„Това неминуемо го е отвело към съспенса, който - някои без да оспорват, че Хичкок го е създал – считат за вътрешна форма на спектакъла, докато това всъщност е самият спектакъл”, - пише Трюфо в своята книга...

„Съспенсът е най-напред драматизация на сюжетния материал в един филм или казано по друг начин, възможно най-интензивното представяне на драматичните ситуации. Един пример. Човек излиза от дома си, качва се на такси и се отправя към гарата, за да хване влака. Това е нормална сцена от средностатистически филм. Но ако преди да се качи в таксито, човекът погледне часовника си и каже: „Господи, това е ужасно, никога няма да хвана влака си”, пътуването му се превръща в чист съспенс, защото всяка червена светлина на светофар, всяко кръстовище, полицай или пътен знак, всяко натискане на спирачките и смяна на скоростите, повишават емоционалната стойност на сцената”. [2]

Франсоа Трюфо уточнява, че това свирепо желание да задържиш на всяка цена вниманието и да създадеш, а след това и да запазиш емоцията с цел да поддържаш напрежението, прави филмите на Хичкок много особени и неподдаващи се на имитация, защото в тях той упражнява своето въздействие и властта си не само върху силните моменти от историите, но също и върху встъпителните, преходните и всички останали сцени, които обикновено се считат за неблагодарни в един филм. Много добре са го определили други двама френски критици и режисьори (Ерик Ромер и Клод Шаброл) в книга, излязла през 1957 година, в която заявяват: „Алфред Хичкок не е нито разказвач на истории, нито естет, а един от най-големите създатели на форми в цялата история на киното. Може би само Мурнау и Айзенщайн могат да се мерят с него в това отношение…Формата тук не украсява съдържанието, тя го създава." [3]

Ако внимателно се вгледаме във филмите на Хичкок, ще открием, че те са отражение на дълбоките му разбирания за природата на човешките страхове. Анализирайки творчеството на легендарния режисьор, известният словенски философ Славой Жижек, разкрива трите главни фобии, разкрити в тях:

• раздвоението на личността, когато героят е възприеман не за този, който е всъщност - „Набеден за виновен“ (The Wrong Man, 1956), „Шемет“ (Vertigo,1958), „Север-северозапад“ (North by Northwest, 1959);
• страха от загубата на любим човек –„Шемет“ (Vertigo,1958), „Север-северозапад“ (North by Northwest, 1959) и „Психо“ (Psycho, 1960);
• кризата в семейните отношения, когато супер егото на майката се явява пречка пред пълноценните любовни отношения на главния персонаж с други жени – „Север-северозапад“ (North by Northwest, 1959), „Психо“ (Psycho, 1960) и „Птиците“ (The Birds, 1963).
  В документалния филм на Софи Файнс (сестра на известния британски актьор Ралф Файнс), озаглавен „Киногид на болния мозък“ (The Pervert's Guide to Cinema) словенският философ и културолог Славой Жижек интерпретира много оригинално някои от филмите на Хичкок от гледна точка на психоанализата.  

Несравнимият майстор на напрежението винаги е бил твърде боязлив и самотен човек. От малък си създал убеждението, че хората няма да се отнасят към него като с равен и затова се е опитвал да се предпази зад непроницаемата стена на пословичния си перфекционизъм. Неговите фобии, които се задълбочили още повече след доброволното усамотяване през детските години, допринесли за формирането му като първокласен кинорежисьор. Страхувайки се от случайностите, които правят света толкова непредсказуем и опасен, Хичкок се заловил с всички сили да изучава живота и в най-малките му подробности. И докато снимал своите филми, скрупульозно разработва биографията на всеки от своите персонажи, опитвайки се да си представи детайлите на неговото обкръжение. 
Известно е също, че Хичкок бил голям маниак на тема планиране на маршрути. Обичал да си колекционира различни автобусни и морски маршрути, разписания на влакове, имена на портиери, ресторантски менюта и какво ли не още. Може да се каже, че главата му била препълнена с обширни и на пръв поглед безполезни знания, което се проявявало в досадния му маниер да говори с часове на теми, които били абсолютно непонятни за околните. Тяхната реакция обаче силно го забавлявала. 
Имал навика да си прави жестоки шеги с приятели и познати. Веднъж заповядал да разтоварят два тона въглища пред дома на актриса, която живеела в сграда с централно отопление. А друга поканил на обед, по време на който всички ястия – включително супата и десертът - били оцветени в синьо. Злорадото му чувство за хумор може да се усети в повечето от най-добрите му филми. Хичкок не щадял никого. Случвало се е да подарява на свои колеги, живеещи в тесни апартаменти, гардероби или кревати с гигантски размери или пък да настанява благовъзпитаните си гости върху специални възглавници, издаващи силен, неприличен звук при сядане. Веднъж поканил един известен актьор на бал-маскарад. Можете да си представите какъв е бил ужасът на поканения, след като се озовал в своя костюм на турски султан сред облечени само в смокинги мъже.

