Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

„ЧЕРВЕНО, ТВЪРДЕ ЧЕРВЕНО” – МЕЖДУ РЕАЛНИЯ И МЕТАФОРИЧНИЯ ПОГЛЕД В ТЪРСЕНЕТО НА ИСТИНАТА


22.08.2018  Текст:  Ирина Тодорова

ИНТЕРВЮТА

   

                                                                             
Оригинално заглавие: „Je vois rouge
2018, Франция-България, 83 мин., документален
Режисьор: Божина Панайотова
Продуцентска къща: Stank

С участието на: Божина Панайотова, Ксавие
Сирвен, Николай Панайотов, Милена Михайлова и др.
 
„Другото кино” представя Божина Панайотова, която е от новата вълна режисьори във френското документално-художествено кино. Преди време представихме Елица Георгиева, която принадлежи към същата група от млади кинотворци.
Паралелът между Божина Панайотова и Елица Георгиева е възможен, не само защото са родени през една и съща година (1982-ра) и живеят от дълги години във Франция. Но и защото в тяхното творчество има допирни точки по отношение на темата за детството и интерпретацията на социалистическото минало на България. През 2013 г. и двете снимат протестите в България срещу правителството на Пламен Орешарски и избирането на Делян Пеевски за директор на ДАНС.
Във филма на Божина Панайотова „Червено, твърде червено” са включени и няколко авторски кадъра, снимани от Елица Георгиева.

В дебютния пълнометражен документален филм на Божина Панайотова „Червено, твърде червено” („Je vois rouge”) се откроява устремът към търсенето на истината. Той е разследване сред семейството и близкото обкръжение на документалистката, което освен лична изповед, се превръща в приключение с неочакван край. Сюжетът отразява част от протестите през 2013г. [1


 

 Фокусът е насочен към историята между две поколения, като на преден план изпъква личният поглед. Такова е киното, с което Божина Панайотова иска да се занимава, да преминава през сетивата и да въздейства чрез емоция. Има наслагване и много пластове: информационен, емоционален, подсъзнателен, които са резултат от групиране на различни и архивни кадри, музика, която е препратка и носи асоциативно значение. Надписите са самостоятелен визуален елемент. Те подсилват ефекта на внушението чрез промяна на цветовете и големината. Може да бъде доловена смесицата от жанрове, защото живеем във време, в което има дифузия помежду им. Преплитат се: екшън, с елементи на трилър и комедия. Действието се развива динамично, разкриват се различни аспекти по вълнуващ начин, като зрителят не остава безразличен към видяното. Филмът се отличава с: ирония, самоирония, критичен и сериозен поглед, които се допълват помежду си. Какъв по-добър начин да познаем истината, щом иронията съчетава две пълни противоположности.
„Червено, твърде червено” променя политическите и социалните стереотипи чрез начина на снимане, изказ, форма. Това е творчески подход в създаването на авторско кино и усилие да се намери нова визия за реализирането му. Част от находките са свързани с монтирането на архивните кадри. Важно е да се запитаме какво стои зад фасадата на едно или друго действие, защото задължителните манифестации раждат вътрешно несъгласие, тъй като голяма част от социума е била принудена да участва. Това е форма на неодобрение, която мигновено се асоциира с протеста от 2013г. в монтажно решение. Игровият подход е визуално изразен чрез включването на ретро автомобил при издирването на агент от ДС. Това е закачка към съвременното търсене и GPS картите за ориентиране.
Филмът разчупва клишетата в много смисли. Той променя образи като този на инструктура по шофиране, който от години в българското пространство се асоциира с прелъстител. Много вероятно е режисьорът да не си е поставил подобна цел, при създаването на филма, но това е допълнителен ефект.


 
„Червено, твърде червено” ни подтиква да се запитаме какво правим с тъгата, с носталгията, а и с всичко сериозно, останало в миналото и за което не се говори? Филмът е паралел между минало, настояще и бъдеще, които формират светогледа ни като личности. Осмисля какви може да бъдем. Колко битки за истината ще води съзнанието ни. Тази, която е необходимо да мине през нашите сетива, думи и да утихне в ума ни – там, където всичко е фантазно-неизказано, като прибежище след дъждовно море. „...Дори да се превърнем в несъвършени деца и ранени родители.” [2]
Първите взаимоотношения на човека като същество са в неговото семейството. Те имат своите правни и морални измерения, също на любов, прошка, доверие. Никак не е лесно търсенето да започне първо оттук, защото означава, че личността е надскочила собствените си рани, страхове, притеснения. Търсейки добрата страна на детето-войниче, виждаме, че то е супер интелигентно и ще се пребори. Достатъчно смело е и няма да го преметнат, като се опитват да скрият факти или да му кажат, че нещата стоят по определен начин. [3]
Режисьорът извървява нелесен път – на търсенето и на твореца, на справянето с околните и света, който е свързан не само с миналото, но и с настоящето. Божина Панайотова се впуска смело в това, за да открие каква е истината, да надникне какво стои отвъд, за бъдат събудени и разсърдени сенките. Не е лесно човек да се върне безпроблемно и безпрепятствено.

