Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ИСТИНСКИТЕ ФИЛМИ НА УЧИЛИЩНА ТЕМА


24.05.2022  Текст:  Красимир Кастелов

КЛАСАЦИИ

   

Днес е 24 май – Националният празник на българската просвета и култура, но и на славянската писменост. А това е и повод да се замислим защо образованието и духовността не са сред предпочитаните теми в съвременното кино, което, за съжаление, залага на зрелищата в гонитбата за повече печалби. Печалните констатации за функционалната неграмотност на българските ученици  провокират към нелицеприятни изводи за равнището на масовото образование у нас и за престижа на учителската професия.  Все по-голяма рядкост са българските филми с главни герои учители, които да се доближават по качество до образците на световното кино. Точно обратното – налице е тенденция към профаниране на учителските образи и неглижиране на недъзите на образователната система, за да се угоди на очакванията на масовата публика за повече развлекателност и лесна смилаемост. Анализирах тази тема в специална публикация от 2020г. 
Но има и друго кино, което никога не е преставало да се интересува от проблемите на образованието и духовността. Затова, използвайки днешния повод, си позволявам да насоча вниманието към някои от най-силните и вълнуващи филми за учители, които съм гледал през живота си.

Да започнем от класиката – от уроците на японското кино, защото в тази слабо позната за нас източна култура отношението към темата винаги е било много специално.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИ ОЧИ“ (Nijûshi no hitomi, 1954) – реж. Кейсуки Кеносита 
Този филм може да бъде сравнен с кинопоема, възхваляваща женския принос в педагогиката. Учителката в едно селско училище се старае с всички сили не само да бъде полезна на своите ученици, но е единствената, която дръзва да се противопостави на заслепяващия японски шовинизъм от 30-те години на миналия век. Нейната чиста душа не може да приеме постулата на тоталитарната държава, който я задължава да подготвя своите ученици за сляпо служене на националистичните идеи. За нея е далеч по-важно да пробужда у тях здравия разум, състраданието и надеждата.

ОЩЕ НЕ“ (Madadayo, 1993) – реж. Акира Куросава
Едва ли е случайно, че в своя последен филм великият японски режисьор Акира Куросава за пореден път засяга отношенията между учител и ученици, представяйки един от най-светлите образи на университетски преподавател в историята на киното. Неговата лебедова песен като кинорежисьор е и своеобразен контрапункт на "Токийска история" на Ясудзиро Одзу. Ако в шедьовъра на не по-малко известния му сънародник акцентът е поставен върху разрива между поколенията и преобладава чувството на резигнация, то в своя филм Куросава се е опитал да бъде оптимист. Защото - като че ли иска да ни каже той, - съвсем не е задължително, възрастният учител да бъде недооценяван или унижаван. Още по-изненадваща е срещата с толкова светъл филм по темата, особено като знаем, че става въпрос за творба на човека, създал невероятно сурови и печални филми, като "Да се живее", "Додескаден", "Ран" и др. 

УЧИЛИЩНИ ДЖУНГЛИ“ (Blackboard Jungle, 1955) – реж. Ричард Брукс
В многобройните американски кинопродукции учителят не е просто положителен герой, но и активен борец срещу злото във всичките му проявления, съкрушител на тинейджърската престъпност и защитник на нуждаещите се от помощ. Своебразен законодател на този тип кино е Ричард Брукс – създателят на филма "Училищни джунгли" с Глен Форд в главната роля. Той играе преподавател-идеалист, който с цената на много усилия и дори риск за живота си успява да заслужи уважението на своите възпитаници от училище в район с повишена престъпност. Освен с безспорното режисьорско майсторство на Брукс, филмът се запомня и благодарение на чудесната рокмузика на Бил Хейли.

НА УЧИТЕЛЯ С ЛЮБОВ(To Sir, with Love, 1967) – реж. Джеймс Клавел
Това е сред от най-популярните американски филмови заглавия, което имаше голям успех навремето и у нас. В него е разказана завладяващо историята на чернокож учител (акт. Сидни Поатие), който със своето благородство и принципност спечелва сърцата на буйните си и недисциплинирани ученици. Абсолютно ненатрапчиво и запомнящо се са засегнати сериозни проблеми, свързани с възпитанието на младото поколение и взаимоотношенията между деца и родители, ученици и учители.

"ЩE ДОЖИВЕЕМ ДО ПОНЕДЕЛНИК"(Доживем до понедельника, 1968) реж. Станислав Ростоцки
Руското или по-точното киното на бившия Съветски съюз произвеждаше регулярно немалко филми на ученическа тематика, в които бяха представени майсторски и с психологическо проникновение взаимоотношенията между учители и ученици.
По мое мнение, най-добрият сред тях е „Ще доживеем до понеделник“ на режисьора Станислав Ростоцки. Малко са филмите, отразяващи толкова ярко и точно реалния училищен живот в онези години, при това фокусирайки се само върху 3 дни. Но колко са важни тези три дни! 
Какво ли не се случва през това време: учениците успяват да устроят бойкот на младата си учителка и да се помирят с нея, да напишат съчинение, да получат първия си важен урок в живота от свой съученик и да осъзнаят истинското значение на понятия, като дружба, любов, чест. И да проумеят най-накрая, че учителите като Иля Семьонович са изключителна рядкост и просто са незаменими. Това е една от най-добрите роли на превъзходния и незабравим Вячеслав Тихонов, за която е отличен с Държавна премия на СССР през 1970 г.

ОБЩЕСТВОТО НА МЪРТВИТЕ ПОЕТИ“ (Dead Poets Society, 1989) –реж. Питър Уиър 
От филмите, посветени на образованието, това определено е филмът, който заслужава най-висока оценка. Преди няколко години бе класиран от над 2500 учители и ученици в САЩ на първо място сред десетте най-добри кинотворби на училищна тема. 
Действието му се развива през 1959 г., когато учениците от елитен клас преживяват истински катарзис под влиянието на новия си учител по литература. Със своите оригинални педагогически методи и фанатична любов към литературата той успява да вдъхне живот на позабравените принципи, върху които е основано престижното им училище: традиция, чест, дисциплина и съвършенство.
Но подтикът към свободна изява в условията на строго подчинение и контрол има действието на наркотик, предозирането с който крие смъртна опасност. Така става и с тези момчета, втурнали се главоломно към новите хоризонти, разкрити от учителя им Джон Кийтинг (акт. Робин Уилямс). За съжаление, цената, която им се налага да платят - преди да усвоят неговите мъдри уроци - е твърде висока…
През 1990 г. „Обществото на мъртвите поети“ е отличен с „Оскар“ за най-добър сценарий и постига огромен зрителски успех. Приходите от разпространението му по света възлизат на $236 млн., а разходите са едва $16,4 млн. Във Франция, където е първенец по посещаемост, получава „Сезар“ за най-добър чуждестранен филм. С подобни награди е отличен и във Великобритания, Италия и Белгия.

РАЗЦВЕТЪТ НА Г-ЦА ДЖИЙН БРОДИ“ (The Prime Of Miss Jean Brodie, 1969) – реж. Роналд Нийм
Сред най-интересните филми, посветени на учителската професия, по мое мнение е тази слабо известна британска продукция. В нея се разказва за учителка по история в началните класове на престижно частно училище, която прилага подчертано нетрадиционни методи на преподаване. Това не се харесва на директора и училищния съвет, които само изчакват благоприятен повод, за да я уволнят. Този филм се отличава не само с необикновена психологическа проникновеност, но и с нееднозначност и дискусионност. Основната заслуга за изключително интересния, противоречив, но запомнящ се образ на училищен педагог, е на великата британска актриса Маги Смит, наградена с „Оскар“ за тази роля. Въпреки напредналата си възраст, през последните години тя се снима в петте филма от поредицата за Хари Потър.

КЛАСЪТ НА ИСТОРИЦИТЕ“ (The History Boys, 2006) – реж. Никълъс Хитнър
Британското кино, което винаги се е отличавало със сериозните си, проблемни творби на тема образование, напоследък залага на по-развлекателни, лесносмилаеми филми, сред които се откроява с високото си равнище  тази екранизация по нашумялата пиеса на Алън Бенет. Тя  е осъществена от Никълъс Хитнър, който преди това я режисира с успех и на театралните сцени в Лондон и Ню Йорк. 
Няколко от най-добрите ученици в елитна йоркширска гимназия, възнамеряват да кандидатстват в престижни университети - Оксфорд или Кембридж. Акцентът в подготовката им пада върху историята, а опитен учител по литература, педантична историчка и млад заместник се опитват да им помогнат, въпреки драстичните различия в методите им на преподаване и странностите в техните характери. Училището е ръководено от леко смахнат директор, който е обсебен от желанието да го направи водещо в страната. На фона на бурните преживявания на кипящите от енергия тинейджъри е разкрита как работи образователната система във Великобритания и доколко полезна може да е за онези, които тепърва навлизат в живота.

