Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

IN MEMORIAM: ЖАН-ЛЮК ГОДАР


13.09.2022  Текст:  Красимир Кастелов

ОБЗОРИ

   

Отиде си ЖАН-ЛЮК ГОДАР – великият революционер на киното и основоположник на френската „Нова вълна”, който още през 1965 г. във филма си „Алфавил” написва собствената си епитафия: „Очаква те по-добра съдба от смъртта. Ти ще станеш легенда”.

Повечето от лошите неща, които се говорят за този гениален, но особен кинематографист, са истина. Отдавна се коментират неговите ужасни изблици на гняв по време на снимки. Мнозина мечтаели да работят с него, но щом това се превърнело във факт, обикновено се стигало до остри конфликти и приятелството се изпарявало. Джейн Фонда и Ив Монтан се скарали жестоко с Годар още щом започнали снимките на филма „Всичко е наред”, а в края на първия снимачен ден на „Крал Лир” с него престанал да разговаря американският писател Норман Мейлър.

Прочутият оператор Раул Кутар, работил с него над филма му „Алфавил”,  казва, че на Годар би му се искало да може да сдъвква с уста филмовата лента и тя да излиза от задника му вече проявена – тогава не би имал нужда от никого.

И когато най-после великият кинематографист бе удостоен с почетния „Оскар” за цялостния му принос в киноизкуството, а членовете на Американската филмова академия отбелязаха неговото огромно влияние за формирането на независимото американско кино, Годар не благоволил да отиде на церемонията, отронвайки че не си струва усилието да прекосяваш океана, заради едно „парченце метал”.

Изкушените от киното познават повечето му знаменити филми, прожектирани многократно в столичното филмотечно кино „Одеон”. Аз също именно там гледах за пръв път „До последен дъх” (1960) и „Две или три неща, които знам за нея” (1967), а впоследствие благодарение на видеокасетите и Интернет се запознах с почти цялото му разнообразно и противоречиво творчество, открояващо се в историята на киното с радикалното си експериментаторство, с отказа от съобразяване  с утвърдените стилове на снимане и предсказуемостта на сюжетите, че дори и от тях въобще.


Жан-Пол Белмондо и Джийн Сибърг в кадър от "До последен дъх" (1960)

Всъщност, твърде малко знам все още за филмите, които е създал през периода след временното си отдръпване от игралното кино и създаването на „групата Дзига Вертов”.

Иска ми се днес, когато говорим за огромния му принос за революционизирането на киното, да си припомним не само филмите му, но и неговите парадоксални възгледи, които преобърнаха традиционните ни представи за това изкуство.

Така например, Годар казваше, че „във всеки филм трябва да има начало, среда и край, но не е задължително да са в тази последователност”. Как да не се сети веднага човек от кого е научил това Тарантино, за да го приложи на практика в шедьовъра си „Криминале”?!

За разлика от много други новатори, Годар никога не престана да търси нови и нови изразни средства, оставайки винаги напълно свободен и независим от модните течения и комерсиалния дух. 

„За да правиш кино е достатъчно да снимаш свободни хора”, – твърдеше той.

Годар отдаде на любимото си занимание повече от половин век, създавайки над сто филма и нито един от тях не предизвика еднозначна реакция у зрителите и критиката.

Изпробвайки различни жанрове и стилове – от мюзикъла до философския трактат, той винаги изследваше чрез специфичния език на киното природата на човешките взаимоотношения.

В киното ми е интересно това, че не е нужно нищо да измислям. То е способно да бъде всичко. То е живопис, която може да бъде слушана като музика.

Създателят на „До последен дъх” беше на 80 години, когато си позволи да откаже участие в церемонията, на която трябваше да получи своя почетен „Оскар”. Мнозина сметнаха възрастта му за извинителна причина. Но като имаме предвид особения статут на този творец в киното, извоюван благодарение на бунтарското му творчество, можем да си обясним другояче неговото решение да не присъства на тази церемония. Така именно той остана докрай верен на себе си.

В рамките на едно от по-ранните издания на "Киномания", мисля че беше през 2010-а, бе представен документалният филм „Двама от Новата вълна”, който е посветен на взаимоотношенията между Годар и Трюфо – двамата основни режисьори от френската „Нова вълна”. В него става въпрос и за жестокия конфликт между двамата, възникнал непосредствено след 1968 г. Причината е в това, че Годар не приема аполитичността на Трюфо. Според него, киното трябва да е ангажирано с обществено-политическа кауза, в противен случай остава в коловоза на развлекателното буржоазно изкуство. И както знаем, чрез цялото си творчество Годар доказа, че никога не си е позволявал отклонение от този свой принцип.