 
Разделителната линия я има. Тя е вътре в нас – това, което не можем да преминем, границите, които не можем да пристъпим, без да нараним себе си. Научаваме се да живеем с формите на миналото, които заемат причудливи фигури в съзнанието ни. Опознаваме ги. Опитваме се да свикнем с тях, да ги приемем. Човек цял живот се опитва да надмогне себе си, да прескочи това, което не може да приеме или не му харесва, но в един момент разбира, че това не е битка, а помирение, за да успее да постигне обединение с другите и вътрешен мир, прошка със самия него. Необходимо е огромно усилие за приемането и постигането ѝ, като в някаква степен се налага човек да жертва себе си. Това е много интересна темата, защото тя е и част от изкуството, което гради мостове. „Понякога филмите търсят само драмата и пренебрегват личността.” [4]
Изследването на Божина Панайотова е колкото реалистично, толкова и метафорично, защото въпросът за намиране на истината е много сложен, тъй като в него има много аспекти. Цялата истина е непосилна за постигане на едно място. Тя е синтез на гледни точки, епохи, факти, обстоятелства, наслагвания. Невъзможно е да бъде намерена затова всеки търси своята. Откриването ѝ е част от начина, по който човек се опитва да обясни света и постъпките на останалите, да намери отговорите. Тя има своя морална страна и нюанси. Кога и къде да бъде казана. Раните, зейналите пропасти, които остават след едно или друго действие. След всичко, което се случва, изпитанията и перипетиите, е важно да намерим обратно пътя един към друг като общество.
Във филма има кратък паралел с промените в България от 1989г. Неслучайно „Червено, твърде червено” е показан първо на фестивала Берлинале [5] през 2018г., който се провежда в близост до Постдамер плац, където се издига стената, станала символ на идеологическото разделение на света. Тя откъсва Изтока от Запада в продължение на няколко десетилетия.


 
Има нещо знаково, че филмът е селектиран там, защото той говори за разделенията, за границите, за символите на време, от което имаме общ исторически опит. Произведение, което разказва за миналото, като интерпретира настоящето. На този площад е най-старият светофар с часовник, който показва, че не само времето, но и цветовете могат да се сменят червеното да мине в друга крайност, но вероятно е редно да се запитаме в каква, защото това е свързано с нашите сетива и воля. 
Въпросът е какво ще остане – това, което е между нас, това, което е формирало мислене. В наши дни освен части и спомен за стената в Берлин съществуват още Топографията на терора и Мемориалът на Холокоста. Ние сме търсещи същества, затова имаме потребност да познаваме истината. Орисани сме цял живот да отваряме нашите собствени граници, да разширяваме хоризонтите си.
Колко далеч може да отидем в това състезание с нас самите? До къде ни е позволено да стигнем? Берлин, Париж? Отвъд Желязната завеса? Където и да сме, не бива да забравяме за границите на човешкото, човечността. Какво можем да открием от стените, които остават и не са видими, но продължават да съществуват по определен начин. Малко преди края разбираме, че диалогът между водещите протагонисти в живота и във филма е стигнал до етап, в който е невъзможно да продължи. Диалогът е въпрос на усилие и това е част от помирението. „Мамо, татко, отдавна не сме си говорили. Сигурно трябваше да се случат други неща.” [7
Августин Блажени казва, че всеки има в себе си воля, само че не винаги тя е добра. Волята за смисъл е важна – тази, чрез която се търси истината, защото за лошото не се изисква кой знае какво усилие. То е резултат от най-лекото съпротивление – случва се по стечение на обстоятелствата или чрез нови прегрупирова́ния, като създаване на мафията. [8] Нуждата да кажем на някого нещо, да изречем себе си ни води по пътя на спасението. На какво и кого ще посветим нашите мисли и дали в този акт има смисъл? Може да разберем, ако останем със себе си докрая. Въпросът за истината е един от основните във философията. Божина Панайотова е философ по образование. Като млад човек тя дръзва да я изследва и покаже. Неслучайно едно от най-великите неща е човек да може да принадлежи на себе си. Божина Панайотова отстоява себе си до края, защото е вярна в своя подход и порив към истината.


