Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЛУКИНО ВИСКОНТИ – АРИСТОКРАТЪТ НА ИТАЛИАНСКОТО КИНО


02.11.2026  Текст:  Kastel

НОВИНИ

   

Навършиха се 120 години от рождението
на великия италиански кинорежисьор Лукино Висконти.

Този потомствен аристократ и в същото време убеден марксист остави значима диря в историята на киното и в световното културно наследство. Огромен е приносът му за възникването и развитието на най-демократичното от направленията в киноизкуството – неореализма, но пък бе сред първите, които се отдалечиха твърде много от него и късните му филми бяха по-близо до декадентските естетически тенденции.

Преди 15 години в София имаше панорама на неговото творчество, организирана от Арт Фест и Дома на киното с подкрепата на Италианския културен институт в София и Хемус Филм. Тя ни предостави отлична възможност да преоткрием най-прочутите му филми начело със „Смърт във Венеция”, „Гепардът” и „Роко и неговите братя”.

Лукино Висконти ди Модроне е роден на 2 ноември 1906 г. в старинен аристократичен дом в Милано. Детството му преминава между домашния театър на семейството, уроците по музика, отглеждането на коне и пътешествията из Северна Африка и Европа. Когато навършва 30 години, заминава за Париж и благодарение на близката си приятелка Коко Шанел се среща с френския режисьор Жан Реноар, чийто асистент става малко по-късно (в „Les Bas-fonds” и „Partie de campagne”). По време на фашисткия режим в Италия, се включва в съпротивата срещу Мусолини.
През 1943 г. Висконти дебютира в игралното кино с „Натрапчивост”, заснет по мотиви от романа „Пощальонът звъни винаги два пъти” на американския писател Джеймс Кейн. Филмът е смятан за един от предтечите на неореализма. Този наситен с психологизъм разказ е фокусиран върху живота на съвсем обикновени хора – нещо, което дотогава се случвало твърде рядко в италианското кино. В тази връзка Висконти заявява: „В киното ме доведе преди всичко задължението да разказвам историите на обикновените хора. Опитът ме научи най-вече на това, че човешкото същество, с неговата самостойност и външен облик е единственото, което действително може да изпълни кадъра, че обкръжаващата среда се изгражда от него, от живото му присъствие, и от страстите, които го вълнуват.”
За да събере истории от живота, Висконти обикаля Италия, среща се с най-бедните прослойки на обществото и винаги подчертава левите си убеждения, които в младостта му, често се оказват пречка за творческа изява. В резултат на наблюденията му, през 1948 г. се появява полемичният, почти документален филм „Земята трепери” (екранизация по романа на Джовани Верга „Семейство Малаволя”), с прекрасна визия, но заснет на сицилиански диалект, което затруднява възприемането му. По-привлекателен за широката публика е „Най-красивата” (1951), чийто сценарист е знаменитият Чезаре Дзаватини, който е ключова фигура на италианския неореализъм. Това е сериозно изследване на случващото се „зад кулисите” на филмовия бранш, в което се откроява великат Ана Маняни в ролята на майка, вманиачена по медийното бъдеще на малката си дъщеричка.
През 1954г. Висконти снима и първия си цветен филм „Чувство”, който бележи обрат в кариерата му и критиката го възприема като предателство спрямо традициите на неореализма. От знаменитата тройка бащи на неореализма, която включва още Роберто Роселини и Виторио де Сика, като че ли именно Лукино Висконти най-бързо се отдръпва от придобилата популярност естетика на бедността и документалната достоверност.
В "Чувство" грандиозната историческа фреска е фон за разгръщането на една лична драма. Отново силно впечатление прави вниманието на режисьора към отделните детайли – от елементите на декора до цялостната визия. Този филм поставя началото на поредица от сложни, впечатляващи кинотворби, посветени на упадъка на нравите, които критиката и публиката приемат със смесени чувства.
През 1957 г. деликатната любовна история „Бели нощи”, вдъхновена от творчеството на Достоевски, е удостоена със „Сребърен лъв” за режисура на кинофестивала във Венеция. Главните роли изпълняват Марчело Мастрояни, Мария Шел и Жан Маре.
Междувремено Висконти поставя много театрални спектакли, а също и опери. Той е режисирал общо 66 театрални спектакъла, 2 балета, 2 опери и 14 филма.
През 1960 г. излиза шедьовърът „Роко и неговите братя” (удостоен със Специалната награда на фестивала във Венеция). Това е вълнуващ разказ за живота на бедно семейство, в който главната роля изпълнява изгряващата по онова време звезда Ален Делон.
Сътрудничеството между Висконти и Делон продължава в „Гепардът” (1963), отличен със „Златен лъв” във Венеция и „Златна палма” в Кан. Създаден е по едноименния роман на Джузепе ди Лампедуза. Филмът се фокусира върху драмата на залязващата аристокрация в лицето на принц Фабрицио ди Салина (акт. Бърт Ланкастър), в годините на борбата за обединението на Италия от края на ХІХ век.
Действието се развива през 60-те години на ХIX век. Дон Фабрицио Корбера, принц Салина наблюдава с философско примирение как порядките от неговото време отстъпват пред нахлуващите промени. „Аз принадлежа към класа, която си отива. Нямам никакви илюзии и не се самозалъгвам — казва той. - Ние сме гепарди. А тези, които идват на наше място – хиени“.
Лукино Висконти блестящо пренася на екрана идеите от едноименния роман на Лампедуза, създавайки истински шедьовър на киното. Протяжен и дълбок, той принадлежи към все по-рядко срещаните в наше време филми, които успяват да внушат важни неща за хората и тяхното място в историята само с помощта на чувства, жестове, погледи и най-вече чрез самата атмосфера. Главната женска роля изпълнява Клаудия Кардинале, на която Висконти се доверява и в следващия си филм „Бледите звезди на Голямата мечка” (1965).

