„За неговата философия би могло да се напише трактат от хиляда и повече страници, защото Кийтън е не по-малко велик американски поет от Едгар По, както и не по-малко странен от него. В този трактат би могло да се каже, че Кийтън е далеч от манията за разрушение на Мак Сенет, от упоритостта на Харолд Лойд, от снизходителното самохвалство на Роско Арбакъл, от бълнувания нонсенс на братя Маркс, от лунатичната неловкост на Хари Лангдън… Кийтън е олицетворение на самата човечност още от времето преди тя да закърнее и да се превърне в мода.” – Жорж Садул, „Всеобща история на киното”. 

„Винаги съм се старал да не репетирам прекалено, за да го няма усещането за механистичност, особено в сцените с  движение. Стремял съм се да бъда максимален реалист,  но така и не ми се удаваше да заснема комедия, ако интригата ѝ не е свързана по някакъв начин с невероятното. – Бъстър Кийтън, интервю за сп. „Cahiers du cinema”, 1962 г.

Рождената дата (4 октомври 1895) на великия кинокомик почти съвпада с тази на киното (28 декември 1895), в чиято история Бъстър Кийтън влиза като „клоуна с каменното лице”. Само три години след първата си поява на екрана подписва контракт, чрез който се задължава никога да не се усмихва публично. 

След навлизането на звуковото кино е бързо забравен. Цели двайсет години се бори с алкохолизма си, като припечелва от разни епизодични роли. През остатъка от живота си преживява с доходите от „Историята на Бъстър Киътън” — повърхностна филмова инсценировка на собствената му биография. Умира на прага на триумфалното си завръщане — само пет месеца след като публиката на Венецианския фестивал устроила на късометражката „Филм” с негово участие най-продължителните овации в историята на киното.

В учебниците по кино е възприето да се сравнява Бъстър Кийтън със знаменитите му конкуренти Чарли Чаплин и Харолд Лойд. За разлика от тях, които остават в иконографията на ХХ век и благодарение на удачно подбраните аксесоари, грим и костюми, Кийтън така и не се спира на нещо подобно. Появява се ту с мустаци, ту с къдрици до раменете, ту в екзотично облекло, ту в нещо друго. Лойд при никакви обстоятелства не се разделя с прословутите си очила, Чаплин — със своето бастунче.

В „Три епохи” Кийтън променя гардероба си от каменния век до римската тога и съвременната куртка, в „Генералът“ носи пищна папионка от времето на Конфедерацията, а в „Навигаторът“ изпълнява най-добрата си сцена, буквално окован във водолазен скафандър. Неизменно остава винаги само лицето му — леко повдигнати вежди и внимателни очи на сомнабул.

Харолд Лойд се прославя в образа на разпуснат и арогантен янки, весело преодоляващ всякакви обстоятелства и предразсъдъци. Чаплин е печален скитник, еднакво страдащ, заради хорската глупост и собствените си илюзии. Кийтън живее в света на вещите и стихиите. По-точно — не живее извън стихиите и вещите. Неотменим атрибут на характерите на Лойд и Чаплин е лекотата, с която можем да си представим техните съдби до и след разиграните във филмите истории. Персонажът на Кийтън няма нито минало, нито бъдеще и съществува само в настоящето и само в киното — изкуството на настоящото. Любовните истории, които са толкова необходими на Лойд и Чаплин, остават на втори план при него. В неговите филми има малко жени, а дежурните сюжети на ранните му комедии — женитба, преследване, находка или спасение нямат нито начало, нито заявена цел, а изцяло се разтварят в рафинираната пантомима на човека и окръжаващите го предмети. Лойд често използва столове и автомобили не по предназначението им, Чаплин пък заставя публиката да тъжи или да се смее, показвайки ѝ бунта на света на вещите, но само Кийтън въплъщава докрай главното свойство на киното да оживява неодушевената реалност, търсейки в нея това, което Антонен Арто нарича „връзката на материята с духа, който я е породил“.

Един от най-добрите филми на Кийтън „Генералът” не случайно е наричан първата и последна епическа кинокомедия. Епосът е непосилен нито за социалния хумор на Лойд, нито за гениалната сентименталност на Чаплин. Само Кийтън можел да измисли и осъществи на екрана историята за машинист, еднакво влюбен в млада красавица и собствения локомотив, и сътворяващ каскади от главозамайващи подвизи, след като враговете отвличат локомотива му заедно с неговата любима. Подобен триъгълник на чувствата откриваме и в „Навигаторът”, където вместо локомотив фигуририра корабл, а вместо гражданска война — бушуващо море. В „Шерлок младши” Кийтън играе киномеханик, който се отчайва да търси отговор на чувствата си в реалността, поради което предприема фантастично пътешествие в кинолентата. В късометражката „Полиция”, стремейки се да спечели сърцето на труднодостъпна дама, се сдобива с примитивен фургон за мебели и в крайна сметка става изцяло зависим от него.

Макар че маската на Кийтън води началото си още от великия Гаспар Батист Дебюро (Jean-Gaspard-Baptiste Deburau), създател през ХIХ век на знаменития образ на Пиеро, неговата специална дарба би могла да намери своята реализация само и единствено в киното. 

Избирайки в „Генералът” за обект на поклонение локомотива, Кийтън едва ли се е замислял, че повтаря любовно послание, вече написано от великите създатели на киното – братя Люмиер. Бъстър Кийтън е роден точно преди 125 години. Само два месеца преди „Пристигането на влака” – най-известният филм на Луи и Огюст Люмиер.

Източник: статията на руския кинокритик Сергей Добротворски в сп. "Сеанс", публикувана по случай 115-ата годишнина от рождението на Бъстър Кийтън.

Бележки:
_____________________________________
1. Бъстър Кийтън (Buster Keaton, 1895—1966), който е роден в семейство на пътуващи акробати, от тригодишен участва в семейния номер „З-Кийтън-З”. През 1917 г. дебютира като актьор във филма „Момчето на месаря” (The Butcher Boy). От 1917 г. до 1919 г. става световноизвестен, снимайки се в късометражни комедии. През 1923 г. режисира първия си пълнометражен филм „Три епохи” (Three ages). Следващите му филми са: „Нашето гостоприемство” (Our Hospitality, 1923); „Шерлок младши” (Sherlock Jr., 1924); „Навигаторът” (The Navigator, 1924); „Генералът” (The General, 1927).  С навлизането на звука в киното славата на Кийтън залязва. През 1930-те — 1940-те години се снима във второстепенни роли в Америка и Европа. През 1950 г. се появява в епизод от филма на Били Уайлдър „Булевардът на залеза” (), през 1952 г. играе стар клоун, който партнира на Чаплин в знаменита сцена от филма „Светлините на рампата”. И макар че още през 1957г. излиза игралният филм „История на Бъстър Кийтън” (The Buster Keaton Story, реж. Сидни Шелдън), а две години по-късно самият той получава почетен „Оскар”, истинският интерес към неговите филми се възражда едва след като през 1962 г. Френската синематека организира тяхна голяма ретроспектива. През 1965г. се снима в късометражката, озаглавена „Филм”, чийто сценарист и сърежисьор е знаменитият ирландски драматург, романист и поет Самюъл Бекет.

НАЙ-СМЕШНИЯТ ЕПИЗОД ОТ ФИЛМА "ОПЕРАТОРЪТ" (1928)