На днешния ден се навършват 90 години от рождението на един от най-великите актьори, които са се раждали някога - ненадминатият МАРЛОН БРАНДО!

Марлон Брандо е роден на 3 април 1924г. в град Омаха (щата Небраска, САЩ) в семейството на търговец на строителни материали и неуспяла актриса, чийто съвместен живот е нескончаема поредица от кавги, побоища и алкохолни запои. Марлон е импулсивен младеж, който не проявява особен интерес към учението. Заради проблеми с дисциплината, на 16-годишна възраст е изпратен във военно училище. Там прекарва 3 години, но е изключен преди да завърши. После отива в Ню Йорк, където постъпва в театралния клас на школата за социални изследвания на Ервин Пискатор и в прочутото "Актърс студио", където под ръководството на известната преподавателка по драматично изкуство Стела Адлър усвоява тънкостите на знаменития „Метод“, основан върху принципите на Станиславски. През 1944г. дебютира на Бродуей в пиесата "Аз обичам мама". Играе също и в "Хеда Габлер", "Кафе за шофьори на камиони", "Кандид", "Знамето е вдигнато". 
Сред основателите на „Актърс студио“ е и Елия Казан, който също повлиява силно върху изпълнителския стил на Брандо, изиграл блестящо ролята на Стенли Ковалски в неговата постановка по пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай "Желание“. Изпълнението на младия актьор предизвиква истински фурор в Ню Йорк, а възторжените критици се надпреварват да му предричат бляскаво сценично бъдеще. 
Но Брандо заминава за Холивуд и не се връща повече в театъра (впрочем появява се само още веднъж на сцената през 1953г. в пиесата на Бърнард Шоу "Оръжието и човекът").
През 1950г. Марлон Брандо приема предложението на продуцента и режисьора Стенли Крамър да се снима във филма на Фред Цинеман "Мъжете". В него той изпълнява чудесно ролята на парализиран участник във Втората световна война, който се придвижва благодарение на инвалидна количка. Преминавайки от пълното отчаяние до решимостта независимо от всичко да започне да води нормален живот, той се жени за любимото момиче. През цялото времетраене на филма Брандо играе седнал, което го принудило да не използва точно онези си качества, които го правели особено привлекателен за зрителите – бързината на реакциите, изразителността на движенията и жестовете, котешката походка и сексуалния си магнетизъм. Но макар и безкрайно ограничен в свободата на действията си, той съумява да предаде цялата гама от рязко променящи се емоционални състояния на своя необикновен герой.
В истинска кинозвезда Брандо се превръща благодарение на гениалното си изпълнение във филма на Елия Казан „Трамвай „Желание” (1951). Неговото екранно превъплъщение в Стенли Ковалски, признато за едно от най-ярките в историята на киното, буквално взривява екрана. Ако трябва да посочим филма, в който Брандо е най-типичен, със сигурност това би бил „Трамвай „Желание“. В него той създава един от най-ярките кинообрази благодарение на непосредствения си импровизационен маниер, откровената сексуалност, своеобразния грубоват хумор и редките проблясъци на човечност на общия бездуховен фон. Марлон Брандо изявява с пълна сила не само своя огромен природен талант и личностна притегателност, но и рядкото си умение да се слива напълно с изобразявания персонаж. Той дотолкова се вживява в ролята на Ковалски, че не излиза от образа дори и когато дава интервюта. По тази причина у мнозина се породило убеждението, че в "Трамвай „Желание” всъщност играе самия себе си – груб и жесток мъжкар, със садистични наклонности. На практика обаче, особено в онези първи години на своята легендарна кариера, Марлон Брандо се отличава със свръхчувствителност и дори необикновена крехкост за мъж. Може би затова, когато Елия Казан му дава възможност да изиграе главната роля в новия си филм "Да живее Сапата!" (1952) по сценарий на Джон Стайнбек, младият актьор успява да пресъздаде селския водач на мексиканската революция от началото на ХХ век като човек, изтъкан от противоречия – силен и съмняващ се, скромен и иронично-надменен. 
След тези две толкова ярки актьорски постижения Брандо е буквално засипан от примамливи предложения за участия в най-различни филми. Но той избира ролята, която го превръща в кумир за младежта, във филма на Ласло Бенедек "Дивият" (1953). Именно чрез нея се превръща в символ на поколението на протеста. Неговият Джони дори още по-недвусмислено, отколкото Стенли Ковалски подсказва, че младите хора не са толкова ужасни и примитивни, колкото изглежда на пръв поглед. 
Тази своебразна еволюция на образа на "младежкия герой" е завършена от Марлон Брандо по блестящ начин в най-силния филм на Елия Казан "На кея" (1954). Ролята в него му носи и първия „Оскар”. Чрез нея Брандо разкрива как у един груб млад човек, неуспял боксьор, постепенно се пробужда не само човечността, но и протестът срещу престъпния сговор на синдикалните босове с мафията, довел до пълно поробване на пристанищните докери. Ролята на Тери Малой, която великият актьор изпълнява във филма „На кея” е може би една от най-заслужаващите „Оскар” в цялата история на тези награди, която бъка от примери както на незаслужено отличени, така и на незаслужено пренебрегнати звезди.
През следващото десетилетие от своята актьорска кариера Брандо утъпква пътеката, прокарана с първите му ярки превъплъщения в американското кино. Снима се с относителен успех както в исторически продукции ("Дезире", 1954), така и в съвременни ("От породата на бегълците", 1960), играейки роли не само на американци, но и на ерманци ("Младите лъвове", 1958) и дори японци ("Чайната под августовската луна" (The Teahouse of the August Moon (1956). Жанровете на филмите, в които участва варират от мелодрама ("Сайонара", 1957), през комедии ("Приказка за лека нощ" (Bedtime Story (1964), "Графинята от Хонконг", 1966), уестърни ("Еднооките валета" -One-Eyed Jacks, 1961 е първият и единствен филм, който режисира сам), до мюзикъли ("Момчета и момичета" - Guys and Dolls , 1955). Но дори и в тези в по-голямата си част комерсиални филми на Брандо се удава да интерпретира героите си оригинално, а нерядко и дори съвсем нестандартно.