Важно място в следващите филми на Висконти заема изследването на човешката душа и критическият анализ на обществената реалност. Големият режисьор се изявява като философ и историк, съумяващ да придаде на киното особен, дълбоко познавателен и в същото време поетичен смисъл. За него филмът е пространство за едновременно съществуване на няколко жанра. Голяма част от кинотворбите на Висконти са екранизации по известни произведения на италианската и световната литература. Освен вече споменатите, сред тях се открояват още филмите му „Чужденецът” (1967, по Албер Камю) и особено „Смърт във Венеция” (1971, по Томас Ман).
В творческата му биография след „Гепардът” следват изключителни филми, повлияли на духа на времето. „Залезът на боговете” (1969) търси корените на обществения упадък, поетичният „Смърт във Венеция” е искрена изповед и интимно изследване на собствения живот на Висконти, а „Семеен портрет в интериор” (1974) – разказ за отчуждението и разпада на съвременното семейство.
Лукино Висконти получава сърдечен удар, докато снима „Невинният” (1976) по романа на Габриеле Д`Анунцио, в който внушенията за загуба и самота достигат връхната си точка. Малко след гледането на първия монтаж на филма, завършил и земния път на италианския майстор.



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
Списък от термини разделени със запетайки описва това съдържание. Например: забавен, скачане с бънджи, "Company, Inc.".
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

 

    

  


   

 


  
 


 

 

ФИЛМИ НА ФОКУС



Кадър от „Див кон девет“ (реж. Мартин Макдона) 


Кадър от „Минотавър“ (реж. Андрей Звягинцев)


Кадър от „Фиорд“ (реж. Кристиан Мунджиу)

 

 




ОТ ИДЕАЛИЗАЦИЯ ДО ПРОФАНАЦИЯ – ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ В БЪЛГАРСКОТО КИНО


ДОСТОЕВСКИ И БРЕСОН – ОТ СЛОВОТО КЪМ КИНООБРАЗА
(анализ на филма "Кротката")