НОВИНИ

• 
• Add new коментар

„ВСЯКА СТЕНА Е ВРАТА” ИЛИ ПРИКАЗКА ЗА НАДЕЖДАТА 

Филмът „Всяка стена е врата” („Chaque mur est une porte”) е документално-художествен, изграден от архивни кадри на предаването „Вариант 2”, излъчвано по БНТ от 1988 до 1992г. [01]  Сглобен е от две VHS касети [02], които са като невероятно съкровище, открито в шкаф. Отличава се с различен поглед към случилото се след демократичните промени, с въздействащ сценарен текст, който чертае вълшебства, нови пространства, игри на въображението

„Когато бях на седем, майка ми беше магьосница. Веднъж месечно тя се раздвояваше, за да се появи на телевизора, а в същото време го гледаше, седнала до мен. Тя водеше едно предаване по БНТ и ми разказваше надеждата. Годината беше 89-та.” [03].

Надписите са изведени като самостоен визуален елемент. Отразяват гледната точка на дете, обединена с видеото в оригинално монтажно решение. Тази позиция е в основата и на дебютния роман на Елица Георгиева „Космонавтите само минават”, но това са две отделни, различни сами за себе си произведения.

Показано е въодушевлението от идването на Демокрацията. Филмовите персонажи и участници в предаването са личности, които бързо стават популярни в обществото. Това са: социологът Антоний Тодоров, политологът Иван Кръстев, литераторът Едвин Сугарев, Милена и група Ревю. Включени са фрагменти от: концерта на Роксет, навлизането на бийтбокса, хепънинги на хипита, които вярват „В доброто бъдеще най-вече.” [04], студентската стачка в СУ „Св. Кл. Охридски”, първата изложба за модерно изкуство на покрива на галерия на ул. „Шипка” № 6. „Когато бях на 7 години майка ми ме взе с нея на снимки. Странни хора засаждаха на покрива растения, нареждаха камъни, правеха пространството различно.” [05] 
В кадрите се усеща устремът към промяна. Може да се проследи нишката, обединяваща образи, думи, хора, гранични състояния. „Майка ми беше една вълшебна фея, която говореше по телевизията и показваше много различни хора.” [06]  
Много находчиво и закачливо са представени противоположностите между комунизъм и демокрация. Има ирония и деликатно намигане в откъса от бодро звучащи песни: „Комунисти, комсомолци, пионери сме в един и същи строй.” [07] Откроен е сблъсъкът между поколенията чрез съпротивата на старите партийци срещу младите хора, събиращи се по парковете, които са обвинявани в поклонничество към САЩ. Звучи култовата песен на Тодор Колев „Как ще ги стигнем американците?”, разкриваща всеобщата мечта от началото на промените в България, както и несправедливостта от откраднатите чистачки. Чрез нея зрителят неусетно се потапя в онази действителност, която за голяма част от обществото е лично преживяна. Провокиран е да осмисли ситуация, в която се намира страната през онези години както – как да продължи нататък, когато всичко е толкова неясно. Следва неочакван контрапункт. Трогателна е обичта на американеца Робърт към България, който обикаля из селата, за да записва народни песни, защото иска да бъдат съхранени. Той пее една от тях. На въпроса на журналиста: „Какво би казал на българите, които се сравняват с американците и в някаква степен искат да са като тях?” отговаря, че по-важно е да бъдем: „Най-добрите българи, които можете да станете. Направете най-добрата България, нещата, които са важни за вас.”[08] Неговият отговор е толкова очевиден, а толкова труден за постигане: да се съсредоточим върху това, което е важно за нас като нация, защото няма нужда да бъдем като другите.
С промяната идва време за забранените герои. По думите на Светла Каменова [09] , която е автор и водещ на предаването „Вариант 2”, поетът Дамян Дамянов е бил забранен за показване преди 1989-та. Кадрите с неговото участие са изключително ценни, защото са от малкото запазени. Запечатали са думите му, които разкриват истината и съжалението от нея: „Бяхме принудени да шием крила на ангели върху дяволи” [10]. Когато журналистът го пита: „За какво най-много съжалявате?” Той казва: „Че не се опълчих по-рано на това.”
Кадрите на филма са като концентрични кръгове, пулсиращи в собствен ритъм. Те са живи, трогателни, смислени. Съчетават едновременност, контрапункт, силен авторски текст. Едновременност на: събития, случки, действия, като паралелно обхващат нещо конкретно, неговия буквален и метафоричен смисъл. Общественият диалог е автентичен. Изведена е важността и необходимостта от неговото случване. Откроен е философският аспект на битовото без принизяване. По думите на политолога Иван Кръстев: „Ние вече не можем да съществуваме физически заедно, защото бабата е принудена да изяде киселото мляко на внучето си.” [11] Вижда се плурализмът в гледните точки, усещането за социална промяна, отразяването ѝ от медии, които също са част от нея, като показват нестандартни събития, които присъстват в тогавашната реалност. Според Светла Каменова: „Тогава интересното беше на улицата, а не в студиата, залите, официалните събития.” [12]

Възможно е някои от героите от онова време да се чувстват излъгани или разочаровани от развилите се обстоятелства. Вероятно тези събития остават като опит в живота им, може да са синоним на илюзия или надежда. Животът не може да бъде живян нито без излюзии, нито без надежди.