 
Понякога задаването на граници има не само физическо, но и метафорично измерение, което също е важно. Може би е редно да се запитаме: кое на кого принадлежи? На кого принадлежи истината? Филмът е специално пътуване – към това какво сме, какво можем да бъдем. Завършва с нежност: разбиращ и прощаващ поглед. „Аз също ще оставя дупки, грешки и липсващи кадри, а тези, които идват след нас – да упрекват, мислят и доизмислят.” Не можем да кажем, че сме постигнали свободата, но вероятно имаме напредък в нейното осъзнаване и осмисляне, защото може би това е част от пътя на човечеството, който всяка една личност извървява твърде индивидуално.
---------------------------------
Бележки:

1 През 2013г. на протестите срещу управлението на Кабинета Орешарски и назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС, младите хора, които са на улицата, настояват за кардинална промяна на политическо ниво, за отстояване на морал в политиката. Част от тях са родени през 80-те години на 20. век. Техните искания са свръзнани с упреци, че тогавашното правителство си сътрудничи с мафията, а олигархията е дълбоко сраснала с властта.
2, 4, 7, 9  Цитат от филма „Червено, твърде червено”.
3 Протагонистът е проучил въпроса с досиетата на починалите и знае, че те могат да бъдат дадени на близките им с удостоверение за наследници, макар бащата да казва, че не е така.
5
Червено, твърде червено е селектиран в Панорамата на Берлинале: 
6 В близост до НДК в София може да бъде видяна част от Берлинската стена. Източник:
peika.bg
8
В един от разказите във филма става ясно, че създаването на сиви структури и нелегален бизнес е изграден от служители, които произхождат от бившата Държавна сигурност.

Интервю с режисьора Божина Панайотова

ЕКСПЕРИМЕНТИРАМ, ЗА ДА МОГА ДА СЕ ВДЪХНОВЯВАМ
И 
ДА ОТКРИВАМ НОВИ ФОРМИ НА ИЗКАЗ

Божина Панайотова е млад творец. Родена е през 1982г. в София. Живее във Франция от 28 години.
Занимава се с документално и игрално кино. Завършва философия в „Екол Нормал Супериор” и кинорежисура (игрално кино) в „Ла фемис”. Режисирала е късометражните филми: "Derriere le silence" (2006), "Si je tombe" (2008), „À domicile” (2009) и „Космонавти” (Cosmonautes, 2014). Освен режисьор тя е и сценарист. Нейни са сценариите за филмите: „Hope, Not K.O.” и „In Limbo”. Участва в различни творчески проекти. „Червено, твърде червено” (Je vois rouge, 2018) е нейният дебютен пълнометражен филм, селектиран тази година в Панорамата на Берлинале и в конкурса на фестивала за документално кино „Ла Рошел” във Франция.

„Червено, твърде червено” е много смел режисьорски поглед. Как човек дръзва да направи такъв филм?

Това са два аспекта: нуждата като човек да се върна в България и потребността на творец да направя филм. Първият е свързан с България, да се разровя в миналото, комунизма, това отдавна много ме влече, без да знам каква форма ще има. Имах лична потребност, свързана с това, че ставам на 30 години и има нещо, което ми липсва в общата картинка на моя живот. Вторият аспект, който се смеси с първия, е необходимостта като творец да направя филм на всяка цена. Аз съм завършила кинорежисура, игрално кино. Дълго време подготвях игрален филм – по-класически като форма. Този проект отново е свързан с България, но усещах, че се получава разминаване, защото пиша от дистанция. Реших, че трябва да направя нещо много по-бързо и свързано лично с мен, а не да разказвам някаква история за други хора и т. н. Минаваха години. Имах все повече нужда да снимам и така се случи тази „смелост” или по-скоро дързост.

Ценното при филма е, че показва истината по достъпен начин, без това да е натоварващо или стресиращо за зрителя. Как се постига този баланс?

С хумор – това е първото нещо, което аз много държах да има и да се усеща. В началото си представях филм около пионерската връзка. Не предполагах, че ще стигна до Държавна сигурност (ДС) или по-сериозни теми. Представях си нещо като документална комедия. Реших, че трябва да си играя с тази форма и да постигам пълна свобода като кино език. Мога да смесвам жанрове – в някакъв момент да се превърне в: екшън, дори трилър, ама семеен трилър. Аз се забавлявам с кино езика си, зрителят го усеща и на него му става забавно, дори на моменти разказът да е тежък. Беше ми интересно да си играя с всичките образи, фантазии около ДС, наблюдението, социализма, всичко което не е само факти.

От друга страна филмът се превръща във вид изповед сред твоето близко обкръжение, защото както казва Милена Михайлова: „Аз не говоря с дъщеря си, а с 10 000 зрители”. Ти как го чувстваш?

Първо се надявам, че ще има 10 000 зрители, защото тя доста оптимистично гледаше тогава. Хубаво е, че нещата вървят натам и може да стане реалистично. За мен е важно киното, с което искам да се занимавам, да е свързано с емоция. Самата аз имам нужда да губя контрол, за да се получи тази тръпка. Когато снимам със семейството си това действие се получава доста добре, защото колкото и човек предварително да следва даден план, да е решил какво иска, да има разписан сценарий и т. н., всъщност има лични чувства, вълнения, които веднага идват и те „хващат”. Необходим е баланс, тъй като ситуацията става нееднозначна, защото се говори за лични неща с хора, които са личности, а не са актьори. Идеята е да се намери някакво пространство, в което да говорим за това, което е по-голямо от нас – да не сме единствено в нашия ежедневен живот. На практика ние ставаме като метафори. Говоренето с 10 000 зрители донякъде е проблем. Майка ми е права, защото има граница и трябва да решим къде е тя. Това ни отне няколко години.

От друга страна какво допринесе този момент на снимане помежду ви?

Тази камера, която беше с нас ни помогна по някакъв начин да изживеем нашия живот не само като ние – Божина и Милена, а с чувството, че с нас има трето лице тук, което ни дава вид отговорност – нещо, което трябва да кажем. Това внася и голямо напрежение, защото майка ми се притесняваше: какво ще направи с всичко това, какво ще мислят другите като я видят и т. н., но в същото време има и забавление между нас, защото ние сме в колата. Тя шофира. Това дори в нашата връзка на майка и дъщеря беше много силен момент. Ние излизаме от нашите малки, лични възли, които, ако човек се задълбае в тях, може да заседне цял живот. По този начин се отварят хоризонтите ни към нещо по-универсално.

Играта е визуално подчертана като елемент чрез архивните кадри. Когато вие тръгвате да издирвате агента от тайните служби Трайчо Шопов, в този момент веднага е монтиран един ретро автомобил, който се движи из софийските улици.

Да, подчертава се това, което и двете изживяваме в този момент – много силно напрежение, почти истерия, но в същото време е ярко и запомнящо се. Много смесени чувства.

Другият забавен момент е преди да тръгнете с колата към адреса на Трайчо Шопов. Опитвате се да издирите телефонния му номер. Тук идва шегата – как така в България няма телефонен указател, защото във Франция има?! Това за момент може да спъне мисията, но вие успешно прескачате препятствието.

Да, смешното е, че се взимаме супер на сериозно, все едно сме наистина детективи в екшън, а всъщност говорим за някакъв указател и на практика си е семеен Джеймс Бонд.

Разкажи за формата на филма, която е по-нетрадиционна.

Формата върви заедно с процеса на реализация, защото един продуцент ми каза: „Виждам, че с този игрален филм ще минат още години, докато се случи. Защо не направиш нещо по-лежерно? Вземи една камера, каквато и да е, и започни да снимаш дневник.” Аз имах това на ум, без много да се фокусирам върху конкретиката. Знаех, че като тема ми е интересно да се разровя в миналото. Двете неща вървяха заедно – да направя филм, възможно най-истински и автентичен, и в същото време да си отговоря на мои лични въпроси и търсения. Бях решила в началото, че ще снимам много. Действах постепенно и много интуитивно. Знаех, че искам да експериментирам – да си намеря мой начин на разказване. Не знаех какъв ще бъде, защото нямах предварително решение. Действайки по този начин, започнаха да се появяват лампички, които да светят като опорни точки.

Темата и подходът доближават максимално зрителя до днешната действителност, защото виждаме архивни кадри на част от протестите през 2013г., записи от камери за видео наблюдение, както и новите технологии в действие...

Темата и подходът са смесени при осъществяването на проекта. Усетих, че позволявам на зрителя да надникне зад кулисите – т.е. как снимам, не само какво снимам, как поставям камерата, инсталирам техниката. Всичко, което е свързано със създаването и организицията на процеса. Това носи един друг пласт, който ще помогне за запазването на хумора. Важно е зрителят да напредва с мен, да вижда всяка крачка, какво правя, но и да се получи дистанция спрямо мен като персонаж. В същото време темата за наблюдението става все по-централна. И аз започвам да си казвам: „ОК, аз какво правя? Същото, каквото по някакъв начин тогава са вършили агентите.” Необходимо е това да бъде отразено с днешните технически средства: уеб камери, смартфони и т. н. Това не е темата на филма, но има рефлексия към него. Не искам да гледам морално над нещата, а да си играя с всички тях.

Би ли могла да споделиш повече за работата по монтажа?

Монтажът е изключително важен. Той отне доста време, докато се сглобят всички архиви. Бях събрала много и имах нужда да ги видя – всички кадри от моето детство. Те са подсъзнателен пласт. Имах чувството, че като видя тези пионерчета нещо ще ми светне, дори ще ми олекне. Беше много важно при монтажа да открия как тези различни: кадри, епохи, жанрове ще се смесят. Това е въпрос на дълги години работа. Много е интересно, защото има много етапи. Важно е да се намери самият стил и кино език – как си позволявам да минавам от едно нещо към друго. Това е като договор със зрителя, защото все едно му казвам: ОК, следвай ме и аз ще си позволя всичко. Изведнъж ще мина от А до Я много бързо. 

Хубавото е, че това се случва много динамично, като няма сътресения за зрителя – т.е. всичко е наред в неговата психика.

Да, това е благодарение на разследването във филма, което се води. Зрителят следи, защото кукичката на въдицата е хвърлена. Другият пласт е много по-емоционален като личен поглед. Той изпъква на първи план и ми позволява да действам много по-асоциативно. Пр. всички кадри с пионерчета или с Държавна сигурност (ДС) от Комисията по досиета. Това са архиви от учебен филм на ДС – как се учат да стават агенти. Те самите в този филм си играят с образи-клишета на тайния агент, който действа през нощта и вижда със специално оборудване. Аз също си играя с това и го монтирах в момент, в който изпъква образът на служителя от ДС Трайчо Шопов.

Филмът успява да вплете пълноценно в себе си: ирония, самоирония, чувство за хумор, сериозен поглед. Как успя да овладееш всичко това и да го изразиш с визуален език?

Най-трудното е да уловя тази самоирония. Тя отне много време в монтажа, защото освен режисьор съм и персонаж. Идеята е зрителят да знае, че съм и двете, да следи това, което правя, за да се идентифицира с мен. Аз съм водещият протагонист. Същевременно е необходимо реципиентът да ми вярва, защото аз правя филма. Важно да има дистанция, за да може той да си каже: „Какво прави? Дали наистина това, което прави е ОК?” Това е сложен момент в монтажа, и в действителността. Аз изживях всичко. Първият момент беше много буквален. Бях супер пристрастена и действах с главата напред, без много дистанция. Получи се много силен конфликт с моите родители. Мина време. Тогава задълбочих проучването в архивите. От друга страна е интересно, че зрителят може да погледне на мен, както моите родителите. Важно е, че се виждат двете гледни точки: тяхната и моята. Затова във втората част на филма има все повече самоирония. За мен е важно да се зададе тази граница – между личното и това, което принадлежи на обществото и зрителя. До къде може да се стигне в името на истината.

Да поговорим за иронията. В един от разговорите с баща си, в който се споменава как се създава мафия в България ти казваш за бившите служители на ДС: „И си купуват картини”.

Да, в този момент аз съм иронична. От друга страна знам, че снимам и съм много отдадена на този герой, който съм в момента. Оставила съм настрани своята по-рационална и аналитична индивидуалност и действам с по-емоционална си част. Колкото повече напредва филмът, толкова повече влизам в тази роля – на детето, което прекалява.

Защо е важно да познаваме миналото?

Малко е банално, но то продължава да бъде в настоящето. Особено, ако не е осмислено и осъзнато. Нещата се повтарят дори и негативните. За мен идеята не е да се ровя в миналото, за да си остана там. Представям си го като някакви ъгълчета, които човек се опитва да освети с лампа. Знае какво има там и те са познати. Дори и да не изглеждат много добре човек може да си тръгне и да отиде в другата стая. Освен исторически и политически подход, има разглеждане на факти на обществено ниво и т. н. За мен е интересно това минало, в което има емоции, фантазии, неясни неща. Това е подсъзнателното и то не може да бъде казано с едно изречение. То е тъмна зона, като багаж, който човек носи със себе си. Трябва да го отвори, за да се опита да го осъзнае и е важно човек да го направи.

Колко силен е шокът от преоткриване на миналото?

Не знам дали е точно шок, защото нещата, които откриваш, по някакъв начин ги знаеш, особено когато се занимаваш със своята история – личният ти багаж. Това е твоята чанта. По някак начин, колкото и да изглежда изненадващо в първия момент – тези неща са с теб винаги. Те са с родителите ти, с баба ти, с дядо ти. Това може да е като шок, като ток, който те събужда. Мисля, че в никакъв случай не е някаква травма или нещо, което да е толкова болезнено. Ефектът е, че колкото повече го осъзнаеш и осветиш, то остава в миналото. И продължаваш напред.

Има част от миналото, за която на някои от поколението на родителите не им се говори. Сякаш е важно да остане там и да не бъде споменавано. Защо според теб е така?

Вярно е, че има една част от миналото, която им принадлежи. Сега като станах родител виждам, че това е много сложен въпрос. Немислимо е някой да започне да ми държи сметка какво правя аз сега. Няма как да му докладвам за всичко. Ще има нещо, което ще принадлежи само на мен. От друга страна миналото на родителите ми също е и мое. То е някаква база, защото аз, за да разбера себе си имам нужда да разбера миналото си, което е свързано с тяхното, а то от своя страна с това на техните предци.

Разкажи за срещата с Трайчо Шопов. Тя е била около час и половина. Във филма виждаме откъс от нея. Теб какво те потресе в неговите думи?

Ситуацията беше много странна. Това, което ме потресе и разтърси е, че много бързо влязохме в един механизъм-схема, в която той се опита да ни каже индиректно: „Спомнете си, че по някакъв начин ние сме ви помагали, били сме от една и съща страна. По-добре е да си мълчите.” Това се усещаше много ясно и той искаше да ни го внуши. Имаше този тип намеци, което е вид шантаж. Потресе ме това, че се връща този страх – както си стоим и говорим. В крайна сметка социализмът официално е приключил през 1989г. Страхът беше толкова осезаем и аз го усещах дори и чрез майка ми, която също се страхуваше. Това беше най-силното и основното, което исках да покажа в сцената, която е съкратена за филма.