НАЙ-ДОБРАТА ПРОФЕСИЯ НА СВЕТА“ (Le plus beau métier du monde, 1996) – реж. Жорж Лозие
Ако искаме да видим интересни, съвременни и реалистични портрети на педагози, е най-добре да се вгледаме във френското кино. Героят от филма на режисьора Жорж Лозие е учител, който въпреки сериозните си лични проблеми намира общ език с трудните си възпитаници от смесен в етническо отношение квартал на Париж. Това вероятно нямаше да бъде нещо повече от поредната симпатична комедия на младежка тема, без присъствието на превъзходен актьор като Жерар Депардийо. Неговото великолепно изпълнение допринася за издигане равнището на творбата до това на класическите филми за учители.

"ДОБРИЯТ УИЛ ХЪНТИНГ" (Good Will Hunting, 1997) – реж. Гюс Ван Сант
Тази психологическа драма е многозначна и многопластова творба, която не на последно място показва, че ролята на учителя в нашия живот не е задължително резервирана само за хората, които преподават в училищата или в университетите. Защото най-важните си уроци трудолюбивият и невероятно талантлив Уил Хънтинг (Мат Деймън) получава не от тях, а от психоаналитика Шон Магуайър (в превъзходното изпълнение на Робин Уилямс). Именно той помага на надареното момче да се отнесе с нужната отговорност към себе си и своите способности и да надмогне задръжките и страховете, възпрепятстващи развитието му. Филмът е удостоен с две награди "Оскар" — за най-добър актьор в поддържаща роля (Робин Уилямс) и най-добър оригинален сценарий (Мат Деймън и Бен Афлек).

"ПОЛУ-НЕЛСЪН" (Half Nelson, 2006) – реж. Райън Флек
Това е филмът, който заслужава внимание най-малкото защото ролята на учителя в него изпълнява блестящо Райън Гослинг - голямата надежда на американското кино, според мен. И именно за това свое изключително превъплъщение е получил първата си номинация за "Оскар" за най-добър актьор в главна роля. Неговият герой е умен, но и много нещастен, самотен човек, страдащ от наркотическата си зависимост. Сам си е противен, без да може да си обясни точно защо. А в същото време се опитва да учи децата да мислят. Много интересни са отношенията му с една от неговите ученички - чернокожата Дрей (Шарика Епс). Общуването с това момиче, изживяващо не по-малки трудности от него, му помага, за да не потъне напълно в депресията. Благодарение най-вече на тези два превъзходно изградени образа, филмът се нарежда сред най-доброто, което съм гледал на екрана за отношенията между учители и ученици.    

"ГЕОГРАФЪТ СИ ПРОПИ ГЛОБУСА" (Географ глобус пропил, 2013) – реж. Александър Веледински
Поредният силен филм, разкриващ образ на учител, нямащ нищо общо с класическата представа за това какъв трябва да бъде човекът, който учи нашите деца. Заслугата за убедителността на главния герой в него е най-вече на невероятното изпълнение на руската кинозвезда Константин Хабенски. Разбира се, неговият учител, носещ многозначителното име Виктор Служкин, не може да бъде добър модел за подражание, нито достойна за пример житейска позиция в разпадащия се модерен свят. "Той е просто човек, достигнал до ръба на абсурда и избрал да продължи без надежда за промяна, всекидневно преодоляващ потребността си от съпричастност, оставил Земята да се върти по собствените си отчуждени, формални правила. Служкин е уморен интелектуалец, който оцелява напук на собствената си убеденост, че всичко е лишено от смисъл. И ако на моменти ви се стори, че „Географът си пропи глобуса” ще пристъпи към катарзис и някакви морални послания, освободете се от подобни илюзии… Защото филмът е отрезвяващо, очарователно, заразно безотговорен" (Портал за култура, изкуство и общество).

"ХОРИСТИТЕ" (Les Choristes, 2004) –реж. Кристоф Баратие
В интернат за проблемни тийнейджъри попада нов възпитател, който се опитва да им въздейства чрез музиката, а не с жестокост и насилие.  Създаденият от него хор запълва празнотата в живота на малките хулигани. Оказва се, че някои от тях са природно надарени за музиканти, но не е лесно да бъде пробудена отговорността им към собствения талант. 
В крайна сметка този филм не е само за някакви трудни деца, които един истински педагог успява да обуздае, нито пък за тежкия живот в превъзпитателните училища. А още по-малко за облагородяващата роля на музиката. Колкото и да звучи парадоксално, това е един от редките филми, посветени на темата за истинската доброта и липсата за благодарност към нея в живота.
"Хористите" е посрещнат възторжено от зрителите и се превръща в абсолютен лидер на боксофиса не само във Франция, но и в редица други държави, където е показван. Общите приходи от световното му разпространие ($83,5 млн.) превишават над 11 пъти разходите за неговото производство! Жерар Жюно, който освен изпълнител на главната роля е и съпродуцент на филма, е ипотекирал апартамента си в Париж, за да помогне за неговото финансиране. 

