„ЧЕРНОТО ТОПЧЕ“: ПИРШЕСТВО НА ОБРАЗИ И НЕНУЖНО СЛОВОИЗЛИЯНИЕ 15.11.2026 Текст: Красимир Кастелов НОВИНИИспанско-френската копродукция, отличена с голямата награда на завършилия наскоро 12-ти кино-литературен фестивал „Синелибри“, поставя важни въпроси за любовта, историческата памет и правото на човека да бъде себе си.
Но отвъд тези отличия има нещо, което прави произведението особено интересно. Неговата отправна точка е една незавършена творба на Федерико Гарсия Лорка — великия испански поет и драматург, убит през 1936 г., в началото на Гражданската война. Към нея режисьорите прибавят мотиви от пиесата „Тъмният камък“ на съвременния драматург Алберто Конехеро, който участва и в написването на сценария. Резултатът е необичайна кинематографична конструкция, обединяваща три истории от различни епохи на испанската история — 1932, 1937 и 2017 г. На пръв поглед разделени от десетилетия, те постепенно разкриват общата си основа: съдбите на хора, принудени да крият своята сексуалност, да се отказват от любовта или да плащат непосилна цена за правото да бъдат различни. Самото заглавие има символичен смисъл. В първата история младият Карлос се стреми да бъде приет в престижен клуб в Гранада, но става жертва на унизителна процедура, при която черното топче означава отхвърляне. Един обществен ритуал, предназначен да удостоверява принадлежността към привилегирован кръг, се превръща в инструмент за изключване.
Тъкмо тук се открива една от най-съществените теми на филма: историческата памет не се състои единствено от съхранените документи, официалните хроники и имената на известните личности. Тя включва и безбройните лични истории, които никога не са били разказани, защото техните участници са били принудени да мълчат. Режисьорите Калво и Амброси очевидно не се ограничават с намерението да пресъздадат на екрана определена историческа действителност. Те се стремят да възстановят човешкото измерение на едно минало, белязано от политически репресии, нетърпимост и страх. Затова съчетават историческата драма с любовния разказ, а реалистичните ситуации — с поетични и експресивни визиони.
Същевременно мащабът на произведението поставя и неизбежни художествени въпроси. На първо масто дали художествената фикция позволява да разберем по-дълбоко една историческа истина, за която свидетелствата са непълни, или нейната твърде емоционалната ангажираност донякъде принизява историческата сложност? Въпреки визуалния разкош, близо тричасовият формат бързо натежава. Екранът прелива от красота, стил и изящни композиции. Получаваме истинско пиршество за сетивата. Но разказът се задъхва от собствените си думи. Наслагването на трите епохи води до ненужно словоизлияние. Често героите просто изговарят това, което камерата вече ни е внушила блестящо. Това са някои от проблемите, които стоят и в основата на разнопосочните реакции на международната критика. За част от нея „Черното топче“ е забележителен пример за възможностите на съвременното европейско кино да възстановява премълчавани страници от историята. Други, без да отричат неговите достойнства, откриват известна претрупаност на повествованието и експресивните изразни средства. Но пък може би точно тази противоречивост допринася за разнородния зрителски интерес към филма. Защото отвъд конкретната тема за преследването на хомосексуалните хора той поставя много по-общия въпрос за правото на човека да съществува свободно и за отговорността на обществото към онези, които неговите институции са обрекли на мълчание. Според мен, визуалната и музикалната експресивност не допринасят особено за изработването у зрителя на собствено отношение към героите. А излишната мелодраматичност разтваря историческото насилие и не оставя много простор за по-конкретни историко-пилитически изводи. Естетически филмът носи ясния отпечатък на продуцента си Педро Алмодовар – пищен, мелодраматичен и непокорно смесващ жанровете (Deep Focus Review). И точно това вероятно е причината на места да прозвучава едва ли не като абстрактен манифест в защита хомосексуалните хора. Световната критика вече се раздели на два лагера: едни го възхваляват за емоционалната му щедрост и класическия замах (SensaCine), а други, сред които съм и аз, го упрекват в прекомерен сантиментализъм (El antepenúltimo mohicano). Не мога да отрека изключителната визуална сила на „Черното топче“. Цветовете, композицията на кадрите и музиката създават понякога истинско пиршество за сетивата. Но именно тази експресивност, която е едно от най-големите достойнства на филма, на места се превръща и в негова слабост. Сценарият сякаш не се доверява достатъчно на образите, настоявайки да дообяснява чрез диалозите онова, което те вече са успели да внушат. Така възниква своеобразен парадокс: произведение, което се стреми да разкрие сложността на човешките съдби в една трагична историческа епоха, понякога самото то ограничава възможностите за тяхното многозначно възприемане. Прекомерната мелодраматичност не винаги задълбочава историческото преживяване. На места тя го измества, насочвайки зрителските емоции към предварително зададени изводи.
Само по себе си подобно отклонение от документалната истина не е художествен недостатък. Киното не е длъжно да възпроизвежда историческите факти с педантичността на научно изследване. Но свободата на художественото въображение неизбежно поставя въпроса какво придобиваме и какво губим, когато действителността бъде преобразена в името на определена авторска идея. В крайна сметка силата на „Черното топче“ за мен е неоспорима, но неговата емоционална щедрост не винаги е равнозначна на художествена дълбочина. И може би най-ценните му моменти са именно онези, в които режисьорите позволяват на образите и човешкото мълчание да изразят повече, отколкото думите са способни да обяснят.
Коментари (0)
Други
Подобни публикации |
ФИЛМИ НА ФОКУС
|
© 2009-2010
|
|
Коментари
Публикувай нов коментар