Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЛУКИНО ВИСКОНТИ – АРИСТОКРАТЪТ НА ИТАЛИАНСКОТО КИНО


02.11.2021  Текст:  Kastel

СТАТИИ

   

Навършиха се 115 години от рождението
на великия италиански кинорежисьор Лукино Висконти.

Този потомствен аристократ и в същото време убеден марксист остави значима диря в историята на киното и в световното културно наследство. Огромен е приносът му за възникването и развитието на най-демократичното от направленията в киноизкуството – неореализма, но пък бе сред първите, които се отдалечиха твърде много от него и късните му филми бяха по-близо до декадентските естетически тенденции.

Преди десет години в София имаше панорама на неговото творчество, организирана от Арт Фест и Дома на киното с подкрепата на Италианския културен институт в София и Хемус Филм. Тя ни предостави отлична възможност да преоткрием най-прочутите му филми начело със „Смърт във Венеция”, „Гепардът” и „Роко и неговите братя”.

Лукино Висконти ди Модроне е роден на 2 ноември 1906 г. в старинен аристократичен дом в Милано. Детството му преминава между домашния театър на семейството, уроците по музика, отглеждането на коне и пътешествията из Северна Африка и Европа. Когато навършва 30 години, заминава за Париж и благодарение на близката си приятелка Коко Шанел се среща с френския режисьор Жан Реноар, чийто асистент става малко по-късно (в „Les Bas-fonds” и „Partie de campagne”). По време на фашисткия режим в Италия, се включва в съпротивата срещу Мусолини.
През 1943 г. Висконти дебютира в игралното кино с „Натрапчивост”, заснет по мотиви от романа „Пощальонът звъни винаги два пъти” на американския писател Джеймс Кейн. Филмът е смятан за един от предтечите на неореализма. Този наситен с психологизъм разказ е фокусиран върху живота на съвсем обикновени хора – нещо, което дотогава се случвало твърде рядко в италианското кино. В тази връзка Висконти заявява: „В киното ме доведе преди всичко задължението да разказвам историите на обикновените хора. Опитът ме научи най-вече на това, че човешкото същество, с неговата самостойност и външен облик е единственото, което действително може да изпълни кадъра, че обкръжаващата среда се изгражда от него, от живото му присъствие, и от страстите, които го вълнуват.
За да събере истории от живота, Висконти обикаля Италия, среща се с най-бедните прослойки на обществото и винаги подчертава левите си убеждения, които в младостта му, често се оказват пречка за творческа изява. В резултат на наблюденията му, през 1948 г. се появява полемичният, почти документален филм „Земята трепери” (екранизация по романа на Джовани Верга „Семейство Малаволя”), с прекрасна визия, но заснет на сицилиански диалект, което затруднява възприемането му. По-привлекателен за широката публика е „Най-красивата” (1951), чийто сценарист е знаменитият Чезаре Дзаватини, който е ключова фигура на италианския неореализъм. Това е сериозно изследване на случващото се „зад кулисите” на филмовия бранш, в което се откроява Ана Маняни в ролята на майка, вманиачена по медийното бъдеще на малката си дъщеричка.
През 1954г. Висконти снима и първия си цветен филм „Чувство”, който бележи обрат в кариерата му и критиката го възприема като предателство спрямо традициите на неореализма. От знаменитата тройка бащи на неореализма, която включва още Роберто Роселини и Виторио де Сика, като че ли именно Лукино Висконти най-бързо се отдръпва от придобилата популярност естетика на бедността и документалната достоверност.
В "Чувство" грандиозната историческа фреска е фон за разгръщането на една лична драма. Отново силно впечатление прави вниманието на режисьора към отделните детайли – от елементите на декора до цялостната визия. Този филм поставя началото на поредица от сложни, впечатляващи кинотворби, посветени на упадъка на нравите, които критиката и публиката приемат със смесени чувства.
През 1957 г. деликатната любовна история „Бели нощи”, вдъхновена от творчеството на Достоевски, е удостоена със „Сребърен лъв” за режисура на кинофестивала във Венеция. Главните роли изпълняват Марчело Мастрояни, Мария Шел и Жан Маре.
Междувремено Висконти поставя много театрални спектакли, а също и опери. Той е режисирал общо 66 театрални спектакъла, 2 балета, 2 опери и 14 филма.
През 1960 г. излиза шедьовърът „Роко и неговите братя” (удостоен със Специалната награда на фестивала във Венеция). Това е вълнуващ разказ за живота на бедно семейство, в който главната роля изпълнява изгряващата по онова време звезда Ален Делон.
Сътрудничеството между Висконти и Делон продължава в „Гепардът” (1963), отличен със „Златен лъв” във Венеция и „Златна палма” в Кан. Създаден по едноименния роман на Джузепе ди Лампедуза, филмът се фокусира върху драмата на залязващата аристокрация в лицето на принц Фабрицио ди Салина (Бърт Ланкастър), в годините на борбата за обединението на Италия от края на ХІХ век.
Действието се развива през 60-те години на ХIX век. Дон Фабрицио Корбера, принц Салина (акт. Бърт Ланкастър) наблюдава с философско примирение как порядките от неговото време отстъпват пред нахлуващите промени. „Аз принадлежа към класа, която си отива. Нямам никакви илюзии и не се самозалъгвам — казва той. - Ние сме гепарди. А тези, които идват на наше място – хиени“.
Лукино Висконти блестящо пренася на екрана идеите от едноименния роман на Лампедуза, създавайки истински киношедьовър. Протяжен и дълбок, той принадлежи към все по-рядко срещаните в наше време филми, които успяват да внушат важни неща за хората и тяхното място в историята само с помощта на чувства, жестове, погледи и най-вече чрез самата атмосфера. Главната женска роля в този безспорен шедьовър изпълнява Клаудия Кардинале, на която Висконти се доверява и в следващия си филм „Бледите звезди на Голямата мечка” (1965).

Важно място в следващите филми на Висконти заема изследването на човешката душа и критическият анализ на обществената реалност. Големият режисьор се изявява като философ и историк, съумяващ да придаде на киното особен, дълбоко познавателен и в същото време поетичен смисъл. За него филмът е пространство за едновременно съществуване на няколко жанра. Голяма част от кинотворбите на Висконти са екранизации по известни произведения на италианската и световната литература. Освен вече споменатите, сред тях се открояват още филмите му „Чужденецът” (1967, по Албер Камю) и особено „Смърт във Венеция” (1971, по Томас Ман).
В творческата му биография след „Гепардът” следват изключителни филми, повлияли на духа на времето. „Залезът на боговете” (1969) търси корените на обществения упадък, поетичният „Смърт във Венеция” е искрена изповед и интимно изследване на собствения живот на Висконти, а „Семеен портрет в интериор” (1974) – разказ за отчуждението и разпада на съвременното семейство.
Лукино Висконти получава сърдечен удар, докато снима „Невинният” (1976) по романа на Габриеле Д`Анунцио, в който внушенията за загуба и самота достигат връхната си точка. Малко след гледането на първия монтаж на филма, завършил земния път на италианския майстор.
Източници: Домът на киното и пресофисът на 15-ия София Филм Фест



Коментари (0)


     

  

ФИЛМИ НА ФОКУС



АНАЛИЗ – ТУК


 

 

 

 

ТОП ЕКРАНИЗАЦИИ

 
АНАЛИЗ – ТУК