Ти каза нещо много интересно, че социализмът е дълбоко вкоренен и рефлектира в живота на голям кръг хора, независимо от коя прослойка на обществото са – репресирани или част от номенклатурата. По какъв начин това се е отразило основно при формирането им като личности?

Това са двете крайности: номенклатура и репресирани, но цялото общество е било в един общ гьол, подчинен на идеята на тоталитаризма и комунизма. Има нюанси, но и общи черти, които се отразяват на всички. Голяма част от социума са били по средата – това е някаква сива зона, оправяш се, закръгляш ъглите. Другата последица е, че за да се справи човек с дадена ситуация, независимо дали на битово или професионално ниво, ще намери връзки някой да му помогне. Шуробаджанащината е много типична за това време. Тя е формирала мислене. Не съм специалист по темата, но ако се върнем на въпроса, предполагам, че главните аспекти на всяка диктатура са, че има норми на подчинение, които идват и са наложени отвън. Те въобще могат да не съвпадат с вътрешните и индивидуалните потребности на личността, но човек е принуден да ги спазва. Като че ли има една приета лъжа, за която всички знаят, че е нещо фалшиво, но се съобразяват с нея, независимо дали са привилегировани или репресирани. Все пак има голяма разлика, ако човек е репресиран, защото непрекъснато се насажда страх. Ние все още носим белезите на това, че има две крайности в обществото.

Защо е важно да има диалог между тези две крайности?

Това се отразява на мисленето и може да продължи с поколения. Този, който идва от семейство, което е репресирано, се приема като жертва. Забелязвам, че има хора, които са от такива семейства и децата им носят бреме, което има нужда да се изговори. Необходимо е тези две части от обществото да водят диалог помежду си, за да се случи тази промяна, защото иначе непрекъснато се повтаря тази позиция – жертва и другия. Има един много ясен механизъм от психологията: жертвата винаги иска да стане агресор и така се почва един порочен кръг, който няма край. Вероятно затова стоим на едно място като общество, защото толкова години няма реален диалог по въпроса. Ние се окопаваме все повече в собствените си болки и терзания, без да сме се научили как да си помагаме не само на себе си, но и едни на други.

Твоето поколение е последното, което носи чавдарска връзка. Как се почувства, когато ви казаха, че вече няма нужда от нея?

Аз станах чавдарче. Предстоеше да стана пионерче. Спомням си, че подсъзнателно се подготвях. Виждам, че по-големите другарчетата от „В” вход на блока, в който живеем имат пионерска връзка. Те стават част от колектива. В последствие тази връзка ми се въртеше като някакъв фетиш, като нещо, което съм изпуснала. Това е символичен момент, защото не съм станала част от това общество. Заминахме за Франция и това чувство се увеличи. Трябваше да мине време. Направих филма. Няколко години поживях в България. Опитах се да си простя за тази моя носталгия към червената връзка, защото по време на протестите през 2013г. тя стана символ на тоталитаризъм с тези червени войничета.

Макар пионерската връзка да е от символите на режима и част от цялата идея на социализма – чавдарчета, пионерчета, заслужилите стават комсомолци. Премахването ѝ за децата свързва ли се с нещо неизживяно?

Да, аз го изживях като вид загуба, защото човек си изгражда нагласа, подготовя се, че това предстои. Дори връщането назад, заснемането и монтирането на филма ми помогна да разгранича нещата. Да си позволя едновременно да имам тази носталгия, с която много дълго се борих, към моето детство и към тези символи. Те са много силни, защото са формирани тогава. Питах се: „Дали трябва да удуша тези чувства с пионерската връзка?” От друга страна успях да погледна по-трезво към негативните черти на комунизма и историята, която се е случила.


 

Това е показано много успешно, защото филмът започва така: „Моето червено детство. Моите червени пионери.” В един момент чуваш: „Червени боклуци” от протести на улицата през 2013г. и това е стресиращо и обидно, защото контрастът вътрешно е много голям. Филмът показва извървяването на един път, който е много дълъг. Най-накрая ставаш част от протеста, защото всичко се навързва, осмисля се. Ти как го приемаш?

Когато пристигнах в София и видях този протест, много силно почувствах нуждата да участвам в целия процес – това бяха хората от моето поколение. В част от тях се разпознавах. Те бяха всеки ден на улицата, но в същото време усещах, че трябва да си намеря моя начин. Бидейки във Франция, живеейки там, въпреки историята с моето семейство, не се виждах да стана активист на другия ден. Дори да почна политическа дейност, както баща ми каза: направете партия и действайте. Не го усещам така. Чувствах, че има един друг път, който е моят – да участвам в обществения диалог и дискусия около миналото: какво правим с това наследство и настоящето, но чрез изкуство и създавайки филма. Този протест отдавна отмина, защото 2013г. е далеч, но ценното е, че освен позицията, която изразяват хората тогава, се раждат и други рожби-филми, свързани с протеста.

