Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

„ВИЗАНТИЯ“- БЕЗ ИНТЕРВЮ С ВАМПИР, НО ТИПИЧЕН ФИЛМ НА НИЙЛ ДЖОРДАН


11.08.2013  Текст:  Елица Матеева

СТАТИИ

   

Случайно попаднах на това заглавие, въпреки че съм фен на киното на Нийл Джордан още от времето на фройдистката му приказка за Червената шапчица (“Вълча компания” - 1984) и "Мона Лиза" (1986). Световната му премиера бе на фестивала в Торонто през септември 2012 г. В края на май т.г. филмът тръгна по кината на Великобритания, а в САЩ излезе в края на юни - скоро след представянето му на нюйоркския кинофестивал "Трайбека".
През последните години българската младежка публика бе очарована от екранизацията на тийн романа "Здрач" на Стефани Майър. Много по-отдавна обаче киното се заиграва с вампирската тема - достатъчно е да се гмурнем в историята му от началото на 20 век, за да проследим зараждането на жанра фентъзи и специалното място на вампирите в него. Филми от средата на 80-те и 90-те години на миналия век, като "Гладът" (пълнометражен дебют на Тони Скот), "Дракула" на Френсис Форд Копола и "Интервю с вампир" на Нийл Джордан, са превъзходни примери за това как вампирската тема може да послужи като повод за естетически издържано визуално пътуване и за смесване на различни наративи.
Новият филм на Нийл Джордан "Византия" продължава добрата традиция в тази посока, а, надявам се, че и последната творба на Джим Джармуш („Само любовниците остават живи”), която също е посветена на този опасен и същевременно така привликателно неясен свят, също си заслужава очакванията.

"Византия" е наименованието на хотел, а историческите връзки с Византия са резултат от хладно оръжие, влизащо в употреба в решителен момент от развръзката на киноисторията.
Мястото на действието е някъде по английското крайбрежие. То се развива преди 200 години, когато непорочната Клара е тласната насилствено към проституция. В началото на 19 век, в пуританския свят няма място за новородено, чиято майка се слави със "завидна социална репутация". Наследничката на Клара (Елеонор) е отгледана в сиропиталище с обстановка, на която Чарлс Дикенс може да завиди. Елеонор подобно на Клара загубва невинността си, а източникът на злото е един и същ - бивш военен, местен нотабил, алчен за пари и женска плът перверзник, който все пак получава възмездие от жертвите си. След 200 години майка и дъщеря, всяка със своето отношение към света и кръвта, отново се озовават близо до мястото, обвързано с тяхната съдба. Този път Елеонор опознава любовта, а Клара въпреки повърхностното си отношение към живота, вече в качеството си на Мадам и шеф на други жрици на любовта намира воля и сила за промяна. Елеонор и Клара-дъщеря и майка, представящи се за сестри са получили безсмъртие при странни обстоятелства, нарушавайки канона на ордена на обезсмъртилите се. По правило само мъже могат да се сдобият с безсмъртие.
Във "Византия" персонажите се превръщат във вампири по различен начин от обичайното - тук няма охапване, макар, че вампирите продължават да се хранят с кръв. Трудното безсмъртие настъпва в мистериозна пещера, където при отказ от обичайното си АЗ, всеки се среща с другото си АЗ и в момента на трансформацията... водата във водопадите около пещерата придобива червен цвят. Известни асоцииации с народната приказка за "Златка, златното момиче" са добре дошли за случая. Елеонор си води дневник, който след всяко финализиране се унищожава от авторката му. Последната пие кръв само при условие, че източникът на живота й са старци, болни от неизличима болест или на предела на силите си, за които смъртта е вид избавление. За разлика от майка си, Елеонор възприема съдбата си като изпитание. Клара пък подхожда към безсмъртието си като особен дар, чрез който въздава правосъдие. Елеонор подарява една своя история на Франк - болен от левкемия младеж, която попада в ръцете на учителите му и естествено усложняващите битието й въпроси не закъсняват. Докато Клара и Елеонор отстояват личните си позиции, сюжетът се обогатява от представители на ордена (вампири), преследващи Клара - мъжете трябва да убият жените-вампири, защото жените са нежелана издънка на ордена. Играта загрубява, а когато тя е на живот и смърт, (почти)всички средства са позволени.

"Византия" е повече от поредното вампирско фентъзи. Макар и донякъде по обран откъм широта на идеи от "Интервю с вампир", този филм е смислена и красива приказка за личния избор. Ако надскочим фабулата му, може би ще си кажем, че във всяка вълшебна приказка героите преминават през различни изпитания, именно заради отстояването на своя Аз и заради случването на определен избор. "Византия" показва как може да се артикулира избора с различни средства и крайният резултат да бъде въпреки тях един и същ. Филмът не притежава обаянието на свръхмодерните специални ефекти, но пък за сметка на тях е по-близък до творческата сетивност на Едгар Алан По или Мери Шели.
Струва си да гледате най-новия филмов проект на Нийл Джордан и заради актьорското присъствие на: Джема Артъртън като Клара ("Хензел и Гретел - ловци на вещици", "Сблъсъкът на титаните", „Принцът на Персия"); Сирша Ронан като Елеонор ( "Хана", "The lovely bones"); Калеб Джоунс като Франк ( "Antiviral"). "Византия" е първата екранизация на пиесата на Мойра Бъфини. И тъй като режисьорът е същевременно и писател, започнал творческата си кариера от театралната сцена, съвсем нормално е носителят на наградата на в. "Гардиън" за разказите си "Нощ в Тунис" (1976) да бъде привлечен от театралната драматургична основа. С "Византия" Нийл Джордън продължава своето режисьорско пътешествие, изразяващо се в редуване на фентъзи, хорор изкушения с остри драматични социално-политически теми. Този му филм, макар и в различна степен, е някакъв вид примирие между социалното и фантастичното, което не пречи да определим творчеството на Джордан като провокативно, актуално и действено.



Коментари (0)


     

  

ФИЛМИ НА ФОКУС





 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание