НОВИНИ

• 
• Add new коментар

През март 1975 г. е премиерата на комедийния филм „Монти Пайтън и Свещеният Граал“. Безумната абсурдистка приказка за рицарството повлиява на много бъдещи поколения комици, а също така съживява темата за рицарството, на която се подиграва. Филмовият критик Антон Долин ("иноагент" за путинска Русия) обсъжда защо „Граалът“ е важен крайъгълен камък в историята на киното и как се вписва в класическата традиция на рицарския роман. 

ЕТО ЗАЩО ФИЛМЪТ ЗА ОБРЕЧЕНОТО НА ПРОВАЛ ТЪРСЕНЕ
Е ВЕЛИКА КОМЕДИЯ 

През март 1975 г. е премиерата на комедийния филм „Монти Пайтън и Свещеният Граал“. Безумната абсурдистка приказка за рицарството повлиява на много бъдещи поколения комици, а също така съживява темата за рицарството, на която се подиграва. Филмовият критик Антон Долин обсъжда защо „Граалът“ е важен крайъгълен камък в историята на киното и как се вписва в класическата традиция на рицарския роман.
Предишният филм („И сега - нещо съвсем различно“), с който популярната британска комедийна трупа дебютира в пълнометражното кино, е компилация от добре познати нейни скечове, докато с този тя сътворява Свещения Граал комедията. Определено това е един от най-добрите филми, правени някога – ако забравите, че в известен смисъл това изобщо не е филм, толкова крещящо, неумело и небрежно е направен. Като се започне от скандалния факт, че поради бюджетни ограничения и невъзможността на актьорите да яздят, конете са заменени от оръженосци, които „чукат“ кокосови черупки: звуков ефект, заимстван от радиопрограмите от онова време. Публиката го харесва и филмът дори е пуснат в Германия под заглавието „Кокосовите рицари“.
Според повечето анкети „Монти Пайтън и Свещеният Граал“ оглавява класациите на най-смешните комедии на всички времена. И така, дали е най-добрата въпреки некадърността, или заради нея? Независимо от отговора, пред нас е един златен еталон на постмодерното изкуство. Тук умното се преструва на идиотско, абсурдното става смислено, подигравката се превръща в размисъл, а шегите прерастват в метафори. Ето как антифилмът успява да влезе в съкровищницата на киното.
Тук се доказва древната максима: изобретателността и талантът са по-важни от майсторството и дори могат да го заменят. Особено ако са придружени от брилянтен хумор. В тази област трупата „Монти Пайтън“ няма равна на себе си. Ако приемем, че шестимата британски весели нихилисти бяха „Бийтълс“ на комедията, то „Монти Пайтън и Свещеният Граал“ и последвалият го „Животът на Брайън“ са техните знакови албуми „Revolver“ и „Sgt. Pepperʼs Lonely Hearts Club Band“.
Несъмнено в тв-шоутата и филмите на Монти Пайтън от самото начало имаше нещо дълбоко рокендролско (неслучайно самият Джордж Харисън плати за заснемането на еретичния „Животът на Брайън“). Що се отнася до „Свещения Граал“, известно е, че в него са инвестирали Елтън Джон, Иън Андерсън, Led Zeppelin и Pink Floyd. Може ли някой да си представи по-достойни инвеститори?
През втората половина на 1970-те години „Питоните“ са на върха на майсторството си. И на никого не му пука, че Греъм Чапман (изиграл ролите на крал Артур и лъжемесията Брайън) се бори с алкохолизма, а Тери Джоунс - геният на телевизионната режисура - не разбира още нищо от кино. Тогава Тери Гилиъм е смятан за годен само да създава умопомрачителна анимация – и, разбира се, да чука кокосови орехи. Никой не си даваше сметка, че единственият американец в компанията ще стане най-оригиналният кинорежисьор на своето поколение. Между другото, самостоятелният му режисьорски дебют, „Джабъруоки“, излязъл само две години по-късно, беше много подобен на „Свещеният Граал“.
Неслучайно Гилиъм се заема с делириумната балада на Луис Карол от „Алиса в огледалния свят“. От английския писател, оксфордски парадоксалист, шесторката заимства много, включително глупаво-рицарския патос на шахматната му приказка: смешният и трогателен Бял рицар предсказва всеки от героите във филма и всички едновременно. Но дори Карол едва ли би рискувал да посегне на свещената артурианска митология, която Монти Пайтън обръща с главата надолу в своя иконоборчески шедьовър. Преди тях единствено американецът Марк Твен е опитал нещо подобно, и то много по-малко смело, в своя „Един янки в двора на крал Артур“.
Какво се случва в този филм? Крал Артур е оскърбяван от всички – от френските рицари, които мразят англичаните, до обикновените вилани, които наричат себе си анархосиндикалисти. Никой не отива в Камелот, защото това е „глупаво място“ (потвърдено от жизнерадостния канкан, танцуван от рицарите на Кръглата маса). Анимационният бог, който изпраща Артур в търсене на Купата на Граала, е нарисуван от Гилиъм по играча на крикет Уилям Гилбърт Грейс. Най-страшното чудовище е заек-канибал, а единственото оръжие срещу него е „свещената антиохийска граната“. И така нататък, и така нататък, до най-известния антикатарзис в историята на киното: разбира се, накрая не може да бъде намерен Граал.
На невнимателния зрител може да му се стори, че „Монти Пайтън“ просто заливат публиката с непочтени, откровено идиотски шеги, вземайки за антураж средновековни легенди, за да отвлекат вниманието. Но не без основание почитателите на артурианската митология моментално добавят „Свещеният Граал“ към канона. Авторите на филма са с университетско образование, а един от тях, Тери Джоунс, е запален медиевист и по-късно пише книги за Чосър и кръстоносните походи. Те знаят материала наизуст.

Да кажем, че липсата на развръзка не е само начин да се подразни зрителят. В ключовия текст за търсенето на Граала, „Пърсивал“ на Кретиен дьо Троа, също липсва финал, книгата не е завършена. Липсата на развръзка може да се разглежда както като концептуално отхвърляне на щастливия край, така и като философско размишление за невъзможността да се постигне идеалът.
Някои неща във филма са откровено издевателство с класическото кино: сцените на „черната смърт“ и изгарянето на вещицата вероятно препращат към „Седмият печат“ на Ингмар Бергман. Други епизоди обаче произтичат директно от оригиналните източници.

Прекаленото кръвопролитие на битките от рицарските романи е пародирано в двубоя на Артър с Черния рицар („Това е само драскотина!“, извиква той, загубил ръцете и краката си), а след това и в бруталната атака на сър Ланселот срещу блатния замък. В опита си да спаси от нежелан брак замислената си булка (която неочаквано се оказва младоженец), той убива почти всички поканени гости. „Увлякох се“, признава объркано доблестният рицар.
Епизодът с Троянския заек е подходяща препратка към безбройните алюзии за античността и особено за превземането на Троя в развлекателната литература на Средновековието. Пътуването на сър Галахад до замъка Антракс по чудо не завършва със садомазохистична оргия –за съжаление, той е спасен против волята си от Ланселот: това отлично отразява жестоката еротика на набожните романи за Граала (според първоначалния план момичетата в замъка е трябвало да бъдат голи, но художникът на костюмите ги убеждава да носят нощници). Съвсем в духа на Кретиен дьо Троа – необясними противници, като триглавия великан или „рицарите, които казват „Ни““. Томас Малори явно е вдъхновил авторите на фрагментарната структура.
Що се отнася до анимацията на Гилиъм, която тук достига възхитително ниво на абстрактност, тя е вдъхновена от миниатюри от ръкописни книги. Всичко заедно много напомня на любимия на мнозина от нас проект „Страдащото Средновековие“, който включва двойна оптика – откровение за наивното изкуство на предмодерната епоха и много точно описание на действителността в нейния простодушен съвременен език.
Самото издевателство на „питоните“ като метод отразява изключително точно нуждата на Средновековието едновременно да разкрасява ужасното ежедневие и да го превръща в безразсъден карнавал – нещо, за което пише Михаил Бахтин в своето знаменито изследване. Любимият му Франсоа Рабле предвещава естетиката на „Монти Пайтън“ във Франция, Лодовико Ариосто – в Италия, Сервантес – в Испания: като погребват весело рицарската естетика в своите пародийни текстове, и тримата допринасят за нейното дълголетие.
Само в Англия първичният култ към рицарството преминава в непристойност, насърчавана от романтиците – от „Кралски идилии“ на Тенисън до картините на прерафаелитите Бърн-Джоунс и Биърдсли. Анархичният шедьовър на Монти Пайтън бе жест, от който националната култура се нуждаеше като от жива вода. Обърканият крал на Чапман е много по-човечен и правдоподобен от нарисуваното момче в „Мечът в камъка“ (1963 г.) на Дисни или от величествения Найджъл Тери в „Екскалибур“ (1981 г.) на Джон Бурман.
Именно за това служат легендите, за да бъдат съживявани отново и отново, придобивайки ново значение в следващия исторически момент. Вместо да погребе артурианското, Монти Пайтън го реанимира и реабилитира в очите на поколения хипита и пънкари. За да се сдобиеш с безсмъртие, понякога трябва да умреш – Малори е разбирал това и неслучайно събраният от него сборник с легенди е наречен „Смъртта на Артур“.
Когато тридесет години след излизането на филма на британска сцена се появява мюзикълът „Спамалот“, създаден по неговия сюжет, най-музикалният от „питоните“ Ерик Айдъл включва последната песен от „Животът на Брайън“ (след като се занимава с крал Артур, Монти Пайтън се заема с Исус Христос) „Always Look on the Bright Side of Life“ – разпънатите на кръст бедняци я пеят директно по време на финалните надписи. Този измамен оптимизъм, подправен с най-черния хумор, осигурява на комедиантите, при цялата им интелектуалност и радикалност, трайна народна любов.
Финалът на „Свещеният Граал“ е много по-мрачен. След като преодоляват невъобразими препятствия, рицарите не успяват да достигнат целта си, защото пристигналата на място полиция – констаблите разследват убийството на един историк от рицарите, което също е силна метафора – набутва всички в една каравана.

Невъзможно е да не мислим за Новото средновековие (филмът „Монти Пайтън“ излиза след така озаглавеното произведение на Бердяев, но преди „Името на розата“ на Еко), което първо обхваща културата в правата на модата, а след това политиката, икономиката и самата действителност, пропити с есхатологичен дух. Гледайки самозваните монарси начело на свръхдържавите и слушайки пророчествата на самоуверените гурута, човек е принуден с носталгия да си спомни за краля – макар и измислен – който тръгнал да търси Граала без кон, само с кокосови черупки.
Източник: Meduza
Още за легендарната британска група Монти Пайтън може да прочетете тук.