Навършиха се 101 години от рождението на човека, оставил може би най-ярката диря в историята на киното със своя шедьовър „Гражданинът Кейн” – най-великият филм на всички времена в продължение на половин век. 

ОРСЪН УЕЛС (George Orson Welles) е роден на 6 май 1915 година в градчето Кеноша, щата Уисконсин (САЩ) в семейство на даровити хора с изявени артистични заложби – баща му бил изобретател, а майка му – концертираща пианистка. 
Още от съвсем малък Орсън проявява многобройните си таланти – свири на пиано, рисува, прави фокуси, рецитира Шекспир, разиграва марионетен театър. Едва 8-годишен остава без майка, а четири години по-късно умира и баща му и той заживява под попечителството на чикагския лекар Морис Бърнстайн.
На 16 години завършва училище и вместо да продължи образованието си в някой от колежите, които му предлагали стипендии, заминава за Ирландия с намерението да стане художник. Но след пристигането си там, се явява на прослушване в театър „Гейт”, представяйки се за бродуейски актьор и най-изненадващо успява да убеди ръководството в своите качества. Много скоро му поверяват главна роля в спектакъла „Евреинът Зюс”, която го прави известен. Опитва силите си и в режисурата. 
И така от него не излязъл художник, но затова пък младият и амбициозен американец много бързо се превръща в обещаващ актьор, режисьор, а дори и по време на пътешествието му из Испания и Мароко – в тореадор.

След като опитът му да се наложи на Бродуей се проваля, Орсън Уелс влиза в трупата на К. Корнел, с която обикаля американските провинциални сцени. Опитва се да припечелва, изнасяйки лекции и собствени представления с фокуси. Веднъж в едно градче дошли съвсем малко хора да го гледат. И Орсън Уелс се обърнал към тях по следния екстравагантен начин: „Аз поставям пиеси на Бродуей. Работя в киното като актьор и режисьор. Съчинявам радио драматизации. Свиря на пиано и цигулка. Рисувам картини. Правя фокуси. Публикувал съм няколко книги, в това число и два романа. Не е ли странно, че вие сте толкова малко, а аз съм толкова много?”. 
Най-удивителното е, че този ренесансов човек наистина успява да реализира всичко това, за което нескромно говори от първо лице, че дори и повече.

През 1937 година заедно с продуцента Дж. Хаусман създава компанията „Мъркюри тиатър” (Mercury Theatre), нашумяла много скоро с постановката на шекспировата драма „Юлий Цезар”, в която облечените съвременно актьори играели на сцена без декори, с причудливо осветление, а самият Уелс изпълнявал ролята на Брут. Не след дълго Ню Йорк бил потресен от неговата зашеметяваща постановка на "Макбет", в която за пръв път качва на сцената само чернокожи актьори, нарушавайки всички традиции на Бродуей. 
Представлението било грандиозно - в един момент на сцената имало над 200 души, между които дори и истински шамани от Западния бряг на Африка. Самият Уелс впоследствие споделя, че този най-голям сценичен успех в живота му предизвикал толкова голям интерес, че в нощта на премиерата движението в пет квартала на Ню Йорк спряло, заради задръстванията, което направило почти невъзможно придвижването до театъра в Харлем. 
Много от най-значимите личности на Америка в онези години присъствали на този исторически спектакъл. След края му многократно изкарвали актьорите на бис и дори голяма част от публиката се качила на сцената, за да ги поздрави с прегръдки и ръкостискания.  

През 1938 г. „Мъркюри тиатър” започва да представя ежеседмично радиодраматизации по прочути литературни произведения. Точно в Деня на Вси светии (30 октомври 1938) е излъчена постановката на Орсън Уелс по знаменития роман на Хърбърт Уелс „Война на световете”, което предизвиква неочакван резонанс. Причината била в това, че младият режисьор използвал възможностите на документалния репортаж от "мястото на събитието",  за да направи разказа за марсианската инвазия на земята по-убедителен. Ефектът върху радиослушателите бил потресаващ. Стотици хиляди от милионната аудитория на предаването повярвали, че наистина марсианци са кацнали на нашата планета. И когато един от актьорите на Уелс, имитирайки гласа на президента Рузвелт, се обърнал с призив към нацията да запази спокойствие, паниката обхванала онази част от слушателите, които не разбрали, че става въпрос за радиодраматизация.

Те се втурнали да търсят спасение накъдето им видят очите – в планини, гори, подземия. Църквите се препълнили от желаещи да се изповядат за последно, защото си мислели, че е настъпил Съдният ден. Само Уелс и неговите актьори си нямали никаква представа за психозата, до която докарали нацията. Научили за това от вестниците на следващия ден, които изледли със заглавия от типа: "Орсън Уелс - човекът, който подплаши Америка".

Славата на младия режисьор достига до Холивуд и много скоро 24-годишният Уелс подписва първия си договор за кинопродукция с компанията RKO, получавайки неограничена свобода на действие. И резултатът бил повече от впечатляващ! Този път удивява не само Америка, но и целия свят с дебютния си пълнометражен филм, озаглавен "ГРАЖДАНИНЪТ КЕЙН", на който е и режисьор, и сценарист (заедно с Хърман Манкевич), и изпълнител на главната роля – тази на мултимилионера Чарлз Фостър Кейн! Членовете на тогавашната Американска филмова академия обаче не го оценяват по достойнство и вместо да го удостоят с поне няколко оскари, те отличават само неговия сценарий, подминавайки гениалната режисура и актьорското превъплъщение на Уелс, както и постижението на оператора на филма Грег Толанд. 
Но затова пък в Европа много теоретици на киното отдават дължимото на революционното значение на "Гражданинът Кейн" за развитието на седмото изкуство. Френският кинокритик Андре Базен пръв съзира и разяснява значението на стореното от Уелс и Толанд при построяването на кадъра, което нарича „дълбочинен мизансцен”. Според него, формалните нововъведения във филма допринасят за усъвършенстването на киноезика и задълбочаване на реалистичната природа на киноизкуството.

„Гражданинът Кейн” разказва биографията на могъщ вестникарски магнат, натрупал приживе несметни богатства и власт. Но разказът за живота му започва от неговия край, след като той умира самотен в разкошния си дом, приличащ на приказен дворец. Медиите са силно заинтригувани от последната дума, която произнася преди да издъхне: „rosebud” (розова пъпка). 
Филмът проследява журналистическото разследване, целящо да разгадае какво точно е искал да каже Чарлз Фостър Кейн в сетния си миг. Защото всички вярват, че отговорът на този въпрос би могъл да помогне за разгадаването на най-важната тайна в живота на мистериозния милиардер. Но се оказва, че дори и за хората от най-близкото му обкръжение, това е непосилна задача. Защото бляскавият имидж и властният характер на Кейн им е попречил да опознаят неговата истинска същност на дълбоко чувствително и ранимо човешко същество, изпитващо през целия си живот носталгия по неизживяното си детство. И смисълът на последната произнесена от него дума си остава неясен за медиите до края на филма. Но от последните кадри, все пак, става ясно, че „rosebud” е всъщност надписът върху шейничката, на която се е пързалял малкият Чарлз в деня, в който е взето решението за неговото откъсване  от семейството и от родния дом.

В своята "История на киното" (том 2), издадена от "Колибри" през 2004 година, Тодор Андрейков отделя специално място на "Гражданинът Кейн", изтъквайки, че неговият създател е използвал гениален структурен принцип, който по-късно ще послужи и на Акира Куросава в неговия "Рашомон" - това е принципът на представяне на едни и същи събития от различни гледни точки.  Киното на Орсън Уелс, според нашия прочут кинокритик, е ярък пример за превръщането на техническите нововъведения в естетически. По време на работата над филма двамата с оператора Грег Толанд сами си правили обективи, обработвали са кадри, изобретявали са каквото им е нужно. Освен вътрешния и драматургичния конфликт, дълбочинните кадри, използвани в "Гражданинът Кейн", носят конфликт и на изобразително ниво между деформираността от ракурса на образа на преден план и издължеността, издърпаността на пространството назад. Засилва се усещането за затвореност, особено в замъка с неговите безкрайни коридори с огледала, повтарящи многократно образа на Кейн... 

