СТАТИИ

• 
• Add new коментар

В цивилизацията на зрелището медиите все по-рядко само отразяват събитията – те ги рамкират, режисират и превръщат в разкази. Тазгодишното издание на кино-литературния фестивал „Синелибри“ предлага две ключови заглавия, които безпощадно оголват този механизъм. Едното е екранизация на роман, другото — на пиеса, но и двете проследяват момента, в който разказът започва да измества факта, а потребността от история — потребността от истина.

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ВОЛФГАНГ БЕКЕР:
КОГАТО МИТЪТ ИЗМЕСТВА ЧОВЕКА

Появата на „Героят от гара „Фридрихщрасе“ (Der Held vom Bahnhof Friedrichstraße) носи особен драматизъм. Волфганг Бекер успява да завърши снимките малко преди смъртта си и вижда първия груб монтаж. Филмът е довършен от Ахим фон Борис, привлечен към проекта още по време на подготовката и кредитиран като сърежисьор.

Адаптацията по едноименния роман на Максим Лео естествено насочва към „Гуд бай, Ленин!“ (2003) – филма, с който името на Волфганг Бекер остава най-трайно свързано. В него режисьорът изследваше фабрикуването на илюзия в името на състраданието: една несъществуваща ГДР беше реконструирана в защитеното пространство на дома, за да бъде предпазен един човешки живот от шока на историята.

В „Героят от гара „Фридрихщрасе“ функцията на фикцията е обърната. Затъналият в дългове собственик на берлинска видеотека Миха Хартунг (акт. Чарли Хюбнер) внезапно се оказва във фокуса на журналистическо разследване. Една случайност от миналото е превърната в легендарен подвиг и Миха е обявен за стратег на най-голямото масово бягство от ГДР през гара „Фридрихщрасе“.

В навечерието на 30-годишнината от падането на Берлинската стена медиите и обществото веднага припознават в него героя, от когото се нуждаят. Така Бекер сякаш обръща „Гуд бай, Ленин!“ наопаки: там лъжата създаваше интимен защитен свят, тук тя се превръща в публичен продукт. Медийната фикция вече не пази индивида, а го поглъща. Личната истина капитулира пред колективната потребност от удобен мит, а човекът постепенно губи властта над собствения си образ.

ДАНИ БОЙЛ И РАЖДАНЕТО НА ТАБЛОИДНИЯ ЗВЯР В „МАСТИЛО“

В съвсем друг кинематографичен регистър, но със същата безпощадност, работи „Мастило“ (Ink) на Дани Бойл – филмът, с който бе открит тазгодишното издание на "Синелибри". Екранизирайки пиесата на Джеймс Греъм, прочутият режисьор ни връща в Лондон през 1969 г., когато австралийският издател Рупърт Мърдок (акт. Гай Пиърс) купува западащия всекидневник The Sun и заедно с редактора Лари Ламб (акт. Джак О’Конъл) започва да пренаписва правилата на британската преса.

Бойл улавя повратния момент, в който гражданската функция на журналистиката започва да отстъпва пред стремежа да бъде впечатлена масовата публика и да се увеличава тиражът. Скандалът, сексът, популизмът и прословутата „Трета страница“ постепенно се превръщат в инструменти за тираж, влияние и масова разпознаваемост. Новината вече трябва не просто да информира, а преди всичко да възбужда интерес, да задържа погледа и да се продава.

В този смисъл „Мастило“ разкрива не просто един епизод от историята на британската преса, а генеалогията на съвременната медийна среда. От таблоидното заглавие до интернет заглавието-примамка, от „Трета страница“ до алгоритмично подбраната сензация разстоянието се оказва по-малко, отколкото изглежда. А в дигиталната среда тиражът вече се измерва чрез броя на отварянията и прочитанията, но борбата за вниманието продължава да подчинява истината на зрелището.

ОТ ТЕЛЕВИЗИОННИЯ СПЕКТАКЪЛ ДО АЛГОРИТЪМА

„Синелибри“ предлага и други вариации на същия проблем.

В гръцкия трилър „Последно предупреждение“ въоръжен беглец превръща искането си за национален телевизионен ефир в напрегната заложническа криза, наблюдавана от цялата страна. Истината, корупцията, журналистиката и полицията се оказват съставни части на спектакъл, чиито механизми някой управлява зад камерите. А документалният „Епохата L’EUROPEO“ връща погледа към историята на влиятелната печатна журналистика и предлага любопитен контрапункт на разказа за нейната таблоидизация.

Но тревогата вече далеч не е само европейска. Към същата линия тази есен се присъедини „The Social Reckoning“ на Арън Соркин – филм, който продължава проблематиката на „Социалната мрежа“ и драматизира разкритията на Франсис Хоугън (актр. Майки Мадисън) и разследването на журналиста от The Wall Street Journal Джеф Хорвиц (акт. Джеръми Алън Уайт). От редакцията на The Sun до алгоритъма на Facebook механизмът се променя, но икономиката остава сходна: вниманието е ресурс, а възмущението – негов особено доходоносен източник.

Не е случайно, че почти едновременно се появяват филми за Илон Мъск, Елизабет Холмс и телевизионното превръщане на моралното възмущение в спектакъл, а в края на годината предстои и „Artificial“ на Лука Гуаданино – филм за OpenAI, Сам Алтман и битката за контрол върху технологията, която все по-видимо посредничи между човека и реалността.

От пренаписването на личната съдба след рухването на Стената при Бекер, през раждането на модерната таблоидна машина при Бойл, до платформите и изкуствения интелект на XXI век се очертава една и съща тревожна линия. Киното сякаш все по-настойчиво ни предупреждава, че в цивилизацията на зрелището истината не изчезва непременно: тя все по-често трябва да се състезава с фикции, които са по-лесни за разказване, по-ярки за показване и по-печеливши за разпространение.

_____________
Бележки:
1. Гара „Фридрихщрасе“ (Bahnhof Friedrichstraße) – ключова жп гара в Берлин. По време на Студената война тя остава на територията на Източен Берлин, но функционира като основен прекачващ възел и силно охраняван граничен пропускателен пункт между Изтока и Запада (известна с граничния павилион, наричан „Дворецът на сълзите“).
2. Флийт стрийт (Fleet Street) – емблематична улица в Лондон, която от XVIII век до края на 80-те години на XX век е историческият център и синоним на британската национална преса. През 1986–1987 г. медийните магнати (начело с Рупърт Мърдок) преместват печатниците и редакциите извън района, за да разбият влиянието на полиграфическите профсъюзи, което слага символичен край на „епохата Флийт стрийт“.
3. Трета страница (Page 3) – традиция, въведена от вестник The Sun през 1970 г. по идея на Лари Ламб, включваща ежедневна голяма топлес снимка на модел. Практиката се превръща в символ на таблоидизацията на британския печат и е прекратена окончателно едва през 2015 г.