 

Това е ценното, защото твоят филм отваря обществен диалог чрез изкуството, за да се случват промени и трансформации. Не може винаги да се говори през партия, защото тогава вървим към задължително политизиране, което е типично за тоталитаризма. Политическите наслагвания от изминалите години, които се превръщат в клишета, твърде много умориха голяма част от хората. 
Има нещо много интересно – на 8-годишна възраст заминаваш със семейството си за Франция и растеш там. На 16 години започваш да търсиш книги за България, да се интересуваш. На 30 години нещо отвътре те кара да се върнеш през 2013-а и да снимаш протестите тук. Разкажи ми за тези усещания.

Главното е, че много хора, които са емигранти, влагат големи усилия, за да станат част от новото общество. Аз много дълго време правех всичко, за да стана французойче, да приличам на такова, да говоря както трябва там и т. н. В един момент постигнах това – аз станах французоче и нямам какво повече да доказвам на това ниво. Усетих, че има една друга част в мен, която е България – тя много силно ми липсва.

 

Ще разкажеш ли нещо за тази конкретна липса?

Аз съм от това поколение, което веднага е заминало. Изживяла съм 1989г., но не и промените, които са се случили през 90-те на 20. век. Аз се връщах само лятото при баба и дядо. Беше ми много далечно какво се случва тук – в България. Като станах юноша – на 16г. имам чувството, че съм пропуснала нещо много важно – някаква революция, тогава така си представях нещата. Тогава е поривът за нещо значимо да се случи. Това е смесено с факта, че аз се опитвах да имам приятели, но когато идвам тук само лятото връзките не са същите и е много трудно да се запазят. Хората са се променили, ти самият – също. Сякаш се преструваш, че ги познаваш, че всичко е същото. Отчуждавате се, не си принадлежите като приятели. Главното е, че аз се преструвах, че знам за какво става въпрос – какво се случва, какво преживяват, защо говорят по този начин. Затова ми беше много болно. Аз дори да не го осъзнавах, но това усещане си стои вътре в мен – че се разминаваме взаимно с приятелите и с моето поколение. То е въпрос не само на приятелство, но и на идентичност. Аз няма как да им разкажа коя съм. Няма как да им кажа: „Хайде, аз сега ще ви обясня. Изживявам нещо много различно. Ще ви го резюмирам и тогава ще разберете защо не реагирам по определен начин.” Това е много силно.

Да, това са чувства, които не можеш да обясниш. Необходимо е да бъдат изживени.

От друга страна когато човек е на 30г. той вече е избрал някакъв път. Знае кой е, но в този момент изпъква тази голяма липса. Това съвпадна с протестите, които са много ключов момент, защото моето поколение беше на улицата. Аз го усетих буквално като някакъв нов шанс – все едно съм се върнала в 1989г. и сега мога да наваксам.

Филмът е диалогичен, а ние имаме нужда от това като общество. Мен като зрител ме трогна, че завършва с разбиращ и прощаващ поглед. Трудно ли се извървява пътят на помирението?

Да, аз много се интересувам от това понятие, както и какво означава преди да знам, че ще се занимавам с тази тема. Интересни са ми филмите, които я интерпретират. Това, което се е случило в РЮА (Република Южна Африка) – Комисията за истина и помирение. Тя се създава точно след апартейда. В нея има възстановка на съдебен процес, без да има присъда, в която да бъдат изслушани жертвите какво са преживели. Извършителите на престъпленията също присъстват. Всеки казва гледната си точка – как се е чувствал, защо е постъпил по даден начин и т. н. Този процес ме вълнува, както и всички филми, които изследват този тип взаимоотношения.

Кои филми намираш за успешни в тази посока?

Документалният филм за Индонезия на Джошуа Опенхаймър „Акт на убийство” (The act of killing, 2012) засяга темата за помирението. Той е много въздействащ. Режисьорът не може да говори с жертвите на диктатурата, защото те се страхуват. Той решава да направи филм с извършителите, които все още са на власт. Те нямат проблем да разкажат всички тежки издевателства и престъпления, които са изключително сериозни и брутални. Тяхната реалност е по-жестока и няма нищо общо с това, което се е случило по социализма. Филмът е процес на изговаряне – как самите извършители ще преминат през катарзис и ще осъзнаят какво са причинили.

Колко дълъг може да бъде процесът на говорене-помирение?

Цялото това понятие за говорене-помирение за мен е важна и основна тема. В началото мислех, че ще правя филм, в който ще намеря хора, които са потърпевши от режима и други, които са на противоположните позиции. Ще се опитам да създам някакъв диалог помежду им. Интересното е, че диалогът се случи в моето семейство, в по-тесен кръг и даже в самата мен. Не предполагах, че мога да го направя. Самото помирение е много дълга тема. За мен е важно, че за да се случи и да се стигне до него, е необходимо да се каже истината, да се преживее цялата емоция, която е много завладяваща. Самият конфликт е важен, за да се получи помирение и катарзис. Реших, че е важно да се види, че се карам със своите родители. Филмът завършва с това, че няма как повече да си говорим, поне на този етап. Това е част от процеса, който продължава, за да вървим към помирение, но Слава Богу, нещата са по-добре.