При Уелс, - пише Тодор Андейков - вече е налице истински нова концепция за кино. Тя е точно противоположна на всички класически монтажни теории, при които кадърът е само най-малкият градивен елемент (Айзенщайн го нарича ядро на монтажа), но е лишен от самостойност. Новата концепция на Уелс придава самостойност вече и на отделния кадър. Дълбочинната му постройка прави възможно не само наличието на повече елементи в него, разширяващи познанията за обстановката, но и синхронното протичане на няколко действия, които в класическата монтажна фраза се показват последователно. 
Гениалността на Орсън Уелс е в това, че още с дебюта си прилага тази революционна концепция, която е слабо застъпена в немите филми и почти забравена след навлизането на звука. Дълбочинният кадър по същество е нова драматургична и структурна единица на мисленето във филма. [1]
-------------------------------------------------
1. Андрейков, Тодор. История на киното, т.2, С. Колибри, 2004

По времето, когато излиза този епохален филм, Орсън Уелс все още няма навършени 26 години, но вече е женен, разведен и баща на едно дете, родено от почти 6-годишния му брак с актрисата Вирджиния Никълсън. Скоро след това, съзирайки на екрана красивата холивудска звезда Рита Хейуърт, в която била влюбена цяла Америка, той решава, че именно тя ще бъде втората му съпруга. Първоначално Рита, която била омъжена, не проявява интерес към запознанството си с него. Орсън й звъни по цели нощи, след което пристъпва към директна атака, буквално обсаждайки дома й. Много често даже заспива на прага му. Нищо не било в състояние да го откаже – нито репортерите, нито нейния съпруг, нито полицията. Накрая Рита не устоява и приема предложението на Орсън, а мъжът й получава солидна компенсация. Жълтата преса по цял свят изпада в луд възторг от факта, че най-желаната жена в САЩ се омъжва за един от най-прочутите американци по онова време.

Но и вторият брак на Орсън не трае дълго. Дори появата на дъщеричката им Ребека не успява да предотврати неговото разпадане само след 5 години. Единственият съвместен филм на Орсън Уелс и Рита Хейуърт „Дамата от Шанхай” (1947) излиза в момент, в който отношенията между двамата вече били силно обтегнати. На Уелс обаче му трябвали спешно пари, които искал да вложи в театрална постановка и затова се съгласява да направи за холивудската компания „Колумбия” филм по неин избор с участието на звездата Рита Хейуърт, която към този момент все още формално продължавала да е негова съпруга. 
След развода пътищата на двамата повече никога не се пресичат. Орсън Уелс работи в САЩ и Европа, омайвайки с чара си кинозвезди и знаменитости като Марлен Дитрих, Франсоаз Саган и много други, а Рита Хейуърт се омъжва още три пъти – за Али-хан, син на владетеля на Пакистан, за Дик Хаймс, второразреден актьор и за Джим Хил, продуцент. Накрая се алкохолизира, губи разсъдъка си и дори не може да разпознае собствените си деца. Умира през 1987 г., забравена от всички. 
Междувременно жънещият успехи като актьор и режисьор Орсън Уелс, който знаел за състоянието на бившата си съпруга, отбягва да говори с журналисти на тази тема. Само веднъж споделя: "Рита въобще нямаше късмет с мъжете. И аз не се оказах по-добър от другите. Дадох й големи обещания, които впоследствие не изпълних. Може би съм виновен пред нея".
Въпреки страхотния резонанс, предизвикан от „Гражданинът Кейн”, Орсън Уелс изгубва битката с холивудските продуценти за правата върху втората си творба „Великолепните Амбърсънови” (The Magnificent Ambersons, 1942). В резултат на това, заснетият от него материал е премонтиран и по тази причина осакатеният филм не се превръща в шедьовър, въпреки огромния си потенциал.

