 |
|
ТРИТЕ ВРЕМЕНА НА ФИЛМА „ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН“ 31.10.2026 Текст: Красимир Кастелов АКЦЕНТ
На 31 октомври 1988 г. излиза с огромно закъснение един изключителен български филм. 60-ата годишнина от неговото създаване не е по-малко подходящ повод за разговор от 55-годишнината на спагети уестърна „Червено слънце“, отбелязана преди седмица по БНТ в Култура.БГ. „Понеделник сутрин“ на режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков е завършен през 1966 г. и чака своята публика цели двадесет и две години. Шест десетилетия по-късно това разминаване между актуалното време на филма и времето на неговата среща със зрителите ни изглежда като неотменна част от трагичната му съдба. Малко български произведения на изкуството са били принудени да живеят толкова отчетливо в три различни исторически епохи: в периода на краткото разкрепостяване през 1960-те, в късната 1988-а и най-сетне в наши дни, когато реставрацията му позволява да бъде преоткрит отново — вече не само като свидетелство за една забрана, а като творба, която настоява да бъде оценявана за собствените ѝ художествени достойнства. 1966-а: отнетото настояще
.jpg) Историята е привидно проста. Тони (актр. Пепа Николова), момиче на 20 години с лоша репутация и чепат характер, е изселено от София и попада в Русе. Йордан (акт. Асен Кисимов), честен и добронамерен млад работник, я въвежда в „бригада за комунистически труд“ на градската корабостроителница. Намерението му е почти педагогическо: да ѝ помогне да намери сред колектива мястото си, да се промени и да започне да живее „правилен“ живот.Само че филмът преобръща тази конструкция. Тони се оказва съвсем неподходящо „тяло“ за колективно претопяване. Точно обратното – нейната поява допринася за открояване на фалша, който я заобикаля. Зад образцовите лозунги за трудови подвизи откриваме дребни сметки, лицемерие, полово неравенство, кариеризъм, угодничество пред началството. Самият колектив, който би трябвало да превъзпита отклонилото се от пътя момиче, се оказва морално компрометиран. А „неправилната“ Тони се превръща в своеобразен лакмус за истинността на работническото ѝ обкръжение. И в това се съдържа невероятната дързост на този филм.
Не случайно Георги Марков включва „Понеделник сутрин“ сред онези истински произведения на изкуството, които комунистическата система е спряла и изолирала от своята публика. В есето си „Забраната“, прочетено по „Дойче веле“ през 70-те години и публикувано посмъртно през 1991-а в сборника „Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България“, той определя филма като може би най-страстния апел за честност в българското кино.
Тъкмо затова е погрешно да бъде свеждана до социалистическата категория „момиче с леко поведение“. Впрочем самият филм разбива подобно определение. Защото онова, което обществото нарича морална разпуснатост, се оказва отказ от лицемерието, с което същото това общество прикрива всекидневните си компромиси. Особено значим е финалният избор на Тони. Любовта към Йордан би могла да предложи класическо сюжетно разрешение: чрез „добрия“ мъж непокорната жена най-сетне намира своя пристан. Но „Понеделник сутрин“ не допуска и този компромис. Йордан е несъмнено по-почтен от хората около него, но и той принадлежи на среда, чиито правила приема в по-голяма степен, отколкото Тони може да понесе. Нейното бягство не е поражение. То е риск, равносилен на подвиг в онези времена, когато оцеляването се гарантира чрез принадлежност към официално наложеното. Свободата като кинематографичен език .png) Ако днес гледаме „Понеделник сутрин“ единствено през историята за неговото забраняване, ще повторим — макар и с противоположен знак — несправедливостта спрямо него. Защото ще превърнем живото произведение на изкуството в исторически документ. А този филм е истински модерен именно като кино. Свободата, отстоявана толкова яростно от главната героиня, е заложена в неговата форма. Камерата на Димо Коларов, монтажът, необичайният ритъм, джазовата музика на Милчо Левиев, отношението към градското пространство и към телата на младите хора носят онова усещане за движение и спонтанност, което свързваме с европейското кино след края на 1950-те години. В него откриваме определени сходства с френската Нова вълна, но и с обновлението в съветското кино от времето на „размразяването“, с неговия стремеж да върне на екрана противоречивия търсещ човек, а не абстрактния „положителен герой“.
„Понеделник сутрин“ заема особено място в българското кино. Той не просто критикува определени недъзи на системата. Неговата естетика демонстративно отхвърля езика, чрез който тази система е свикнала да представя себе си на екрана. Не случайно филмът е определян като произведението, което най-категорично изразява свободния дух на епохата и което едновременно стилистично и идейно скъсва със социалистическия реализъм. Това твърдение може да изглежда преувеличено, но „Понеделник сутрин“ го защитава чрез всеки свой кадър.
Не просто забрана, а заличаване
Обикновено историята на този филм е свеждана до една дума: „забранен“. Тя е вярна като резултат, но не обяснява достатъчно добре механизма на фактическото заличаване. Документите, проучени подробно от Неда Станимирова в книгата ѝ „Кинопроцесът – „замразен временно““, разкриват сложния и дори противоречив процес на обсъждания, оценки, натиск и институционално блокиране. Съдбата на „Понеделник сутрин“ е показателна за една особена форма на цензура: не е необходимо произведението да бъде непременно унищожено. Достатъчно е да бъде лишено от възможността да говори за своето настояще.
