НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Още след първото гледане бих се осмелил да поставя тричасовата „Одисея“ на Кристофър Нолан над всички създадени досега екранни версии на безсмъртната Омирова поема. Не само заради монументалния мащаб, техническото съвършенство и кинематографичното майсторство, с което са пресъздадени морските странствания, митичните същества и древния свят. По-същественото е, че Нолан успява да превърне приключенията на Одисей в трагичен разказ за паметта, вината и невъзможността човек просто така да се завърне към живота, който е водел преди да отиде на война.

Филмът тепърва ще трябва да бъде гледан (и то неведнъж) и подробно анализиран. Предстои да бъде сравнен както с Омировия текст, така и с дългата история на неговите екранизации — от италианската няма „Одисея“ (L'Odissea) от 1911 г. и „Одисей“ (Ulisses, реж. Марио Камерини) от 1954 г. до телевизионните версии на Франко Роси (Odissea, 1968) и Андрей Кончаловски (The Odyssey, 1997), поетичния „Ностос“ (Nostos: Il ritorno, 1989) на Франко Пиаволи и неотдавнашния „Завръщането“ (The Return, 2024) на Уберто Пазолини. Но още след първата прожекция за мен е ясно, че Нолан не е създал просто най-мащабната от досегашните адаптации. Той е открил в поемата трагедията на човека, който може да достигне дома си, без вече да бъде способен да живее в него като предишния човек.

Епосът започва след победата

„Илиада“ и „Одисея“ предлагат две различни представи за епическото. Първата поема е съсредоточена върху гнева на Ахил, воинската слава, разрушението и смъртта пред стените на Троя. Втората започва там, където войната привидно е завършила. Градът е превзет, врагът е победен, славата е спечелена. Но победителят все още не е способен да се върне към мирния живот.

Тъкмо затова „Одисея“ е много по-трудна за екранизиране, отколкото предполага нейната приключенска повърхност. Бурите, островите, чудовищата, магьосниците и морските изпитания могат да бъдат превърнати във впечатляващо зрелище. По-трудно е да бъде изразен смисълът на ностоса [1] — епическото завръщане у дома след продължително странстване и война, което предполага не само достигане до родното място, но и възстановяване на самоличността, общественото положение и прекъснатите човешки връзки.

Одисей (акт. Мат Деймън) трябва да се завърне в своето име, в брака си, в бащинството, във властта и в общността. Но Итака също не е останала непроменена. Пенелопа (актр. Ан Хатауей) е превърнала чакането в стратегия за оцеляване, Телемах (акт. Том Холанд) е израснал без баща, дворецът е завладян от хора, които очакват старият цар да бъде обявен за мъртъв. Войната е приключила исторически, но продължава в паметта, отношенията и поведението на хората. Нолан превръща именно това продължение на войната в същинския трагичен център на своя филм.

Паметта срещу героическата легенда

Времето никога не е било неутрална среда във филмите на Кристофър Нолан. То разслоява действителността, притиска героите и превръща паметта в несигурна основа на самоличността. В „Мементо“ нарушената памет организира целия разказ. В „Интерстелар“ времето се превръща в пропаст между напусналия дома баща и децата, които остаряват без него. В „Дюнкерк“ едно историческо събитие е преживяно чрез три различни времеви мащаба, а в „Опенхаймер“ миналото се превръща в поле на нравствено самообвинение и институционална присъда.
Затова „Одисея“ съвсем не е внезапно отклонение към античния спектакъл. Омировата поема е един от първообразите на Нолановия разказ — човекът прекосява времето, възстановява миналото си и се опитва да разбере дали все още може да се завърне у дома.

Нолан обаче не превръща Одисей в ненадежден разказвач, който съзнателно променя миналото, за да управлява чуждото възприятие. Много от странстванията са представени чрез неговите спомени и разкази, но филмът не изгражда детективска загадка около въпроса кое действително се е случило и кое е било измислено.

По-важен е самият процес на възстановяване на паметта. Колкото повече Одисей си спомня, толкова по-трудно му става да запази героическата представа за себе си.
В „Мементо“ героят създава версия на миналото, с която да може да продължи да живее. В „Одисея“ героят възстановява миналото, с което все по-трудно му става да живее.
Троянският кон тук престава да бъде просто върховен триумф на военната хитрост. Филмът ни кара да се запитаме: дали тази победа не е и началото на един дълбок психологически колапс за героя, при който военният мит бавно започва да се пропуква под тежестта на вината?

Прочутата хитрост на Одисей, традиционно възхвалявана като основно качество на героя, придобива нравствено двусмислие. В прочита на Нолан се доближава до цинизма. Тя му позволява да победи, да оцелее и да преодолее привидно непреодолими препятствия. Но същата способност превръща хората около него във фигури от стратегия, чийто живот може да бъде пожертван в името на успеха. Цената на неговото оцеляване твърде често се заплаща от другите.

Нелинейната структура на филма затова е нещо повече от разказвателен експеримент. Тя постепенно променя значението на вече видяното. Събитията не се подреждат само хронологически, а нравствено. Героят не просто си спомня какво е станало — той започва да разбира какво всъщност означава стореното от него.

