Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ОТ ИДЕАЛИЗАЦИЯ ДО ПРОФАНАЦИЯ – ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ В БЪЛГАРСКОТО КИНО


05.10.2020  Текст:  Красимир Кастелов

НОВИНИ

   

Днес е Международният ден на учителя, отбелязван в повече от 100 страни по света. Той влиза в световния календар по препоръка на ЮНЕСКО във връзка с годишнината от приемането на документа „Препоръки, касаещи статуса на учителя”. Това става през 1966 г. и целта на документа е да се подчертае колко е важна ролята на учителите в обществото. В тази връзка е важно да се опитаме да отговорим на въпроса как българското игрално кино представя образа на учителя.

„Едва ли има професия, която да не буди съчувствие и насмешка, по-често второто, но това, което става с учителството...” [1] Още с първото изречение от книгата си за образа на учителя и за участта на учителя по литература в частност Никола Георгиев намеква за прекомерната девалвация, на която е подложена в наши дни тази митологизирана в миналото професия. Големият български литературовед признава, че е бил провокиран от статията на Боян Пенев „Превращенията на бай Ганя” [2], в която знаменитият му предшественик отчита, че много българи са преобърнали ценностно бай Ганьо. Трансформацията в отношението към учителя обаче следва подчертано низходяща градация: от преклонение и съчувствие, през насмешка и презрение, та дори до омраза – „ето букета от чувства, който краси учителството през хилядолетията”, възкликва Никола Георгиев.

„Когато бог иска да накаже някого, прави го учител” – така пък започва разказа си „Наш Пондьо” писателят Чудомир, който е учителствал през 20-те и началото на 30-те години на миналия век. В него той описва огромното огорчение на един стар учител по история от факта, че неговият най-некадърен ученик е успял не само да изкласи училище с тройките, получавани по милост, но и да стане на свой ред учител, че и да преподава история на собствените му деца.

Недъзите на българското образование са още по-видими в наши дни. Но за да угоди на очакванията на масовата публика, българското кино ги неглижира напоследък в три филма („XI А”, „XII А” и „Привличане”), излезли през периода 2016–2018г. Защото образът на учителя в тях е представен по крайно елементарен начин. В първите два се разказва за Лина Николова (актр. Яна Маринова и актр. Радина Кърджилова) - бивша шампионка по спортни танци, назначена почти без педагогически стаж за преподавател по литература в елитна езикова гимназия на София. А в третия действащ персонаж е Лора Ангелова (актр. Яна Маринова), преподаваща история пак в елитна, но частна гимназия и като екранните си предшественички продължава да се раздвоява между работата в училище и страстта си към спортните танци.

Този тройно мултиплициран сюжет за учителката без квалификация, която спечелва сърцата на арогантните си питомци от водещи столични училища, благодарение на умението си да танцува, ми напомня за популярната хумореска на Мирча Кришан и Сорина Дан от времето на соца, в която един мързелив ученик се явява на матура, след като е научил само урока за краставицата. И независимо от въпросите, които му се задават, повтаря като папагал онова, което знае за краставицата и нейните 98 процента вода. Горе-долу като него са постъпили и създателите на въпросните филми, неглижирайки сложността на темата за съвременното българско училище и за ролята на учителя в него. Едва ли бихме могли да си го обясним с друго, освен с техните меркантилни подбуди и сляпото им робуване на ескапистко мислене, недопускащо и намек за реалните проблеми на образованието. А те, както е известно на всички, никак не са малко и са повече от тревожни.

Свидетели сме на тежка криза в училището, свързана с още по-тежка криза в обществото. Един от най-болезнените въпроси в днешна България е какво се случва с образованието, респ. с учителството и защо девалвират образите им, представени в киното?

Преди появата на опростителската трилогия („XI А”, „XII А” и „Привличане”) по екраните у нас излязоха два дебютни пълнометражни филма – „Номер 1” (реж. Атанас Христосков)  и „Урок“ (реж. Петър Вълчанов и Кристина Грозева) – които за кратко подхраниха надеждите, че към училищната тема киното ни ще подходи сериозно. Защото това бяха актуални социални творби, изследващи процесите на деградация в действителността, срещу която учителите са безсилни. Искреният граждански патос, особено на „Урок”, бе директно насочен против ужасяващите морални последици от клептократичното управление на държавата. Простичкият наглед разказ, основан върху истински случай от криминалната хроника , шокираше с остротата на реализма и смелостта на обобщенията си. А отчаяната постъпка на учителката, бореща се да спаси семейството си от финансова разруха, прозвуча като протест против общественото устройство, направило невъзможен нравствения урок, който истинският педагог дължи на своите ученици! Вместо това, героинята от филма е заставена да научи жестокия урок на живота в клептократична България, оправдаващ кражбата в името на оцеляването.

Появата на „Урок” и „Номер 1” бе много важна, защото изведе на преден план образа на учителя, прекъсвайки наложилата се тенденция филмите ни да интерпретират наболелите проблеми на обществото предимно през съдбите на персонажи от маргиналните слоеве. За съжаление, зрителският отклик към тях бе минимален, което навярно допринесе за преориентирането отново към идеализирани учителски персонажи, нямащи нищо общо с действителността.