„Всяка стена е врата” е метафора за разделителната линия вътре в нас. След падането на Берлинската стена се е очаквало предразсъдъците да изчезнат, защото континентът вече няма да е противопоставен идеологически. Оказва се, че това е много трудно, защото разделенията са по-сложни.

Филмът завършва с думите на Светла Каменова: „Прогнозата ни от началото на миналата година се сбъдна – ние сме тук и сега. Отнета ни е илюзията, че можем да стегнем куфарите и да поемем дългия път към успешния свят. Колко наивни бяхме, когато си мислехме, че с премахването на бетонната метафора на отчуждението, в сърцето на Берлин, ще заличим границите между Изтока и Запада. Днес не символът, а реалността ни изправя пред избор: „Как да се съединим със света без да престанем да бъдем себе си?” [13] 
Колко е лесно това, което отлита. Колко нелесно е онова, което остава. Емили Дикинсън казва, че има неща, които са орисани да остават и други, които отлитат. [14]
Едните не са подобаващи, а за другите няма елегия. Ще можем ли да обясним небето в неговата застинала загадка. Небето от думи, от истини, от необхватността, която изгражда усещане и се разтваря в него, като кратко дихание, в миг след края на филма.

 * * *

ЕЛИЦА ГЕОРГИЕВА
ЗА МАГИЧЕСКОТО
КАТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Филмът „Всяка стена е врата” и романът „Космонавтите само минават” разказват за 1989 година. Може ли да се каже каква е била атмосферата тогава?

За 1989-та нищо не си спомням, но за сметка на това във филма става въпрос точно за нея. Тази година я преживях като имитирах възрастните, които се радваха и аз без да знам защо също се радвах. Обяснявах си нещата по някакъв безумен начин. Тази е причината да опиша това преживяване в своя роман. Това е мястото, от което тръгнах, за да разкажа за тази случка, която е супер конкретна. В крайна сметка спомените стават все по-ясни с израстването. Втората част на романа много повече отговаря на неща, които наистина са се случили, защото бях в състояние да ги опиша. Те много силно са ме маркирали. За тях не се е налагало да преувеличавам кой знае колко много. Аз и моето поколение сме израстнали в момент, в който по-скоро дисидентите стават герои, а комунистите - не.

Във „Всяка стена е врата” са показани различни пластове на надеждата. Това ли бе една от отправните точки при неговото създаване?

Едно от най-ценните неща, които ме докоснаха, когато преоткривах архива на предаванията „Вариант М” и „Вариант 2”, бе именно това чувство на надежда: всички тези хора, независимо от възрастта и средата си, които едновременно бяха повярвали, че могат да променят съдбата и себе си. И това им дава силата да опитват, да размишляват по нов и различен начин, да дръзват. И за съжаление, много скоро след надеждата идва и разочарованието.

Как посрещнаха филма ти на последните фестивали, в които участва през март?

Изключително добре, хората бяха много развълнувани. В Чили предизвика дълги дискусии. Чилийците силно се разпознаваха в тази история, което ги провокираше да обсъждат и днешните си политически проблеми. Подобна бе реакцията и в Индонезия, където участвах в дискусия по Скайп. Индонезийските зрители ми споделиха, че са имали сходни проблеми що се отнася до цензурата и края на режима. На румънската публика ѝ бе още по-близка нашата история. Отчасти и защото по време на режима на Чаушеску са гледали често предаванията на Българската телевизия (БНТ), за да се ориентират какво става по света. Техният политически строй е бил много по-репресивен от гледна точка на цензурата. Това накара майка ми (Светла Каменова), която ме съпровождаше в Румъния, да си спомни за трогателните писма, които е получавала от  различни румънски зрители, на които обаче не е смеела да отговаря, от страх да не им навреди.

Разкажи ми за твоята работа, за балансирането между литературата и киното.

Литературата е много важна. Тя е една концептуална форма, която не се съхранява само в книгата. Литературата е и устно изкуство, тя е в киното. Аз правя филми, в които литературният текст има изключително място. Първият ми филм „Чужденка/-ки” е с глас зад кадър и е доста меланхоличен. Последният ми филм „Всяка стена е врата” е с един графичен текст, т.е. жестът на писане е подобен. За мен във филма има литература, която разбира се, е свързана с кадрите.