Зрелище, което не прикрива трагедията

Нолан е създал филм с изключителна пластическа и звукова мощ. Морето не е декор, а материална сила, която непрестанно поставя човешкото тяло пред собствената му незначителност. Корабите, бурите и митичните същества не изглеждат като задължителни спирки в познат приключенски маршрут. Те изграждат свят, в който всяко следващо изпитание отнема част от увереността, че героят управлява съдбата си.
Монументалността не е само въпрос на размерите на изображението. Нолан умее да създава мащаб чрез продължителността на погледа, звука, телесното напрежение и усещането за материална тежест. Това придава на филма рядко срещана физическа убедителност. Античният свят не е превърнат нито в музейна реконструкция, нито в декоративна фантазия. Той изглежда суров, опасен и нравствено чужд на съвременния зрител.

Именно тук е една от големите заслуги на филма. Нолан не се опитва да направи Одисей безпроблемно приемлив за днешната публика. Неговият герой е едновременно изключително способен и дълбоко компрометиран от начина, по който употребява своите способности. Той не е нито еднозначно възхваляван, нито механично осъден, според съвременни морални норми. Филмът го поставя в трагическа ситуация: човекът постепенно разбира, че победата, върху която е изградил самоличността си, е и причината да загуби уважението към себе си. Затова мащабното зрелище не отвлича вниманието от нравствения конфликт. То го усилва. Колкото по-величествени са победата и странстването, толкова по-тежка става цената им.

Пенелопа не е награда

Сред най-интересните решения на Нолан е представянето на Пенелопа. Тя не е съпруга, която просто чака на прага. Не е и трофей за победителя. Играе собствена игра за политическо оцеляване, в която разчита на тихи начини за контрол над реалността. Когато филмът ни отвежда до емблематичното изпитание с лъка, зрителят ще види, че това не е просто сюжетен трик за разправа с женихите, а сложен психологически тест за доверие и власт. Дори когато бъде доказано, че завърналият се наистина е Одисей, остава неясно дали той все още може да бъде съпругът, бащата и владетелят, когото близките му са очаквали цели 20 години.

Разпознаването не може да заличи това време като с магическа пръчка. И Пенелопа не е същата жена, която Одисей е напуснал. Чакането я е направило стратег, пазител на дома и човек, принуден ежедневно да надмогва заплахата. Завърналият се мъж носи в себе си войната, загубите, вината. Следователно срещата им не може просто да възстанови брака. Тя трябва да установи дали изобщо е възможен нов съюз между тези променени личности.
Нолан отказва да се довери на приказната логика, според която след разпознаването всички противоречия изчезват и героите заживяват щастливо. В неговия филм разпознаването не е край на трагедията, а начало на отговорността.

Итака като последното бойно поле

Обикновено Итака се възприема като целта, наградата и окончателното спасение. Но във филма на Нолан тя е последното и най-трудно изпитание.
На острова Одисей трябва да се срещне не с чудовище или природна стихия, а с последствията от собственото си отсъствие. Той вижда дома, който е искал да възстанови, но и опасността да внесе в него онова, което е усвоил през войната — подозрението, измамата и насилието.

Разправата с женихите не може да бъде възприета само като тържествено възстановяване на справедливия ред. Филмът поставя въпроса дали войната действително приключва в Итака, или просто преминава през прага на дома.
Особено важна в този момент е връзката между Одисей и Телемах. Нолан превръща срещата между баща и син в напрегнат сблъсък между две поколения, в който залогът е дали синът ще бъде принуден да наследи травмите и греховете на своя баща.

Така ностосът придобива и междупоколенчески смисъл. Одисей не може да промени миналото си, но може да се опита да попречи то да се превърне в бъдеще на сина му.
Без да разкривам конкретното решение на финала, бих казал, че Нолан отказва да приравни завръщането с автоматично възстановяване на властта, дома и предишната самоличност. Достигането до Итака не освобождава героя от стореното. Напротив — едва там той трябва окончателно да реши дали ще превърне победата и насилието в основание да управлява отново.

Трагичният епос на Нолан

Троянската война е завещала на киното зрелището на разрушението. „Одисея“ му поставя по-трудната задача: да покаже как човекът живее след разрушението.
Именно с тази задача Нолан се справя забележително. Той не противопоставя авторския анализ на мащабното зрелище, а превръща самия мащаб в средство за нравствено въздействие. Морето, чудовищата, битките и огромните пространства не заличават човека. Те постепенно разрушават неговата легенда и го оставят насаме с въпроса дали завръщането е заслужена награда, или последно изпитание.
Нолан е създал не просто филм за това как Одисей намира пътя към Итака. Той е създал трагичен епос за цената, която човек трябва да плати, за да не превърне Итака в продължение на Троя.

Тепърва ще трябва подробно да бъдат анализирани повествователната архитектура, преобразуването на Омировите епизоди и мястото на филма в историята на екранните интерпретации на поемата. Но още сега може да се каже, че Кристофър Нолан е превърнал ностоса в трагедия на нравственото самопознание — завръщане, при което героят трябва не само да достигне дома, а да реши дали има право отново да го нарече свой.
________________
Бележки:
1. Ностос (от старогръцки: νόστος) – фундаментална тема в античната литература, която означава епическо завръщане у дома по море. Това е дълъг, изпълнен с изпитания и премеждия път, при който героят трябва не просто да достигне физически родината си, но и да възстанови своята идентичност, статус и социални връзки след травмата от войната. От тази дума, в съчетание с álgos (болка, тъга), произлиза съвременното понятие „носталгия“.