Може би най-ярката и задълбочена роля на Брандо от този период е шерифът Колдър от чудесния филм на Артър Пен "Преследване” (1965), разпространяван навремето и у нас. Лично аз съм запомнил неговото изпълнение такова, каквото съм го видял тогава. И няма да забравя сцената с жестокия побой, който му нанасят местните самоуправници, жадуващи за линч над един невинен. Никога преди, а може би и след това, не бях виждал на екрана толкова убедителна актьорска игра в подобна сцена!
През 70-те години Брандо достига върха на своята кариера, благодарение на две роли, които също се нареждат сред най-ярките мъжки образи в цялата история на киното. Най-напред чрез неговия дон Вито Корлеоне от "Кръстникът” (1972) той преобръща гениално традиционните представи за ганстерските образи в киното. От този момент нататък вече никой няма да може да пристъпи към изобразяването на представители на мафията без да се съобразява с постигнатото от Марлон Брандо. Затова напълно заслужено му присъждат отново "Оскар", който обаче своенравният актьор не получава лично в знак на протест срещу дискриминацията на американските индианци. 
Славата му на ненадминат актьор е сензационно потвърдена дори от скандалния филм на Бернардо Бертолучи "Последно танго в Париж" (1972). Никоя от спорните натуралистични сцени в него не може да подкопае убеждението ми, че Брандо демонстрира може би най-яркото си изпълнение, благодарение на необикновения си талант за импровизиран емоционален изговор, който едва ли е по силите на друг актьор. Той съумява да предаде по неподражаем начин духовната драма на сложния си герой, опитващ се зад маската на агресивност и цинизъм да прикрие дълбоко наранената си душа, жадуваща за истинско човешко общуване.

След този нов творчески връх Брандо става още по-придирчив към ролите, които му предлагат и рядко се съгласява да се снима. Все пак през 70-те години напомня за себе си още на два пъти с филми, като „По Мисури” (1976) и „Апокалипсис сега” (1979), а след последвалото му изчезване от екрана за почти цяло десетилетие, се появява за последно в „Младия дон Жуан” (1994), „Храбрецът” (1997) и „Прецакването“ (2001). Но едва ли някой от неговите почитатели би желал да го запомни такъв, какъвто изглежда в тези свои последни филми. 

Много е коментиран сложният и объркан личен живот на Марлон Брандо, който се е женил официално два пъти - за статистката Ан Кашфи, от която има един син и за актрисата Мовита (Мария Луиза Кастенада), която му ражда две деца. Брандо живее и 10 години и с таитянката Тарита, от която  има син и дъщеря. Години след раздялата си с нея ще преживее тежка драма, свързана със самоубийството на дъщеря им Шайен, която така и не успява да се примири със смъртта на своя годеник, застрелян от Кристиан – синът на Брандо от първия му брак. 
Част от истината за неговия бурен живот е разкрита от самия Брандо в автобиографичната книга „Песните на мама” (1994). В нея той споделя и някои от тайните на актьорската си игра, признавайки със съжаление, че се е случвало понякога да бъде мотивиран от тлъстите хонорари, защото не е могъл да надмогне зависимостта си от парите. 
Актьорът обаче не повдига докрай завесата към своя интимен свят, който пък е прекалено детайлно (и пикантно!) обрисуван от Даруин Портър в скандалната книга за актьора, озаглавена „Брандо. Зад кулисите” (2006). Авторът на прочутите биографии за Хъмфри Богарт и Катрин Хепбърн изкарва на бял свят много от старателно критите тайни от личното битие на Брандо, което, ако се съди по тази книга, е било твърде скандално и шокиращо. 
Смъртта на Марлон Брандо на 1 юли 2004г. слага край на объркания му живот, но легендата за най-великия сред киноактьорите тепърва ще укрепва. Тя ще бъде подклаждана отново и отново от искреното възхищение и преклонение на онези, които тепърва видят някое от невероятните екранни изпълнения на ненадминатия Брандо.