Впоследствие Уелс прави още немалко филми в САЩ и Европа, но много повече са проектите, които не успява да осъществи, поради финансови причини. Нищо от създаденото от него не достига равнището на гениалния му пълнометражен дебют.

Може би едно от изключенията е великолепният му филм-ноар „Допир до злото” (Touch of Evil, 1958), който днес можем да видим възстановен по начина, по който би желал да го види самият Уелс. Навремето обаче продуцентите не се съобразяват с неговите изисквания при монтажа и филмът излиза по екраните в осакатен вид. Нямала особен успех и новаторската екранизация по Кафка „Процесът”, създадена през 1962 г. Тя е отличена само от синдиката на френските кинокритици.
Може би най-голямо признание след „Гражданинът Кейн” Орсън Уелс получава за великолепните си екранизации по Шекспир – „Макбет” (1948), „Отело” (The Tragedy of Othello: The Moor of Venice, 1952); „Фалстаф” (Chimes at Midnight, 1965) и „Венецианският търговец” (1969), в които изпълнява блестящо и главните роли. С „Отело” дори печели Голямата награда на кинофестивала в Кан за най-добър актьор.

Големият френски философ Жил Дельоз пише за Орсън Уелс следното: „Неговият сардоничен хумор, мрачен песимизм и поетичен жар водят началото си от един източник. Уелс е пряк наследник, кинематографична реинкарнация на Уилям Шекспир”. А главният редактор на списание „Sight & Sound” Ник Джеймс го нарича "Шекспир на съвременното кино". 
За съжаление, много режисьорски проекти на този ренесансов гений на киното остават неосъществени или незавършени. Превратностите на творческата му съдба го заставят често да отдава под наем необикновената си актьорска дарба за осъществяването на чужди проекти. Орсън Уелс се снима успешно в редица забележителни филми на други големи режисьори. Най-запомнящите се сред тях са "Третият човек" (The Third Man, 1949), "Моби Дик" (Moby Dick, 1956), "Човек на всички времена" (A Man For All Seasons, 1966), "Параграф-22" (Catch-22, 1970) и др. А за ролята си във филма на Ричард Флейшър „Фикс-идея” (Compulsion) получава награда за най-добър актьор на кинофестивала в Кан през 1959 г.

През 1971 година Холивуд най-после оценява необикновените му заслуги за развитието на киното, връчвайки му почетен „Оскар” за цялостно творчество (вижте тук). А през 1975-а Уелс е удостоен и с наградата на Американския филмов институт „за изключителни заслуги в киното”. Умира в Лос Анджелис на 10 октомври 1985 г.
Мартин Сорсезе казва за него (вижте тук): „Той повече от всеки друг в историята на киното има заслуга за това, че много хора се насочват към режисьорската професия". А и можем с голяма доза увереност да предполагаме, че невероятната му биография е подействала като мощен катализатор за вдъхновението на мнозина таланти в киното през годините, в които е трябвало да се доказват като творци. 

Над 70 години след своето създаване шедьовърът на Уелс „Гражданинът Кейн” продължава да е смятан за един от най-важните в историята на киното. Това е кинотворбата, която през 1962 г. е определена от над 250 изявени режисьори и кинокритици от цял свят в анкета, организирана от Британския филмов институт, за „най-добрият филм на всички времена”. Резултатите са публикувани в списание "Sight & Sound". Оттогава до лятото на 2012-а авторитетното издание публикува на всеки десет години нови класации и във всяка от тях челното място неизменно заема "ГРАЖДАНИНЪТ КЕЙН".  Едва в поредната (седма!) класация на списанието за пръв път от половин век филмът на Орсън Уелс е изместен от лидерската позиция. И начело в авторитетния списък (вижте тук) на най-добрите филми на всички времена излиза "ШЕМЕТ" (Vertigo) на Алфред Хичкок.