Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

РАЗМИШЛЕНИЯ ВЪРХУ ТРИ ШЕДЬОВЪРА ЗА ХОЛОКОСТА


27.01.2022  Текст:  Красимир Кастелов

РЕЦЕНЗИИ

   

Датата 27 ЯНУАРИ е обявена през 2005 г. от Общото събрание на ООН за Международен възпоменателен ден на Холокоста. Този скръбен повод ни дава основание да си припомним и как в игралното кино е представяна тази тема през годините след края на Втората световна война. 

 РАЗМИШЛЕНИЯ ВЪРХУ ТРИ ШЕДЬОВЪРА ЗА ХОЛОКОСТА

"ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН" на италианския режисьор и актьор Роберто Бенини е отчасти автобиографичен разказ... Роберто е роден на 27 октомври 1952 година в село, наречено Мизерикордия (Manciano La Misericordia), което в превод от италиански означава "милосърдие". Баща му – Луиджи Бенини – се скитал дълго из околностите на този беден тоскански район в търсене на временна работа, за да може да помогне на бедното си семейство, което нямало дори собствен дом. Толкова не му вървяло, че девет години преди да се роди Роберто, попада в концлагер (към края на режима на Мусолини безработните скиталци били прибирани в лагери по обвинения в шпионаж). След завръщането си Луиджи бил кожа и кости – тежал едва 36 килограма и никой не вярвал, че ще оцелее. Но по някакъв чудодеен начин той запазил невероятния си оптимизъм и след време разказвал на малкия Роберто и на сестрите му Бруна, Албертина и Анна, преживелиците си по начин, който ги карал да се превиват от смях, без да осъзнават, че зад привидно веселите случки се крие страшна и трагична реалност. Така че, шедьовърът на Роберто Бенини "Животът е прекрасен" е в действителност автобиографичен разказ...

Благодарение именно на този невероятен филм, удостоен заслужено с Голямата награда на журито на кинофестивала в Кан и с 3 награди „Оскар“ (за най-добра чуждоезична продукция, най-добър актьор в главна роля и най-добра музика), Бенини става национална гордост за цяла Италия и любимец не само на италианците, но и на милиони хора по целия свят. Впрочем, той е обичан от всички, освен, може би, от... Стивън Спилбърг. Знаменитият създател на "СПИСЪКЪТ НА ШИНДЛЕР" не скрива възмущението си от филма и демонстративно напуска негова прожекция, заявявайки: "Тази пошлост е издевателство над жертвите на Холокоста!" Потресеният Бенини прави опити да обясни, че просто гледа на трагедията през очите на комедианта...

„Животът е прекрасен“ е носител и на две европейски филмови награди – за най-добър филм на годината (1998) и най-добър актьор (Роберто Бенини), както и на още над 60 престижни отличия и номинации. Но значението му не се изчерпва само с международното фестивално признание и възхищението на публиката, а с това, че поставя началото на нов филмов поджанр: „комедия за холокоста“ или просто „лагерна комедия“. Много скоро е последван от „Влакът на живота“ (Train de vie, 1998) на френския режисьор от румънски произход Раду Михайлеану, разказващ за хората от малка еврейска община, които успяват да избягат от нацистите с фалшив товарен влак и „Якоб лъжеца“ (Jakob the Liar, 1999) – римейк на едноименен филм на ГДР от 1975 г. за собственик на малък магазин в еврейско гето (акт. Робин Уилямс), който се преструва, че крие радио, от което научава укрепващи духа новини за приближаващия крах на Германия. Показателно е, че и трите филма фокусират вниманието си върху лъжата, позволяваща на хора, намиращите се в смъртна опасност, да преживеят суровите изпитания по време на нацизма.

Но да се върнем към „Животът е прекрасен“ и да видим кое в него заслужава най-голямо внимание. Първото, което впечатлява (а мнозина дразни!) е жанровата форма на този нов шедьовър за Холокоста след СПИСЪКЪТ НА ШИНДЛЕР (1993).
Тази невероятна амалгама между романс и комедия, сюрреалистична приказка и водевил, е на пръв поглед непочтителна жанрова рамка за трагичното съдържание на темата за ужаса в нацистките концлагери. Но благодарение на нея, Бенини успява да проникне по-надълбоко в тази тема от Спилбърг.

Гениалното хрумване на Гуидо (героят от “Животът е прекрасен“ в чудесното изпълнение на самия Бенини) да спаси своето момче, внушавайки му, че всичко което става в лагера е само на ужким, не е просто остроумен сюжетен ход. Тъкмо в това хрумване е заложена оригиналността на филма, която превъзхожда философията на „Списъкът на Шиндлер“.
Нека да си припомним какво всъщност прави Оскар Шиндлер – героят от филма на Спилбърг. Като ловък хазартен играч той разиграва на комар човешките животи на стотици евреи и след рисковани блъфирания и залагане на много, много пари, печели физическото им оцеляване. Човешкият живот е сведен до разменно средство, до нещо илюзорно, до виртуална реалност, каквато са всъщност парите, срещу които се разменя.
Парадоксално е, но Спилбърг като че ли не се вълнува от въпроса за действителното спасение на Шиндлеровите евреи. Защото оцеляването им от концлагерния ад, не е още СПАСЕНИЕ. За повечето от тях (особено за децата и майките) животът не би могъл никога да възвърне отново своя нормален ход. Проблематично е дали душите им ще се излекуват от травмата на преживяното. Не се знае дали и те няма да се сринат подобно на Софи от „Изборът на Софи“ (още един шедьовър за холокоста!) под непосилното бреме на спомените и самообвиненията.
По същата логика и „Спасяването на редник Райън“ (1998) би трябвало да се казва „Оцеляването на редник Райън“, защото не може да се говори за спасение в истинския смисъл на думата, тъй като и Райън, макар и оживял след огнения апокалипсис, е обречен да страда от „синдрома на Софи“, заради неизбежното чувство на вина за смъртта на младите войници, участвали в акцията по неговото т.нар. спасяване.

Ситуацията в „Животът е прекрасен“ е още по-сложна, защото се касае за дете, което трябва не просто да оцелее в концлагерния ад, където попада със своя баща, но и да може да продължи да живее така щастливо, както преди. Изходът от тази, наглед безизходна ситуация, е намерен по вълшебен начин от героя на Бенини. Неговото находчиво хрумване да представи като игра случващото се в концлагера, е продиктувано от огромното му желание да запази не само живота на своето момче, но и чисто детската му вяра, че ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН. Именно в този пункт американската критика упреква Роберто Бенини в насилие над реализма, защото видите ли - представял желаното за действително. Но ако се замислим, няма как да не се съгласим с режисьора, че за хората (ако те наистина са духовни същества) животът има не само физическо измерение. И по тази причина спасението от зъбите на реалността е възможно единствено чрез вярата в друга, може и да е измислена, но все пак по-висша реалност, която ни помага не само да оцеляваме, но и да ... ЖИВЕЕМ. 

Унгарският „СИНЪТ НА САУЛ“ е сред най-мъчителните за възприемане филми по темата за Холокоста. Той прониква дълбоко в съзнанието и е много трудно да бъде забравен. Може би защото не е просто поредният филм за изтреблението на евреите от нацистите, а е и сред най-доброто, създадено в игралното кино на тази тема („ИЗБОРЪТ НА СОФИ“, „СПИСЪКЪТ НА ШИНДЛЕР“ И „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН“).
Известният френски кинорежисьор и критик Жак Ривет твърди в една своя статия [1], че филмите, които си поставят за цел да покажат какво точно се е случвало в нацистките лагери на смъртта, са обречени на провал по простата причина, че абсолютният реализъм – или това, което се смята за реализъм в киното – са невъзможни, доколкото всяко усилие за реконструиране на събитията, всеки традиционен подход при представянето на ужаса в тези заводи за масово изтребление на хора водят до воайорство и порнография. Неговите разсъждения са провокирани от филма „Капо“ (Kapо, 1960) на прочутия италиански режисьор Джило Понтекорво, който се е опитал да стори невъзможното (недопустимото, според Ривет!) – а именно да разкаже реалистично за концлагерния ад.

По същата причина нямаше успех и американският филм „Сивата зона“ (The Grey Zone, 2001) на режисьора Тим Блейк Нелсън, който е сниман у нас през 2000 г. В него е показано в детайли случилото се в Аушвиц-Биркенау през есента на 1944-а. На фона именно на тези събития се развива и действието в „Синът на Саул“ на унгарския режисьор Ласло Немеш [2].

Специалните отряди – зондеркоманди (Sondekommandos), съставени предимно от евреи, които обслужвали газовите камери и крематориумите в Аушвиц, са нещо като тема табу за многобройните филми на лагерна тема. И затова може би не е особено популярна ужасната истина, че без тяхна помощ ръководството на СС едва ли би успяло да се справи с унищожението на милиони хора (главно евреи) по време на Втората световна война. Именно членовете на тези отряди отвеждали определените за изтребление хора в газовите камери, замаскирани като бани с душове. Уверявали ги, че трябва да се изкъпят, ако искат да получат храна, а преди да изгорят труповете им в крематориумите и да разпръснат пепелта, остригвали косите, изтръгвали златните зъбни протези и сортирали скъпоценностите, намерени в дрехите им. След четиримесечна подобна работа самите зондеркомандоси били унищожавани и заменяни от нови постъпления концлагеристи.