Филмът съществува, защото е произведен, макар и да е лишен от възможността да бъде видян. И това е най-тежкото наказание за киното. Една книга може да бъде прочетена и десетилетия след написването ѝ, без непременно да изгуби историческата си роля. Киното е по-силно свързано с конкретния културен момент на своето създаване. То влиза в разговор с други филми, с лица на актьори, с музика, с поколенчески жестове, с обществени очаквания. Да спреш един филм за двадесет и две години означава не просто да отложиш неговата премиера. Означава да го изключиш от диалога, в който е можел да участва. И това вероятно е най-голямата загуба, причинена на обществото чрез забраняването на „Понеделник сутрин“.
Как би се развило българското кино, ако този филм беше пуснат по екраните през 1966 г.? Ако младите режисьори, сценаристи, актьори и зрители бяха получили възможност да споделят своите реакции на неговото предизвикателство? Ако тази линия на свободно, антиконформистко кино не беше прекъсната още в зародиш?
На подобен въпрос няма как да се отговори. Но самото му възникване показва, че цензурата не засяга само едно конкретно произведение. Тя променя възможната история на една национална кинематография.  1988-а: закъснялата премиераКогато „Понеделник сутрин“ най-сетне излиза на екран на 31 октомври 1988 г., България вече не е същата като през 60-те години. Това осъзнават най-болезнено Акташева и Писков, които възприемат допускането на филма им до екраните не като закъсняла победа, а като „ексхумация“. Премиерата връща филма в кината, но не може да му върне 1966 г.
И все пак той не изглежда мъртъв. Публиката и критиката откриват произведение, което не се побира лесно в музейната витрина на „забраненото изкуство“. Пепа Николова получава награда за женска роля, Димо Коларов — за операторско майсторство, а самият филм — специална награда на СБФД.
Следва и международният му живот. В края на 80-те и началото на 90-те „Понеделник сутрин“ е показван в Западен Берлин, Ротердам и Лос Анджелис. Особено любопитна е реакцията на Los Angeles Times през 1990 г. Американският критик не гледа на филма само като на куриозно оцеляла творба след комунистическата цензура, а открива в него жизнеността и духа на класическите италиански и британски трагикомедии от 60-те. Това сравнение е много важно. То връща „Понеделник сутрин“ там, откъдето насилствено е бил изваден — в международния кинематографичен контекст на своето поколение. 2025–2026: повторното завръщане Шестдесет години след създаването му започва третото време на „Понеделник сутрин“. През 2025 г. той е реставриран в 4K от Българската национална филмотека. Работено е от оригиналния камерeн негатив, а липсващи или повредени участъци са възстановени чрез дублиращ негатив. Това не е просто техническо подобрение на изображението. Реставрацията възстановява възможността филмът отново да бъде гледан като кино — с тоналното богатство на черно-бялата фотография на Димо Коларов, с движението, с лицата, с пространството. Само преди седмица, на 23 октомври, реставрираният „Понеделник сутрин“ е представен в Берлин в програмата Film Restored на Deutsche Kinemathek — фестивал, посветен именно на съхраняването и новия живот на световното филмово наследство. И тук вече кръгът сякаш се затваря. Филмът, на който през 1966 г. е отнето правото да бъде част от настоящето, шест десетилетия по-късно влиза отново в международния диалог за историята на киното. Но, все пак, най-важно е да не го гледаме само като морална победа над една опровергана от времето обществена система. Защото тогава пак бихме го затворили в миналото. „Понеделник сутрин“ продължава да задава въпрос, който не принадлежи единствено на социализма: каква цена сме готови да платим, за да бъдем приети от другите? Тони отказва да плати чрез отказ от себе си. В този смисъл нейният конфликт е по-голям от конкретната политическа система, която го е породила. Това е конфликтът между личността и всяка среда, която предлага сигурност срещу подчинение; между принадлежността и самоуважението; между удобния компромис и вътрешната свобода. Може би затова Пепа Николова изглежда толкова жива и днес на екрана. Не защото играе „дисидентка“. Нейната героиня не е идеологически плакат. Тя греши, предизвиква, наранява, колебае се. Но притежава нещо, което нейното обкръжение е изгубило — способността да разпознава фалша и нежеланието да се примири с него. Коментари (0)
Подобни публикации
ТРИТЕ ВРЕМЕНА НА ФИЛМА „ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН“ 31.10.2026
БЪЛГАРСКОТО КИНО НА 28-ия СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 27.02.2024 |
ФИЛМИ НА ФОКУС |
© 2009-2010
|
|
.jpg)
„Понеделник сутрин“ не води политически спор чрез декларации. Той прави нещо далеч по-недопустимо за официалната култура на своето време: отказва да приеме предварително зададената йерархия между „положителния“ колектив и „проблемния“ индивид. Не мнозинството съди индивида. А той чрез своята непримиримост към фалша разобличава неговото истинско лице.1.jpg)
Но честността при Акташева и Писков няма нищо общо с баналното нравоучение. Тя си има свой специфичен израз, походка, смях, гняв и подчертано телесно присъствие в лицето на дебютантката в българското игрално кино Пепа Николова. Макар че Тони е нейната първа роля в пълнометражен филм, не е възможно да си го представим без нея. В изпълнението ѝ има нещо, което в началото на 1960-те рядко се допуска при женските персонажи — непокорна физическа свобода. Тони не просто говори различно. Тя се движи различно, гледа различно и се смее различно. Не търси разрешение да съществува.
.png)
.jpg)
.jpg)
Коментари
Публикувай нов коментар