ПОГЛЕД КЪМ МИНАЛОТО

Независимо от ширещите се представи, че някога сме имали шедьоври по темата, смея да твърдя, че нашето игрално кино не е създало през тоталитарната епоха задълбочен екранен образ на учител. Това е трудно обяснимо, особено като се има предвид колко уважавани са били българските учители в миналото.

„Ако трябва да степенувам по значение професиите в една държава, без никакво колебание ще поставя на първо място учителите. Тяхното място ми се вижда толкова безспорно, че няма нужда от никакви доказателства”, заявява, например, писателят Георги Марков в едно от своите есета, прочетени по радио „Дойче веле” през 1970-те години. А холандският професор по славянски езици Николас ван Вейк говори с възхита за българското училище след посещението си у нас през 1914г. Определя го като най-важен фактор за напредъка на българския народ и добавя, че в никоя друга страна училището не заема такова почетно място. Неговите оценки излязоха от забравата, в която тънеха почти цял век, едва през 2012 г., благодарение на публикацията в сп. „Исторически преглед” на Раймонд Детрез, професор по източноевропейска история и по история на Балканите в университета на Гент, Белгия. [3]

И въпреки това, игралните ни филми с главни герои учители се броят буквално на пръсти. Дори и по времето на тоталитарния комунистически режим, когато на тях уж се възлагаше мисионерската роля за формирането на т.нар. нов човек, който ще живее в бъдещото комунистическо общество.

През първите две десетилетия след деветосептемврийския преврат почти целият ресурс на национализираната ни кинематография е изразходван за филми на историко-революционна тема, целящи да утвърдят идеологемата за героичните борби на българския народ против фашизма и капитализма, както и на ленти за трудовите му подвизи в изграждането на социализма. А когато на екрана са показвани ученици или студенти, те са представяни като ентусиазирани участници в бригадирското движение, предотвратяващи опити за саботиране на социалистическото строителство („Утро над родината”, „Димитровградци”), или като ремсисти, правещи първите си стъпки в антифашистката борба („Дом на две улици”, „Първи урок”). Дори и когато действащите персонажи са деца, това пак е използвано, за да се покаже как помагат за разкриването на диверсанти, вредители и други вражески елементи, които пречат на изграждането на новия строй („Следите остават”, „Вятърната мелница”).

Изключение е само „Ребро Адамово” (1958) на режисьора Антон Маринович и сценариста Анжел Вагенщайн, който си поставя за цел да докаже осъществимостта на мечтата на млада помакиня (актр. Емилия Радева) да стане учителка. Създаден е в отговор на партийната директива да се пропагандира пробуждането на населението от изостаналите райони в Родопите. Само че, предопределеният оптимистичен финал на филма прозвучава крайно неубедително. Защото не става ясно как едно неуко момиче, израснало в патриархална среда, потъпкваща и най-малките пориви на любознателност у жените, решава да се опълчи против традициите. Не допринася с нищо за това учителят Стефанов (акт. Любомир Кабакчиев), който е най-схематично представеният образ. И красивата мечта на Зюлкер се възприема по-скоро като фикс-идея, на което обръщат внимание бъдещите режисьори Лада Бояджиева и Януш Вазов, които в онези догматични времена си позволяват аргументирана критика за този явно поръчков филм. Упрекват го в несъобразяване с реалната действителност, но не се осмеляват да разкритикуват идеологическите му възложители, допринесли най-много за неговата тезисност. И основателно съжаляват за пропиляната възможност да се направи далеч по-правдив и въздействащ филм по темата за „нахлуването на новото в един свят, съвсем различен от този, в който живеем ние” . Жалко е, разбира се, и от днешна гледна точка, защото можем да си представим колко много би допринесъл един такъв филм за далеч по-ранното израстване на българското кино на училищна тема.

В началото на 1960-те години възпитателният уклон в българското кино намира израз в т.нар. „младежки (педагогически) филм”, третиращ и проблеми на учителите. Например в „Рицар без броня” (1964) образът на учителката Кирилова (актр. Таня Масалитинова) е сред най-запомнящите се, въпреки че е епизодичен. Само от една-единствена сцена, показваща нейното посещение в дома на малкия Ваньо, чийто баща работи в министерството на просветата, разбираме как са си патили способните и честните представители на тази професия от доносите на кариеристично настроени техни „колеги“. За да могат подлеците да тържествуват, според думите на огорчената учителка Кирилова, която е несправедливо натирена да работи на село. Но в онези години е било невъзможно да се акцентира върху случаи като нейния. Квалифицирали ги като прояви на „малката” правда, която не трябва да хвърля сянка върху „голямата” правда за приноса на учителите в строителството на социалистическото общество.[4] 

В средата на 1960-те излиза „Вълчицата“ на Рангел Вълчанов, който е оценен като един от най-сполучливите ни „педагогически“ филми.[5]  В него акцентът е поставен върху сблъсъка на два коренно различни подхода към ученичките в едно трудово-възпитателно училище. С острата си конфликтност и особено със страстно заявения си граждански патос този филм още вълнува. Именно с тези негови качества режисьорът Рангел Вълчанов компенсира „отсъствието на психологическа плътност” в сценария, пише Тодор Андрейков в рецензията си в сп. „Киноизкуство” (1965, бр.10). Но схематизмът и преднамереността, особено в обрисуването на учителските образи, оставят отпечатъка си върху филма, чийто оптимистичен финал изглежда прекалено нагласен.

Строгите предписания на соцреализма в онези години не са допускали появата на филми за деформациите на българското учителство през тоталитарната епоха. За тях свидетелства пак Георги Марков в гореспоменатото есе, който в качеството си на инженер преподавал известно време в едно софийско училище. Ето какво разказва той: 

„Светът, който се представи пред мен беше съвсем различен… Малко е да кажа, че личността на учителя беше обезцветена. Идеологическите изисквания не му разрешаваха да се отделя нито милиметър от онова, което „горе“ бяха решили, че трябва да бъде неговата наука. Той нямаше право да бъде учител-творец, учител-тълкувател, учител-мечтател, а само радиоточка на централна разузнавателна система.” Георги Марков описва и един показателен случай с една амбициозна шивачка, която успяла набързо да стане гимназиален учител по български език. Марков имал възможността да посети неин час за Йовков, по време на който тя говорила за писателя като за "протестиращ критически реалист, който малко останало да хване шмайзера и да трепе капиталистическото общество”.

Училището в онези години е показвано като „подготовка” за живота, а учителят приравняван с просветения властник, но в един, по правило, идеализиран ключ, обобщава Красимир Крумов в книгата си „Поетика на българското кино”, публикувана през 2013 г. Точно в тази идеализация е основният недостатък и на филми като „Сбогом, приятели“ (1970) и „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973), за които почти всеки се сеща, щом стане въпрос за образи на учители в нашето кино.

Тези филми са направени със значителна сръчност и на пръв поглед имат малко общо с примитивната плакатност на първообразите от 50-те години. В повечето от новите филми, както впрочем и в старите, има запомнящи се актьорски изпълнения, но професионалните умения на създателите им не могат да скрият компромисната идеология, заложена в произведенията.“[6] Тя се прокрадва неумолимо в необоснованите развръзки, които като с магическа пръчка разрешават принципни противоречия от типа на тези между учителя Боев и директора на училището в „Сбогом, приятели!”, например. За съвсем различна, но много по-често срещана развръзка в живота, намекваше споменатият епизод с учителката на Ваньо от „Рицар без броня”.

По-близък до действителността е „Не си отивай!” (1976), в който вече порасналият Ран (акт. Филип Трифонов) от филма „Момчето си отива” се опитва да буди залиняващата духовност в качеството си на училищен директор в малък град. Но се отдръпва при първия по-сериозен отпор на средата, която иска да промени. Финалът и на този филм обаче, макар и красив, отново се опитва преднамерено да разведри мрачната картина. 

Това започва да се променя едва в края на 1970-те и началото на 1980-те години, когато във филми като „Всичко е любов”, „Да обичаш на инат” и „Вчера” образите на учители губят предишния си ореол. Българското кино започва да ги показва по-достоверно и дори донякъде сатирично. Но пък ги изтиква в периферията, фокусирайки се върху младежите/учениците, които вече не са само потърпевши на драстични посегателства срещу свободата им, но и явни бунтари („Маргарит и Маргарита“) .

Една от главните слабости, които българското кино така и не успява да преодолее до днес, е склонността му към идеализация на учителските образи, която обаче е толерирана от невзискателната публика. Тя му пречи да си повярва, че би могло да възпитава и ако подходи с повече реализъм към тази ключова професия, без да се страхува да провокира към размисъл, показвайки на екрана нейното истинско лице.
Източник: Моята статия в сп. "Артизанин", бр. 19, 2019 г.

Бележки:
________________________________
1. Георгиев, Никола. Учител по литература ли? Не съм от тях, С., Просвета, 2010.
2. Пенев, Боян. Превращенията на бай Ганя // сп. Златорог, кн. 1, 1923.
3. Детрез, Раймонд. // Българите изобщо не са само хора на приказки. Впечатления за България от холандския славист Николас ван Вейк, Исторически преглед, № 3-4, 2012.
4. На националната конференция на БКП през 1974 г. Тодор Живков издига тезата за т. нар. „голяма” и “малка” правда, вменяваща на творците задължението да възпяват успехите в строителството на социализма, които са главното, а не да се ровят в теми от „задния двор” на живота, които са нещо второстепенно.
5. Станимирова, Неда. Кинопроцесът – замразен временно, Логис, София, 2012.
6. Братоева, Ингеборг. Българско игрално кино – от Калин Орелът до Мисия Лондон, София, 2013.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации