италианско кино

• 
• Add new коментар

Преди двадесет години, през 1997-а, Роберто Бенини създаде един от най-добрите филми в цялата история на киното. "Животът е прекрасен" заслужено получи три награди "Оскар" - за най-добър актьор, за най-добър режисьор и за музика; осем награди "Давид ди Донатело"; Голямата награда на журито на фестивала в Кан. Още "по-заслужено" получи възхищението и обичта на милиони зрители. Възхищение, което няма нищо общо с хищната хитрост на изчисления хит. Обич, която даваш безрезервно едновременно с вцепенено от болка гърло и с радостното усещане за пораснали криле, с които не ставаме ангели, но ставаме по-добри хора... Предлагам на "Другото кино" рецензията си "Важното е оловото никога да не стигне до сърцето", писана през юли 2000 година, когато "Животът е прекрасен" се завъртя по българските кина. Мисля, че посланието ѝ е актуално и днес. Тя любопитно си кореспондира с интересната кратка студия на Красимир Кастелов "Как Бенини засенчи Спилбърг".

ВАЖНОТО Е ОЛОВОТО НИКОГА ДА НЕ СТИГНЕ ДО СЪРЦЕТО

Моля ви, гледайте "Животът е прекрасен"! Много ви моля! Знам, че животът е тежък. Знам, че няма работа, парите не достигат, горят пожари, главите ни пламтят от напрежение. Знам, че човек по ще си почине вкъщи с някой екшън, трилър, романтична комедия или сапунен сериал по каналите или от касетата. Знам. Но

"ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН" Е ВЕЛИК ФИЛМ

Защо? Защото ангажира, изкарва на видело най-доброто у зрителя. Естествено, неусетно те прави дълбоко съпричастен партньор в нещо сега ставащо, а не поднесено на тепсия. Кара те да плачеш от радост и болка, че си човек, че разбираш, че чувстваш. Измъква те от всички лъжи и измами. Разпъва те на кръста на пречистването, на катарзиса - като Христос, като Малкият принц между розата и лисичката. Прави те господар на една малка планета, наречена Земя. Господар от истинските господари. От тези, които всеки ден слугуват на истинското, доброто у себе си; на истинското, доброто у другите. И са щастливи. Колкото и да е трудно... Затова е велик "Животът е прекрасен".

ЗАТОВА ВИ МОЛЯ ДА ГО ГЛЕДАТЕ!

Всъщност в "Животът е прекрасен" има и екшън, и трилър, и комедия на ситуациите, и романтична комедия, и психологическа драма, и трагедия, и сага. Филмът е наситен със символи, киноцитати, каламбури, ребуси, но е изключително зрелищен, контактен. Още първият епизод е симптоматичен. Кола без спирачки се носи шеметно по стръмния планински път, а после и направо през шубраците. След малко се появява в провинциалното градче, накичена като Бакхус със зеленина. А само миг преди това главният герой на филма, единият от двамата пътници в колата - Гуидо Орефиче (Роберто Бенини), е споменал ключово името на веселия, играещия бог.

ТАКА ТЕЧЕ ЦЯЛОТО ЕКРАННО ДЕЙСТВИЕ - БЕЗ СПИРАЧКИ,
С ВДЪХНОВЕНИЕТО НА БАКХУС

разкрепостено, ликуващо, но и жертвено. Комичните гегове се сменят от драматични въпросителни ниши. Ексцентриката и буфонадата отстъпват на пронизани от трагедийна жилка епизоди. Всичко това се слива в пленителна приказка. Слава Богу, дори и при лавинообразно нарастващата мощ на информационните технологии, когато светът действително се превръща в "електронно село", приказките са живи. Слава Богу, защото до ден-днешен човечеството открива най-истинските си истини в своите приказки. Помислете, за векове няма нито една лъжлива приказка, няма фалшиви приказки.

ИСТИНАТА СТОИ В ТЯХ КАТО ЖИВА ВОДА

Няма значение кой я пази - грозното пате или Жар-птица; юнакът, що бозал двайсет години; или храбрият оловен войник с един крак. В единия случай красивите пера още не са се появили, в другия - вече може да са изскубнати. В единия случай млякото е много, в другия - оловото не е стигнало... Важното е оловото никога да не стигне до сърцето. Питайте и Оскар Уайлд.
Роберто Бенини не питайте. Просто гледайте "Животът е прекрасен".
Арецо, Италия, 1939 година. Само глупак от долна проба или глумец от висша класа може да пита някого какви са политическите му убеждения, когато децата (на питания) се казват Бенито и Адолф. Даже клоунът-княз Гуидо Орефиче го прави само един път, но после постоянно "крои шапката" на въпросния господин с дучефюрерски синчета. Абе,

БЛАГОРОДНОТО РАЗБОЙНИЧЕСТВО МАЙ Е РОДОВА ЧЕРТА НА ОРЕФИЧЕ

Щом конят на чичото на Гуидо се казва Робин Худ!
Оттук множеството ситуативни роли на Гуидо в блестящото изпълнение на Роберто Бенини са някак по-обясними. По-обяснима е и любовта му към Дора (Николета Браски). Гуидо я измъква от лапите на шерифа на Нотингам, пардон - местния кмет, верен поклонник на Дучето. Една любов, започнала в облаците (Дора пада в ръцете на Гуидо буквално от небето!), изглежда още по-красиво като любов под масата (тайната целувка под годежарската трапеза). След това "князът" ще отведе своята принцеса към щастливите години на Пепеляшка. Ще я отведе на гърба на Робин Худ. Белия Робин Худ, когото само преди часове фашистките подлоги са боядисали в зелено (като във вица: кой ми боядиса коня в зелено?). А върху зеленото са добавили надпис "Еврейски кон" и рисунка на череп с кръстосани кости. Да, ама

ГУИДО ЯЗДИ ОМАЦАНИЯ РОБИН ХУД
ВСЕ ЕДНО Е ЕДНОВРЕМЕННО КРАЛ АРТУР И ЛАНСЕЛОТ

Затова няма проблеми със своята Гуенивиър - Дора. Отвежда я от бала в Гран хотела с помпозната Етиопска торта, връх на политическия, естетическия и кулинарния кич, за да стане негова невеста.
Бързо приказка се разказва... Екранното действие се прехвърля няколко години напред. Гуидо и Дора имат сладко момченце - Джозуе. С очи, огромни и кръгли като питанки, излъчващи светлина като топли пръхкави пуканки. Колко са щастливи тримата! Как се носят на стария велосипед, сякаш Ноев ковчег в потопа на фашистката чума! И точно на рождения ден на Джозуе черен въртоп ги хвърля в концентрационен лагер...
За да спаси малкия,

КОЛКОТО ОТ СМЪРТТА, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛУДАТА

Гуидо сграбчва цялата мощ на Играещия човек. Клоунът-принц от Тоскана твори непрекъснато невероятен спектакъл: Джозуе е убеден, че с баща си са лидери в някаква много истинска игра на "стражари и апаши", в която победителят ще спечели истински танк...
По дяволите рецензията! Спирам. Гледайте филма.
...Джозуе ще викне: "Ние победихме!". Ще възседне истинския танк. Ще нахлупи истинския шлем, широоооок - колкото шапката на Хлапето от друг един велик филм... А ние ще гледаме с "амаркордова" надежда към ъглите на екрана. Дали пък отнякъде няма да изскочи на стария велосипед Гуидо?