За правото да наричат Хичкок свой сънародник днес спорят две нации - американците и англичаните. Великобритания, разбира се, е неговата родина – той е роден на 13 август 1899 година в лондонското предградие Лейтънстоун в семейство на търговец, но пък в САЩ успява да реализира повечето от зрелите си проекти – тези, които го прославят най-много. 
В средата на 60-те години на миналия век, когато кариерата му в киното започва да запада, Хичкок става водещ на телевизионната програма „Алфред Хичкок представя”, излъчвана с огромен успех почти цяло десетилетие в САЩ. 
Преоткриването му като сериозен филмов автор става благодарение на някои френски кинокритици (бъдещи режисьори от „Новата вълна”!) начело с Франсоа Трюфо, които посвещават на неговото творчество редица задълбочени изследвания, публикувани в прочутото списание „Кайе дю синема” (Cahiers du Cinéma). 

През 1960-те и 1970-те години филмите на Хичкок са добре познати на повечето изкушени от киното зрители. Но днес, за съжаление, като че ли вече са малко позабравени. А е несправедливо, защото едва ли се е раждал някога по-голям виртуоз на съспенса от него. Имам предвид необикновеното му умение да създава атмосфера на напрегнато очакване за нещо ужасно, което неминуемо предстои да се случи. Неслучайно в книгата си Трюфо уточнява, че не става дума лицемерно да се възхищаваме на творчеството на Алфред Хичкок, нито да го обявяваме за идеално, безукорно и без никаква пукнатина. „Мисля само – казва той – че това творчество е било до сега толкова сериозно подценявано, че е важно най-напред да му отредим истинското място - сред първите.”

Алфред Хичкок е заснел 53 филма. И във всеки от тях се е опитвал да изобрети нови кинематографски прийоми, експериментирайки със звука, цветовете, пространството, ретроспективното повествование и пр. 

„Идеалният хичкоковски образ е този на невинен мъж, когото сбъркват с друг, преследват го и той се озовава висящ от един покрив, вкопчен във водосточна тръба, която всеки момент ще се откъсне.” [4]

„Киното на Алфред Хичкок не винаги е екзалтиращо – пише Трюфо, - но винаги е обогатяващо с ужасната яснота, с която той изважда наяве обидите, които хората нанасят над красотата и чистотата. Показателен е начинът, по който Хичкок отговаря на една морализаторска атака срещу филма му „Прозорец към двора” (1954): „Нищо не би могло да ми попречи да заснема този филм, защото любовта ми към киното е по-силна от какъвто и да било морал”.

Според Трюфо, Хичкок принадлежи към кръга режисьори от ранга на Чаплин, Щрохайм, Любич и „също като тях той не се задоволи да практикува едно изкуство, а се зае да го задълбочи, да изведе неговите закони – по-стриктни от тези, които управляват романа.” Но за да го разберем по-добре, не бива да забравяме и изречението, което самият Хичкок обичал да повтаря: „Някои режисьори снимат парчета живот, а аз снимам парчета торта…"

________________________________
Бележки:
1. Трюфо, Франсоа. Хичкок & Трюфо, С. Колибри, 2005
2. Пак там.
3. Rohmer, Eric, Chabrol, Claude. Hitchcock, Universitaires, Paris, 1957
4. Трюфо, Франсоа. Хичкок & Трюфо, С. Колибри, 2005