Принуждаването на едни жертви да помагат за убийствата на други е може би най-отблъскващото в организацията на концлагерите по време на Втората световна война. Превръщането на специално подбрани лагерници в безропотна част от апарата, подлагащ на унищожение собствените им братя и сестри, допринася на практика за намаляване броя на есесовците, обслужващи нацистката индустрия на смъртта. Без осъществяването на този пъклен план просто не би било по силите на няколко хиляди души да успеят да ликвидират стотици хиляди други, твърди и Хана Аренд [3].

А за цената, която плащали малцината оцелели, научаваме от Шаул Хазан, бивш член на зондеркоманда: „Аз тогава въобще не бях човек. Ако бях такъв, не бих издържал и секунда. Само по тази причина оцеляхме – защото в нас не оставаше нищо човешко.“ [4]

Унгарецът Ласло Немеш се осмелява да се докосне до всичко това в своя дебют като режисьор, но го прави по коренно различен начин от този, срещу когото справедливо въстава Жак Ривет. Неговият филм започва от мига, в който перфектно организираната машина за унищожение в Аушвиц-Биркенау внезапно засича. Противно на всякаква логика едно момче още издава признаци на живот след обгазяването, превърнало стотици мъже, жени и деца в камари трупове. Това е истинско чудо и то именно изважда от вцепенението му Саул – един от членовете на зондеркомандата, обслужваща този сатанински спектакъл. Замътеният му поглед се избистря и той вижда ясно как есесовец в бяла престилка удушава все още дишащия смутител на реда. Тази намеса възцарява отново смъртта и рутинната обработка на обгазените тела може да продължи както преди. Но не и за пробудения за човешкото Саул, което незнайно как още е живо у него след всичко, което е принуден да върши. И от този момент нататък той действа като обсебен от идеята-фикс да не допусне изпепеляването на момчето, което обявява за свой син. И дори нещо повече - бори се докрай за еврейската му идентичност, воден от вярата си, че има нещо по-важно от простото съхранение на живота. Но за другарите му от зондеркомандата това е налудничаво, защото противоречи на „здравия“ разум, оправдаващ борбата за оцеляване на всяка цена. Те не вярват на неговата версия за сина, а пък усилията му да го погребе по еврейския ритуал им изглеждат не само напълно безсмислени, но и крайно опасни, защото може да им попречат в подготвяното бягство.

В този момент човек не може да не се запита: Кое е всъщност нормалното и кое ненормалното в тази ситуация: инстинктивният порив за опазване на живота или борбата за отстояване на достойнството в смъртта?

Героят на Роберто Бенини, който се стремеше да опази вярата на своето дете, че животът е прекрасен, също ни провокираше да си зададем въпроса: Какъв е смисълът от безспирното ни драпане за оцеляване, ако то не е подчинено на спасяването на тази вяра? 

Героят на Ласло Немеш, подобно на Гуидо, също е осенен от великото прозрение – как да запази не просто живота, а човешкото основание за неговото продължение. Затова именно неговият избор, колкото и противоестествен да ни изглежда, е може би пътят към истинското спасение. Защото на практика допринася за утвърждаването на човешката идентичност в условията на тотално обезчовечаване.

„Синът на Саул“ е страстна защита чрез средствата на киното не само на еврейството, но и на самата човешка природа против обвиненията към нея в непълноценност, базирани върху чудовищните свидетелства за съучастничеството на зондеркомандите от евреи в холокоста по време на Втората световна война.

______________________________
Бележки:
1. Rivette, Jacques. De l'abjection // Cahiers du cinеma, № 120, 1961.
2. Унгарският режисьор Ласло Немеш, за когото филмът „Синът на Саул“ е пълнометражен дебют, е бил две години асистент на Бела Тар, като междувременно завършва кинорежисура в училището по изкуства „Тиш” към университета в Ню Йорк. Късометражните му филми „С малко търпение” (2007), „The Counterpart” (2008) и „Джентълменът е освободен” (2010) са отличени с близо 30 награди и имат участие в над 100 международни фестивала.
3. Arendt, Hanna. Morder und Ermordete, 1961.
4. Полян, Павел. Чернорабочие смерти. Зондеркоманды в Освенциме // Звезда, №9, 2008.
Вж: Greif Gideon. Wir weinten tranenlos... Augenzeugenberichte der judishen Sonderkommandos in Auschwitz. Kцln, 1995. S. 239.

 

 

 

 

 



Коментари (0)


     

  

ФИЛМИ НА ФОКУС



АНАЛИЗ – ТУК


 

 

 

 

 

 

 

 

ТОП ЕКРАНИЗАЦИИ

 
АНАЛИЗ – ТУК