 „Червено, твърде червено” е разпространен първо в България. Какво е твоето усещане, когато го гледаш с българска публика?

Да, разпространиха го първо тук – в България. Филмът е монтиран във Франция с френски екип. Имах нужда от тази дистанция – да работя с хора, които нямат никаква представа какво е България, за да се улови и отсее по-универсалното. Да не се говори само за социализъм или тайни служби. Все пак сега усещам, че когато хората говорят с мен след прожекции, главната мисия е България. За тази тема може да се говори в първо лице. Другият важен аспект е, че много млади българи ми пишат, след като гледат филма. Това са хора и от моето поколение, които реагират силно. Усещам, че филмът ги вълнува. Това ми беше целта – дори да не сме приятели, това няма такова значение, аз имам чувството, че се свързах с тях.

Как се представи филмът през юли тази година на фестивала „Ла Рошел” във Франция?

Този фестивал е много известен и е един от най-големите. Представянето на „Червено, твърде червено” мина много добре и това е много важен момент, защото филмът е правен във Франция и е финансиран там. След прожекцията се усеща, че хората от публиката са гледали много филми. Интересно е, че те не реагират толкова на темата за социализма и Държавна сигурност, а повече на това, че се говори за семейство. Зарадва ме, защото има нещо по-универсално, което ги вълнува, защото всеки има семейство и родители. Зрителите бяха чувствителни към формата на филма. Въздейства им, че има свобода като кино език.

Къде още предстои да бъде представен „Червено, твърде червено”?

Филмът ще участва на фестивали в Санкт Петербург, Севиля, Кайро, Люксембург. Ще бъде разпространен в кината във Франция. Ще бъде излъчен по френско-немската телевизия Арте. Ценното е, че всякакви хора го разбират, защото историята, която разказва, е универсална. Всички хора имат семейства. Това също е важно, защото френските разпространители имат усещането, че той може да говори на по-голяма публика, макар да е много авторски, защото има елементи на хумор, трилър и семейна история. Хората по-лесно го разбират или се идентифицират, няма значение дали са от България или другаде.

Разкажи за късометражния си филм „Космонавти”, който също може да бъде видян в София.

От време на време има прожекции. Показаха го в Дома на киното през юни т.г. заедно с други късометражни филми. Преди време е прожектиран в рамките на София филм фест, но за съжаление не може редовно да се гледа. Малко е сложно с прожекциите на късометражните документални филми, защото са по-скоро епизодични.

За какво става въпрос в „Космонавти”?

Сюжетът на „Космонавти” е свързан с баба и дядо – тяхното ежедневие. На екрана могат да се видят няколко сцени от техния живот. Те са съвсем конкретни. Изпълнени са с много трудности, защото дядото е сляп, а бабата е свита на две. Всичко базово от всекидневието, което е свързано с придвижване и хранене, е цяло приключение. Те имат хиляди малки стратегии, за да се справят и да направят от това живот. И то смислен, който да протича пълноценно до колкото е възможно. Опитах се да заснема тези малки стратегии, в които главното е тяхната любов, начинът по който се отнасят един към друг. Как комуникират помежду си, дори чрез музиката – как си я пускат, слушат. Има няколко неща, които правят цялото това всекидневие необикновено. Това е и много силно вдъхновение за мен, защото тогава бях на 25г. и открих, че това е да си влюбен. Това е друго измерение за любовта.

Докато снима „Космонавти” усети, че може да осъществиш и други проекти, като например „Червено, твърде червено”. Разкажи повече за това.

„Космонавти” е много важен за мен, защото това беше първият ми опит с документално кино. Казах си: „Защо не опитам да направя филм вкъщи със средствата, които имам, без да чакам финансиране.” Това ме окуражи, че всичко е възможно: ако искаш, решаваш и правиш филм, и това ми помогна при следващата стъпка, която е „Червено, твърде червено”.

Нека да завършим интервюто оптимистично: можем ли да кажем, че смелостта, малките ритуали около преоткриването и всичко онова, което дава смисъл по някакъв начин, прави дните ни вълшебни.

Да, за мен това е една от дефинициите на киното. Аз и затова гледам филми: това вълшебство, което дори да преминава понякога през тъмни енергии и сили, след това винаги те издига нагоре и те поставя над всичко негативно.

 

 

 

 

 

 





 

 



Коментари (1)


Коментари

Ket (непотвърден)
Monday, Sep 10, 2018

Благодаря за интервюто, чудесна статия


Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     

  

ФИЛМ НА ФОКУС


      

Повече по темата може да прочетете тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание