Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

САМО СЕКССИМВОЛ ЛИ Е МЕРИЛИН МОНРО?


04.06.2014  Текст:  Красимир Кастелов

СТАТИИ

   

Целият свят отбеляза 88-годишнината на Мерилин Монро – американският секссимвол в киното, напуснала този свят едва 36-годишна при неизяснени обстоятелства. Затова продължава да ни залива истински потоп от полуистини за нейната смърт и за многобройните й интимни връзки. Това може и да е интересно за мнозина, но не по-маловажно е да си отговорим на въпроса: коя бе всъщност Мерилин – само секссимвол или също така и актриса, останала в историята със своите роли, а не само с разголените си снимки?

Коя е причината да не бъде забравена вече над половин век след нейната загадъчна смърт? Още повече, че никога не е удостоявана с „Оскар“ и дори нито веднъж не е попадала сред номинираните за престижното отличие. Все пак е получила веднъж „Златен глобус“ за ролята й в комедията на Били Уайлдър „Някои го предпочитат горещо“ (Some Like It Hot). 
Странно е, че едва 27 години след нейната смърт – през 1999-а - Мерилин е избрана за една от шестте най-големи звезди на всички времена от Американския филмов институт. Като че ли приживе сериозните ценители на киното са искали да я накажат за огромната й популярност сред широката публика, спечелена толкова неочаквано. Известно е, че на хората от професионалната гилдия не им е било лесно да се примирят с нейните гафове и капризи по време на снимки, а още по-малко с конфликтите й с партньори и режисьори, както и с неубедителните й изпълнения като актриса в крайна сметка.
Хауърд Хоукс е първият, който проумява, че Мерилин се нуждае от по-специално отношение, от едва ли не приказни условия и обстоятелства, за да разкрие неподозираните си качества. Според свидетелствата на очевидци, той заявил на боса на „20th Century Fox“ Дарил Занук следното: „Грешката ви е, че се опитвате да представяте Мерилин Монро като реален персонаж, макар че тя съвсем не е създадена за това. Според мен, единственият начин да я направим приемлива - е да я снимаме в музикална комедия“. Холивудският магнат остава изумен, защото не можел да си представи как изведнъж Мерилин, която била известна с грешките и заекването си при произнасянето и на най-елементарни реплики, ще се справи с изпълнението в музикална комедия, изискващо много по-голяма разкрепостеност и умения в изразяването, включително и качества на певица, разбира се.
Но Хауърд Хоукс доказва своята правота, заснемайки с Мерилин Монро и Джейн Ръсел „Джентълмените предпочитат блондинки“ (Gentlemen Prefer Blondes,1953). Филмът имал огромен зрителски успех, не на последно място благодарение и на Мерилин, която изпълнява в него своята знаменита песен „Брилянтите са най-добрите приятели на момичето“
Режисьорът Били Уайлдър, който я снима заедно с Джак Лемън и Тони Къртис в легендарния си филм „Някои го предпочитат горещо“, за малко не получил нервен срив от нейните закъснения и капризи. Но въпреки това отклонил предложенията да я санкционира, заявявайки, че най-лесното би било да вземе леля си Мод за нейната роля и тя без съмнение ще се явява навреме на снимачната площадка. Само че публиката не иска да гледа нея, а Мерилин Монро, подчертал той.
Говори се, че в последния снимачен ден на „Непригодните“ (The Misfits, 1960) Кларк Гейбъл заявил: "Господи Иисусе! Щастлив съм, че всичко най-после свърши. Монро ме доведе до сърдечен пристъп“. Ден по-късно 59-годишната звезда получава инфаркт на миокарда и след седмица умира.

Мерилин преживява много тежко смъртта на своя кумир, още повече че и се налага да се справи и с травмата, която й причинява обвинението на неговата съпруга, че с безотговорното си поведение по време на снимките е допринесла за нещастието. В допълнение към това на 21 януари 1961 г. (само седмица преди премиерата на „Непригодните“) Мерилин се развежда с третия си съпруг – известния драматург Артър Милър, автор на сценария за този филм. Впрочем, раздялата им била неизбежна, заради плъзналите слухове, че по време на снимките на „Нека да правим любов“ (Let's Make Love, 1959), е имала интимна връзка със своя партньор във филма - знаменитият французин Ив Монтан. 
Специализираните изследвания на кинопродукциите с участието на Мерилин Монро не са особено ласкави към качествата й на актриса. Особено критични са оценките за ранните й роли, които са смятани за безвкусни имитации, в които Мерилин само демонстрира физическите си данни. С течение на времето обаче това опростителско и като цяло несправедливо отношение започва да се заменя с по-премерени оценки, отдаващи дължимото на магнетичното излъчване на актрисата, дължащо се не само на сексапил и благодарение на което, само със своето появяване на екрана печели симпатиите на непредубедените зрители. Това не убягва от вниманието на по-прозорливите наблюдатели, които инстинктивно усещат, че Мерилин е направена от истински „звезден“ материал, съставът на който обаче не е известен никому.
Първи го осъзнава Граучо Маркс - един от тримата знаменити комици, възродили на екрана традицията на ексцентричната комедия. Във филма „Щастлив в любовта“ (Love Happy, 1949) Мерилин участва в съвсем малък епизод, в който преминава през кабинета на стар циник с безподобната си съблазнителна походка, предизвиквайки бурната му реакция. Граучо решава, че за да има пълен успех, сцената се нуждае само от една-единствена реплика. „Мъжете ме преследват“ – произнася Мерилин и от нейната уста казаното прозвучава неподражаемо смешно и символично.
Всички оценяват значението на този епизод, допринесъл за впечатляващия финал на филма. Продуцентът Лестър Коуън веднага изпраща младата актриса на рекламно турне за премиерните прожекции из страната, независимо от това, че тя не играе главната роля в него.
Малцина вероятно знаят, че още преди да започне да се снима в киното, Мерилин Монро се отнася много сериозно към бъдещата си професия и взема уроци по актьорско майсторство. Първата й преподавателка е Наташа Лайтес, имигрантка от нацистка Германия, която й дава уроци по драматично изкуство, нямащи нищо общо с холивудските традиции, с които ще се наложи да се съобразява впоследствие начинаещата звезда. Известно време се обучава и в школата на Михаил Чехов, а след като става известна, продължава да се учи, но вече в знаменитото „Актърс студио“ под ръководството на Лий Страсбърг.

Повечето биографи на Мерилин Монро търсят обяснение за нейната неистова работа над себе си в комплекса й за непълноценност, завладяващ я почти след всеки пореден, шумен успех. Но истината е, че тя е обсебена от дълбоко желание да достигне равнище, което би й позволило да играе и сериозни роли от класическия репертоар. Много й се искало да се превъплъти, например, в Грушенка от „Братя Карамазови“ на Достоевски. Любопитно е - как би се справила с този образ, ако режисьорът Ричард Брукс бе поверил ролята на нея, а не на Мария Шел? 
Овладявайки тайните на актьорското майсторство, Мерилин незримо се опитва да вплита наученото и в най-тривиалните си роли, придавайки им ту неврастенична екзалтация, ту неочаквана психологическа дълбочина. Но това, естествено, отстъпва пред омайващото й физическо излъчване, заради което я боготворят тълпите от поклонници.
След първите й роли действително може да се направи погрешният извод, че не се отличава от многобройните сексапилни блондинки, опитващи се да пробият в Холивуд. Но в такъв случай е трудно да се обясни парадоксът, че сред филмите с нейно участие никак не са малко истинските, класически творби на седмото изкуство, с които и до днес американското кино се гордее. Те са заснети все от големи майстори като Джон Хюстън, Фриц Ланг, Джоузеф Манкевич, Хауърд Хоукс, Ото Преминджър, Били Уайлдър, Хенри Хатауей, Джошуа Логан, Лорънс Оливие и др. Едва някой може би казал, че това са творци, които са били склонни да правят компромиси в името на зрителския успех. Просто инстинктът им е подсказвал, че в Мерилин наистина има нещо, заради което заслужава да й се доверят. 
А тя, наистина, им се отплаща добре, започвайки с добре изградените епизодични изпълнения в „Асфалтовата джунгла“ (1950), „Всичко за Ева“ (1950) , „Огненото кълбо“ (1950) и „От новия ден“ (1952), преминавайки към все по-запомнящи се зарисовки в „Маймунски бизнес“ (1952) и „Как да се оженим за милионер?“ (1953) и достигайки до убедителните превъплъщения в стойностни мелодрами, като „Ниагара“ (1953) и „Автобусна спирка“ (1956) на Джошуа Логан, който е сред малкото режисьори, който открито твърдял, че у Монро се крият заложби на велика актриса.
Не може да се отрече, че Мерилин Монро демонстрира универсалния си талант в музикалните комедии „Джентълмените предпочитат блондинки“ (1953) и „Нека да правим любов“ (1960), в костюмната екранизация „Принцът и танцьорката“ (1957) и дори в уестърна „Река без връщане“ (1954). 
Нестандартният й усет към комичното е представен най-добре в комедиите на Били Уайлдър: „Седемгодишна страст“ (1955) и „Някои го предпочитат горещо“ (1959), които са сред най-високите й постижения като актриса.
Любопитно е, че благодарение на Джон Хюстън, на когото дължи първата си запомняща се екранна изява в „Асфалтовата джунгла“, успява да разкрие част от драматичните си заложби във филма му „Непригодните“ (1961), който според публиката и критиката е повратна точка в нейното развитие. 
Внезапната й смърт обаче ни отнема възможността да видим как би изглеждала на екрана и зрялата Мерилин, освободена от наложената й щампа на русокоса хлапачка и доказала (може би!), че е нещо повече от секссимвол.
„Никога не ми е било ясно какво значи секссимвол – казва тя. - Бедата е, че символът става вещ. Аз не искам да бъда вещ.“

Може би най-тежката и трудна за преодоляване психологическа драма в живота й на актриса произтича от непрестанното й разкъсване между необходимостта да принадлежи на всички и потребността да намери себе си в една среда, в която гледат на нея като на красива вещ. 
Невъзможността да реализира идеала си е сред причините личният й живот да бъде толкова объркан и наситен с непрестанни люшкания от една крайност в друга. Би могло да се каже, че едва в смъртта порочният кръг се затваря, обединявайки в едно нейната реална и митична съдба.
Оттогава до днес сме свидетели на масовата употреба на мита „Мерилин Монро“, която се характеризира повече с ровене в мръсното й бельо, отколкото с опити за проникването в същината на нейната драма. 
Според английския вестник „Гардиън“, по темата „Монро“ са публикувани над 300 издания, сред които са твърде малко книгите, които се открояват с особени достойнства, като написаното от Норман Мейлър, Дж. Кобъл, Джойс Карол Оутс и още някои други. 
Киното също не остава назад. Още през 1963 година излиза антологичният филм „Мерилин“ (реж. Харолд Медфорд), последван впоследствие от десетки документални изследвания за живота и съдбата на звездата. Напоследък се наблюдава засилване и на интереса на игралното кино към екранизацията на нейни биографии. Преди три години излезе филмът „Моята седмица с Мерилин“ (My Week with Marilyn), който разказва за отношенията, възникнали между Лорънс Оливие и Мерилин Монро по време на снимките в Англия на филма „Принцът и танцьорката“ (The Prince and the Showgirl, 1957). Мишел Уилямс бе номинирана за "Оскар" за чудесното изпълнение на главната роля.
Дълго време продължава сагата около новия филм 
на Андрю Доминик „Блондинка” (Blonde), от който се очаква да не прилича на типичните биографични драми, тъй като за основа на сценария е послужил високо оцененият едноименен роман на Джойс Карол Оутс. В него знаменитата писателка описва въображаемите мемоари на Монро. Известно е, че актрисата е водила дневник, в който е описвала подробно преживяванията си. Но след нейната смърт той изчезва безследно. За съжаление, осъществяването на този филм многократно се отлага. Говори се, че вероятната причина за това е свързана с Наоми Уотс, която дълго се колеба преди да се откаже от отговорното решение да представи на екрана легендарната Мерилин. Сега вече се знае със сигурност, че ролята вече е поверена на Джесика Частейн, която има досега две номинации за "Оскар". 
Анджелина Джоли също бе спрягана за евентуално превъплъщение в Мерилин Монро в евентуална бъдеща екранизация по книгата на Андрю О’Хоган „The Life And Opinions Of Maf The Dog, And Of His Friend Marilyn Monroe“, в която Джордж Клуни щял да играе Франк Синатра, за който се знае, че е бил сред най-близките приятели на Мерилин. Книгата на О’Хогън проследява последните две години от краткия живот на актрисата. Но този проект все още е в развитие - още не е определен режисьорът, не се знае и кои ще бъдат изпълнителите на главните роли. 
(Вижте този чудесен клип за Мерилин).



Коментари (0)