СТАТИИ

• 
• Add new коментар

Едва ли можеше да се намери по-подходящ филм за откриването на юбилейната 40-а „Киномания“ от „Див кон девет“ (Wild Horse Nine) на Мартин Макдона. Новата творба на ирландско-британския драматург и режисьор, когото познаваме от „В Брюж“, „Три билборда извън града“ и „Баншите от Инишерин“, предложи на зрителите в препълнената зала 1 на НДК едно от онези редки кинематографични преживявания, при които удоволствието от гледането постепенно отстъпва място на необходимостта да поразмишляваме над видяното.

На пръв поглед филмът изглежда като поредната ексцентрична черна комедия, в която Макдона отново ни среща с двама мъже, обвързани със сложно приятелство, зависимости и неизговорени тайни. Но този път действието ни отвежда в Чили през 1973 г., непосредствено преди военния преврат срещу демократично избрания президент Салвадор Алиенде. Главните герои, дългогодишни агенти на ЦРУ — Крис (акт. Джон Малкович) и Лий (акт. Сам Рокуел), са изпратени на Великденския остров, където постепенно става ясно, че зад привидно безобидното им пътуване се крие нещо зловещо.

Макдона остава верен на себе си. Диалозите отново са блестящи, изпълнени с хаплива ирония, абсурдни отклонения и неочаквани обрати. Смехът обаче нерядко засяда в гърлото, защото зад привидно безгрижните разговори изплува ужасяваща история на политически убийства, тайни операции и престъпления, извършвани в името на американските национални интереси.

И тук е едно от големите достойнства на филма: Макдона не се опитва да възстанови документално историята на американските престъпни намеси по света. Той предпочита гротеската, за да ни изправи пред нравствения въпрос за личната отговорност на хората, превърнали насилието в професия. Особено когато, приближавайки края на живота си, започват да разбират, че никоя служба на държавата не може да ги освободи от отговорността за извършеното.

Великолепно е изпълнението на Джон Малкович. Неговият Крис е едновременно отблъскващ и неустоимо привлекателен със своя цинизъм, интелигентност и непредсказуемост. Но зад сарказма постепенно се откроява човек, чието приближаване към края на живота не отслабва цинизма му, а прави още по-остър въпроса за нравствената оценка на неговото минало. Рокуел му партнира с впечатляваща сдържаност. Между двамата възниква онова особено драматургично напрежение, което познаваме от най-добрите филми на Макдона: привързаността не отменя взаимната жестокост, а приятелството не е достатъчно основание за нравствено оправдание.

Заслужава специално внимание и визуалната организация на филма. Операторът Бен Дейвис превръща необичайните пейзажи на Великденския остров в нещо повече от екзотичен декор. Сред безмълвните каменни статуи човешките претенции за величие изглеждат почти нелепи. Пространството създава удивителен контраст между красотата на света и нравственото опустошение, което действащите персонажи носят в себе си.

Разбира се, подобен подход крие и рискове. Понякога остроумието почти заглушава трагизма на историческите събития, а симпатията към Крис и Лий може да притъпи чувствителността ни към тежестта на извършените от тях престъпления. Но тъкмо това противоречие прави филма интересен: доколко може да се прости на човек, чиито обаяние и чувство за хумор не заличават неговата вина?

Има обаче още един, особено вълнуващ за познавачите на киното пласт на „Див кон девет“. В една от заключителните сцени появата на Том Уейтс сред величествения пейзаж на Долината на монументите в САЩ недвусмислено отпраща към знаменития финал на
„Следотърсачите“ (The Searchers, 1956) на Джон Форд. Това не е случайна прилика. Самият Макдона признава, че съзнателно е потърсил връзката с един от най-прочутите кадри в историята на киното.

Но препратката може да бъде разчетена и като нещо повече от поклон пред великия майстор на уестърна. Във финала на „Следотърсачите“ Итън Едуардс, героят на Джон Уейн, връща у дома момичето, което е търсил години наред. Самият той обаче остава отвъд прага — сякаш няма право да принадлежи на света, за чието възстановяване е допринесъл.

Зад тази незабравима сцена се откроява трагичен парадокс на американската цивилизация: насилието, с което е изграждан и защитаван нейният ред, не осигурява място в него на човека, който го е налагал.

И вече в наши дни Макдона отново отваря тази врата, за да ни накара да се запитаме какво е станало с Америка и нейните митове през изминалите десетилетия. И дали зад легендата за националното величие не продължава да стои една история, от която не е възможно да се избяга.

Тъкмо тази връзка с Джон Форд заслужава самостоятелен разговор, още повече че през 2026 г. се навършват 70 години от излизането на „Следотърсачите“ — един от безспорните шедьоври на световното кино. А засега можем само да приветстваме избора на „Див кон девет“ за откриването на юбилейната „Киномания“. Защото най-доброто кино не е онова, което просто ни доставя удоволствие в продължение на два часа, а онова, което продължава да ни занимава дълго след края на прожекцията.