Винаги ли тръгваш от документа и след това търсиш художественото надграждане?

Да. Това е една смесица, защото от една страна аз си представям, когато нямам конкретните информации за нещо. Дава повече свобода, т.е. не винаги гледам буквално на нещата, които съм събрала, но за мен е важно преди да почна да пиша да се сдобия с всичко, което трябва независимо дали после го използвам и по какъв начин.

Как съчетаваш различните изкуства – литературата, киното, пърформънса?

Много е трудно, защото наистина не ми стига времето и се разкъсвам между хиляди проекти. В момента е такъв период. Напредвам с новия си филм. Правя множество пърформънси на различни теми. Включително се свързаха с мен от Националния център за изследване на Космоса във Франция. Директорът на Обсерваторията ми предложи да направя пърформънс с техните архиви. Той много харесва романа и беше доста забавно. Даже се оказа, че Юрий Гагарин е посещавал Франция, където е засадил борче. Авантюрата с космоса продължава, въпреки че въобще не съм го подозирала.

Какво можеш да ни кажеш за пърформънса за Гагарин, проведен миналия месец във Френския национален център за изследване на Космоса? 

Той бе организиран по случай откриването на изложбата на Националния център за изследване на космоса в Музея за съвременно изкуство в Тулуза. Залата беше препълнена и хората реагираха много позитивно на моята версия на „Покоряването на космоса”, в чиято основа са хуморът и свободното тълкуване на документи, предоставени ми от Института. Пърформънсът бе от различни части: визуална, музикална, поетична и завършва с откъс от романа ми „Космонавтите само минават”.

През юни предстои да излезе на френски и в джобен формат. Има ли и други новини, свързани с романа?

Току-що се връщам от САЩ, където бях поканена да го представя в университета "Браун" по време на един конгрес за съвременна френска литература. В него участваха над 400 преподаватели от цяла Америка и получих множество покани за представяне догодина в други университети, както и едно предложение за писателска резиденция, където ще мога да продължа новия си роман. Същевременно книгата бе избрана от гимназистите в един от най-големите региони във Франция, което позволява да попадне в учебната програма за догодина – тъй че колкото и невероятно да звучи, френските младежи догодина биха могли да държат матура за роман, който разказва Прехода в България от 1989-та година.

На каква тема е новият ти филм?

В него става дума за едно момиче от Беларус, което пише роман („Dans l’eau je suis chez moi”) за баща си Юрий Глуков, който е безследно изчезнал в Черно море. Тялото му така и не е било намерено, което прави невъзможно за семейството приемането на смъртта му. Вместо това, тя измисля най-различни хипотези за неговия „нов живот” в нейния дебютен роман, наситен с хумор и фантазия. Филмът разказва отчасти историята на Юрий Глуков, като по някакъв начин адпатира романа, но и контекста на Беларус – една от последните комунистически страни. Една от основните теми е: как фикцията може да бъде един ритуал за преосмисляне на загубата и съответно за приемане на реалността.

Какво е магическото за теб в този свят?

Въпросът е как да се научим да го откриваме в най-обикновените наглед неща. Колкото повече сме изпитали едно нещо, толкова то е по-истинско. Затова работя с документи и архиви и се занимавам с документално кино. Предпочитам да започвам от нещо, което е реално и после малко по малко да го видоизменям, за да намеря някакъв фантастичен или магически потенциал.

Какво те вдъхновява?

От една страна ме вдъхновява животът, контекстът – политическият и социалният. Всичко, което се случва около мен, не непременно в моя живот само, но което по някакъв начин дава отражение върху него. От друга страна – изкуството. Като под изкуство разбирам литературата. Киното много ме вдъхновява, фотографията също.
_____________________
Бележки:
01, 12 Интервю с режисьора Елица Георгиева и Светла Каменова в предаването „Код 11-13” по БИТ (18.10.2017).
02 Предаването „Вариант М” е изтрито от фонда на БНТ. Запазен е само пилотният брой. Тези кадри са спасени случайно от Светла Каменова като личен архив. През 90-та се разделят на „Вариант 1”, „Вариант 2” и „Вариант 3”.
03, 04, 05, 06, 07, 08 Цитати от филма „Всяка стена е врата”, показан в „Перото” – НДК (19.12.2017)
09 Дискусия след прожекцията на филма „Всяка стена е врата” в „Перото” – НДК
10, 11, 13 Цитати от филма „Всяка стена е врата”, показан в „Перото” – НДК (19.12.2017)
14 Стихотворение на Емили Дикинсън „Има неща, които отлитат...”( „ [...] Some things that fly there be...”)