Промените след 10 ноември 1989 година допринесоха за отпадане на забраните за много от неговите филми, но изведнъж се оказа, че вече ги няма (или са твърде малко) потенциалните му зрители. Прекалено рационалните годаровски филми излязоха бързо от мода на Запад и когато вече можеше без страх да бъдат показани и у нас, се оказа, че интересът към тях като че ли се е изпарил.

За творчеството на Годар настъпи период на почти маргинално съществуване и едва ли някой може да се похвали, че е гледал всичко създадено от него през последните две-три десетилетия. Много отдавна този гений на авторското кино, бе започнал да отбягва контактите с публиката и в буквалния смисъл. Така например той отказа да представи една от по-нашумелите си късни творби („Филм социализъм”) на кинофестивала в Кан.

Годар отдавна се е превърнал в нещо като бранд, в образ на самия себе си, абсолютно митологизиран и отчужден от онова, което другите мислят за него.

Пилатовският трик с връчването на почетен „Оскар” в края на творческия път на този позабравен гений на киното, не успя да мине при него. Опитът на Холивуд да измие гузната си съвест за това, че нито един филм на легендарния режисьор не е попадал сред номинираните за „Оскар” се провали, според мен. Твърде много са били пренебрегваните гении на киното в историята, които едва в края на кариерата си са получавали утешителна компенсация от страна на Холивуд чрез т.нар. „почетен Оскар”. Чарли Чаплин, Алфред Хичкок, Орсън Уелс, Микеланджело Антониони – списъкът е много дълъг и по този повод вече съм писал неведнъж.
Затова нека се върнем към режисьора Годар, чийто принос към киното просто е неоценим и с нито една награда не може да бъде достатъчно възмезден.

Роден е на 3 декември 1930 в Париж като второто от четирите деца на буржоазно френско-швейцарско семейство. Баща му е лекар, притежаващ частна клиника, а майка му произхожда от богата банкерска фамилия в Швейцария, където впрочем преминава и детството на малкия Жан. По време на Втората световна война става швейцарски поданик и завършва училище в Нион. Родителите му се развеждат през 1948-а и той заминава за Париж, за да учи в Lycée Rohmer. Година по-късно следва в Сорбоната, където възнамерява да се дипломира като етнолог. Но точно по това време се запознава с Франсоа Трюфо, Ерик Ромер, Клод Шаброл и Жак Ривет, с които започват да пишат критически статии, посветени на киното. През 1950-а заедно с Ривет и Ромер основава изданието „Gazette du cinéma”, от което излизат пет броя през периода от май до ноември. Той написва повечето от статиите в това списание под псевдонима „Hans Lucas”. Обаче скоро неговото семейство прекратява издръжката му и Годар започва да работи като кинокритик във филмовото списание „Кайе дю синема”, основано от Андре Базен. От увлечението по киното и теоретизаторския хъс на групата около това списание в края на 50-те години на миналия век възниква режисьорското движение „Нова вълна”, което помита консервативното френско следвоенно кино.

С филми, като „До последен дъх”, „Лудият Пиеро” и „Презрението”, Годар революционизира тогавашния начин на снимане на филми. А през последната част от своята кариера се превърна и в значим теоретик, чрез своите книги и видеоесета за историята на киното.

На 1 декември 2007 в Берлин Жан-Люк Годар получава наградата за цялостно творчество на Европейската филмова академия (EFA). В интервю, публикувано в Die Zeit, бр. 49 от 29. 11. 2007г., той споделя в типичния си стил: 

Странно е, че в Берлин получавам награда за цялостно творчество. За филми, които не се гледат точно от хората, които раздават наградите в Берлин.”

После чистосърдечно признава, че само три или четири негови филма са били успешни. „До последен дъх” с Белмондо и Сийбърг имаше публика, но не ми донесе пари, - казва той. – „Да си спасява, който може (живота)” с Изабел Юпер, Жак Дютрон и Натали Бай имаше публика и ми спечели пари. Това е. Най-известните ми филми не бяха успех. И „Лудият Пиеро” не беше. А за последните филми да не говорим.”

В това интервю той споменава и за своята последна спътница в живота Ан-Мари Миевил, с която живееше от доста време в Швейцария. Преди това има два брака и два развода с актрисите Анна Карина и Ан Вяземски.

Предлагам да видите откъс от 35-и епизод на моето предаване "Другото кино", който бе посветен на Жан-Люк Годар и Френската Нова вълна и излъчен на 21 юни 2009 г. по VTV.



Коментари (0)