"ОТЧУЖДЕНИЕ" (Detachment, 2011) –реж. Тони Кей
Този филм ме порази на първо място с играта на Ейдриън Броуди, който пресъздава може би най-отчаяния образ на гимназиален учител, който съм виждал някога на екрана. Неговият герой се мести от училище в училище, замествайки свои колеги. Един ден пристига на поредното си назначение... Следващите три седмици преобръщат не само живота му, но също и този на неговите възпитаници. А това, че не само е много далеч от касовия успех на "Хористите" и дори от какъвто и да било зрителски успех, ни най-малко не намалява достойнствата му - нито пък го прави по-малко важен.
"Отчуждение” на Тони Кей е откровено, унищожително обвинение срещу обществената училищна система – филмът осъжда учители, родители, ученици и изобщо човечеството. Действието се развива в едва кретащо училище, където личният състав и учителите са пред разпад. В центъра е героят на Ейдриън Броуди – талантлив учител по заместване, който се бори да запази своята необвързаност и отчуждение, за да се закрепи на ръба..." (Рони Шайб – Variety) 

"КАМШИЧЕН УДАР" (Whiplash, 2014) –реж. Деймиън Чазел
Още един невероятен филм за отношенията между учител и ученик, който обаче поставя и дискусионния въпрос за същината на перфекционизма. Както е известно, този термин придобива негативна окраска тогава, когато преследването на съвършенството се превърне в натрапчива идея, тотална обсебеност, пълна зависимост. 
Андрю Нийман (акт. Майлс Телър) е приет за студент в най-доброто музикално училище на Ню Йорк. Неговата мечта е не просто да си пробие път като музикант, но и да остави следа в историята като своя кумир - легендарният джазбандист Бъди Рич (Buddy Rich). Той е твърдо решен да не повтори съдбата на баща си - неуспял писател, превърнал се в обикновен гимназиален учител. Затова е готов да преследва целта си с неистово упорство, репетирайки по цели нощи. Изтощителното му самоусъвършенстване обаче придобива маниакални мащаби в хода на борбата за себедоказване пред диригента на оркестъра на консерваторията Терънс Флетчър (акт. Дж. К. Симънс). Този прочут със строгостта си музикален преподавател не се спира пред нищо в името на перфекционизма. Подлага на чудовищни изпитания своите възпитаници, надъхвайки ги с историята за великия саксофонист Чарли Паркър, който се отказал от всичко в името на джаза. 
Творбата на 29-годишния Деймиън Чазел се докосва до мрачната страна на маниакалното преследване на съвършенството, но финалът му прозвучава по-скоро като апотеоз на творческото пробуждане на героя под влияние на предизвикателството на неговия учител, който противно на разпространената вяра в поощрението с думи, не е убеден, че с повтарянето на фрази като "Good job!" би могъл да разпали тлеещите искри на гениалността у своите ученици. 
"Камшичен удар" спечели заслужено три награди "Оскар", едната от които бе за феноменалното превъплъщение на Дж. К. Симънс в ролята на маниакалния преподавател и диригент Терънс Флетчър. 

В КЛАСНАТА СТАЯ“ (Entre les murs, 2008) –реж. Лоран Канте
Сред най-значимите съвременни филми за проблемите на съвременното училище е именно тази френска продукция, отличена със „Златна палма“ на фестивала в Кан през 2008 г. По мое мнение, това е творбата, която би трябвало да гледат всички, които възнамеряват да се посветят на трудната учителска професия. Нейното изключителното въздействие се дължи на ефекта на достоверност, постигнат благодарение на режисьорското майсторство на Лоран Канте и на изпълнението на Франсоа Бегодо, по чиято автобиографична книга е написан сценарият. 
„Между стените“ е сред редките шедьоври на киното в днешно време, успяващ да покаже взаимоотношенията между учител и ученици едновременно задълбочено и завладяващо, без нито за миг да напуска пределите на училищната сграда. В него с пределна откровеност са поставени въпросите за съмнителната полза от образованието в държавните училища и учителското безсилие пред неясното бъдеще на учениците, които ги завършват. „Не разбирам какво правим“, - произнася смутено чернокожа ученичка във финалната сцена, а нейният учител я пита: „В училище ли?“. „Навсякъде“, - проронва тя.

