Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ЗА КАКВО ГОВОРИМ, КОГАТО ГОВОРИМ ЗА СВОЯ ЛЮБИМ БЪЛГАРСКИ ФИЛМ?


08.06.2015  Текст:  Красимир Кастелов

СТАТИИ

   

„Време разделно“ е любимият филм на българските зрители, според класацията на БНТ „Лачените обувки на българското кино“, която подреди 100-те най-обичани от публиката заглавия. Продукцията на Людмил Стайков събра 44.38 на сто от общия зрителски вот след финалното телевизионно предаване снощи. Нейни подгласници са „Козият рог“  на Методи Андонов с 33.7% и „Оркестър без име“ на Людмил Кирков с 21.92%.

„Лачените обувки на българското кино“ бе форматът, с който БНТ отбеляза 100–годишнината на българското игрално кино. В четири предавания на живо нейната аудитория получи възможността да посочи кой е любимият й български игрален филм. Това се случи в два етапа. След подредбата на първите 90 (вижте ги тук), определена още през март, последва класиране и на заглавията в челната десятка, което зрителите направиха чрез онлайн анкета на сайта на БНТ до 6 юни, а също с текстови съобщения по време на живото предаване снощи. И се стигна до следната класация:

Първото, което ми направи впечатление в тази десятка, е това, че филмът на Рангел Вълчанов, вдъхновил организаторите за измислянето на заглавие на формата („Лачените обувки на българското кино“), е останал последен, получавайки едва 3.51 процента от общия зрителски вот.
Този резултат, според мен, е показателен за сериозното разминаване между представите за стойностно българско кино на малцината истински изкушени от седмото изкуство и масовата филмова аудитория. Той говори недвусмислено и за това, че мнозинството от родните зрители не познава или по-скоро не иска да познава новото българско кино. Защото иначе едва ли би демонстрирало толкова явно пренебрежението си към него. Само един съвременен филм („Живи легенди“) e намерил място в топ 20. Впрочем, това е друга, също много важна тема, на която бих отделил време някой друг път.
Но ако сега се опитаме да анализираме зрителския вот за „НАЙ-ЛЮБИМИЯ БЪЛГАРСКИ ФИЛМ НА СТОЛЕТИЕТО“ от психоаналитична гледна точка, вероятно бихме стигнали до извода, че ние, българите, сме просто едни мазохисти. Защото едва ли би могло да бъдат наречени по друг начин хората, обявили за свой най-любим филм „Време разделно“! Но пък не мога да допусна, че са го направили, мислейки за него именно в смисъла, който предполага, че биха желали да го гледат още и още. Според мен, това е напълно невъзможно да се случи с творба като тази на Людмил Стайков. Не е възможно да има толкова много български зрители, на които би им се искало да гледат отново и отново жестокостите и издевателствата, показани не само в класирания на първо място филм, но донякъде и във втория. Освен, ако не са мазохисти, разбира се!
Защото нито единият, нито другият са направени, за да предизвикат у публиката наслаждение, удоволствие, възхита или други подобни усещания, които обикновено изживяваме, когато гледаме филми, за които после твърдим, че обичаме. А това може да означава само едно - че няма как точно тези две заглавия да оглавяват една истински меродавна класация на „най-любимите български филми“.  Допускам, че мотивацията на гласувалите за тях, е била доминирана от нещо друго, а не от искреното им намерение да отговорят честно на въпроса: КОЙ Е ЛЮБИМИЯТ МИ БЪЛГАРСКИ ФИЛМ?
Ето защо, аз твърдя, че се е получило много сериозно изопачаване на резултата, който е бил силно повлиян от желанието на мнозина да класират по-напред не най-любимите си, а най-важните заглавия от гледна точка на настоящия исторически момент.
Затова не мисля, че от тази анкета на БНТ разбрахме кои са българските филми, които публиката най-много обича. Научихме, може би, само КОИ СА НАЙ-ВАЖНИТЕ ИЛИ НАЙ-ЗНАЧИМИ ФИЛМИ за нея днес. И това е симптоматично, защото показва, че този неин избор е по-скоро израз на стремежа й за противопоставяне срещу пълната липса на справедливост в обществото, както и на желанието й за наказване на виновниците за това положение.
Когато човек решава да гласува, воден от презумпцията да класира по-напред най-важния за него български филм, той дори и без да го иска, се съобразява с конкретния момент, с преобладаващите нагласи в него или казано най-общо с „духа на времето“, в което живее. Докато за истински любимите си филми гласуваме далеч по-непредвзето.
Никак не е случайно, че именно „Време разделно“ и „Козият рог“ изпревариха с толкова много останалите заглавия в топ 10. И двата филма се занимават по един или друг начин с отмъщението като форма на справедливо възмездие и пораждат смесени чувства на унижение и възмущение от зверствата, на които е бил подложен нашият народ. Но за разлика от първия, който е откровено манипулативен (особено в последните си 15 минути), вторият е безспорен шедьовър, защото разкрива великолепно по чисто кинематографичен начин саморазрушителната сила, която се крие в желанието за мъст.   
Лично аз съжалявам, че за мнозинството българи най-важен днес е именно „Време разделно“, а не например „Урок“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, който бих поставил без колебание начело, но в една евентуална класация на най-значимите български филми. А в анкетата на БНТ за най-любимото ми заглавие съм посочил „Оркестър без име“, защото винаги ми доставя удоволствие и мога да го гледам още и още, когато се нуждая от истински стойностно филмово развлечение.

*  *  *

Не мога да се сдържа да не цитирам и мнението на Юлиан Попов - наш сънародник, който живее в Англия, защото напълно го споделям:
"Време Разделно" е наистина исторически филм. Той е част от една история, от която не само трябва да се срамуваме, но и която трябва открито и смело да изучим и да преодолееем. История, която не бива да забравяме. Филмът е неотменна част от така наречения "Възродителен процес", който е най-близкото нещо до Холокост или геноцид, което ние българите сме извършвали. Еквивалент на подобен филм в страна като Австрия или Германия вероятно би бил забранен със закон. Много се надявам, че изборът на този филм е просто повърхностна реакция на зрителите на една телевизия. Също така се надявам, че тази телевизия ще си даде сметка, че тя има образователна мисия, в която явно тотално се е провалила."  (От дневника на Юлиян Попов във "Фейсбук")

 



Коментари (1)