"УРОК" (2014) – реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов
И нашият филм, подобно на френския, поставя въпроса за учителското безсилие в съвременните общества. Той обаче ни прави свидетели и на безкрайното унижение на една провинциална учителка по английски език, доведена до отчаяни действия, за да спаси семейството си от финансова разруха. 
Макар и да прилича в отделни моменти на трилър, "Урок" със сигурност ще разочарова всеки, който се надява да открие в него нещо от арсенала на масовото развлекателно кино. Отвореният му финал не предлага очакваната ефектна развръзка, а провокира към размисъл за хала, до който сме се докарали. И той е крайно отчайващ, според мен, след като се оказва, че главната героиня във филма, назована иронично Надежда, губи моралното си право да преподаде урока, който всеки истински педагог дължи на своите ученици. Затова пък на нея самата ѝ се налага да научи циничния урок на живота в клептократична България, оправдаващ кражбата в името на оцеляването. Изместването на фокуса от криминалното деяние към драмата на честната учителка, принудена от отчаяние да изневери на своите принципи, е най-голямото достойнство на този филм. Както и това, че е сред броящите се на пръсти опити за скъсване с тенденцията киното ни да интерпретира проблемите на обществото през съдбите на персонажи от маргиналните слоеве.

ОЩЕ ПО ЕДНО“ (Druk, 2020) - реж. Томас Винтерберг
Известният датски режисьор, прославил се заедно с Ларс фон Триер със създаването на Догма 95, предлага един от най-сложните образи на учители в съвременното кино напоследък. Мадс Микелсен се превъплъщава блестящо в училищен преподавател по история, който страда от професионално прегаряне (синдром на професионалното изчерпване (на английски: burnout). Заедно с трима свои колеги, също прехвърлили средната възраст, той решава да надмогне чувството на интелектуално, емоционално и физиологично изтощение, с помощта на ... алкохола. Темата, която популярната психология и американското жанрово кино традиционно разглеждат като „криза на средната възраст“, ​е ​представена от Винтерберг като неизбежна "трагедия на живота", настъпваща неумолимо по възрастови причини.  За Винтерберг житейският преход от младостта към старостта и смъртта, е трагичен с фатализма, присъщ на всяка трагедия, поради неразрешимостта на конфликта между идеала (онова, което сме били в младостта си или сме искали да бъдем в зряла възраст) и неизбежността на това, в което реално се превръщаме. При това, хепиендът е невъзможен, защото нещата само се влошават с времето. Неслучайно Винтерберг прави своите действащи персонажи учители – хора, които в рутинното вснекидневно общуване с младежта може би по-остро от всички други изпитват необратимостта и безнадеждността на сюжета на живота: година след година учениците са все така млади, а вие се отдалечавате все повече и повече от тях в посока към смъртта. 
Сцените на бурни тийнейджърски празненства отварят и затварят филма, създавайки композиционна рамка и подобно на хор в антична драма учениците се оказват онези постоянни наблюдатели и опоненти, онази ценностна инстанция, чиято колективна реакция на действията на героите е определяща както за тяхната самооценка, така и за оценката на зрителите. Реакцията на учениците определя и критерия за успех на алкохолния експеримент: ако е положителна, значи вървиш в правилната посока, всичко останало не е толкова важно.

Винтерберг успява по елегантен начин да избегне както оправданието на пиянството, така и морализаторския поглед към него – просто защото изобщо не прави филм за алкохола. Алкохолът е важен за него като начин, по който човек може да преодолее ограничеността на своята същност, но освен алхолното опиянение, има и друго средство за това преодоляване – танцът.  И чрез прекрасния финален танц на Мартин/Мадс Микелсен филмовото послание ни препраща от Киркегор към Ницше, за когото опиянението и танцът са екстатични състояния, които тласкат човека отвъд собствените му граници – там, където е безкраят на света и ничия индивидуална смърт вече няма значение. Да отговориш на крайността на живота с екстатичен танц означава да следваш пътя на парадокса. Но в крайна сметка какво друго ни остава? (по материали в delartemagazine.com и kinoart.ru). Чудесно подбран е и цитатът от Киркегор, с който започва този прекрасен филм: "Какво е младостта? Един сън. Какво е любовта? Съдържането на съня."
 

 

 

 

 

 



Коментари (0)


     

 

    
    КИНОТО НА ПРЕХОДА – ВЧЕРА И ДНЕС
    (видео подкаст)