НОВИНИ

• 
• Add new коментар

На 25 септември в Париж почина на 73-годишна възраст знаменитият сръбски режисьор и сценарист Горан Паскалевич (Goran Paskaljevic). Роден е на 22 април 1947 г. в Белград, а последните 25 години от живота си живя предимно във френската столица. Филмографията му наброява 30 документални и 18 игрални филма, най-известни от които са: „Измамното лято на 68-а“ (Varljivo leto '68, 1984), „Аржентинско танго” (Tango argentine, 1992), „Америка на някой друг” (Tudja Amerika, 1995) и „Буре с барут“ (Bure baruta, 1998), разпространяван по света под англоезичното заглавие "Cabaret Balkan".

Благодарение на международния София Филм Фест, канил няколко пъти Горан Паскалевич в столицата, се запознахме не само с някои от най-известните му филми, но и със самия него. При поредното му гостуване у нас за 21-ия СФФ лично генералният секретар на Международната федерация на филмовите критици Клаус Едер му връчи Специална награда на ФИПРЕССИ по случай 90-годишнината на организацията. 

През март тази година Горан Паскалевич трябваше да представи у нас и своя най-нов филм "Въпреки мъглата" в програмата на 24-тия "София Филм Фест", но това не се случи, заради коронавирусната пандемия. "Европа е свидетел на разгорещени дискусии относно бежанците, а аз се запитах какво бих направил, ако открия изоставено дете на улицата", споделя режисьорът идеята си за филма, който разказва за малкия Мохамед, отгледан от италианско семейство, след като родителите му са потънали с гумена лодка в Средиземно море, малко преди да достигнат заветния бряг. Все пак, лебедовата песен на големия сръбски режисьор остана в онлайн програмата на феста и можеше да се гледа по време на лятното му издание.

Горан Паскалевич е участвал в основните програми на повечето от най-големите световни кинофестивали, включително и на най-престижните сред тях: в Кан през 1980 г. с филма „Специална терапия” (Poseban tretman), в Берлин – съответно през 1976 г. с „Пазачът на плажа през зимата” (Cuvar plaze u zimskom periodu) и през 1978 г. с „Кучето, което обичаше влакове” (Pas koji je voleo vozove) и във Венеция – през 1992 г. с „Аржентинско танго” (Tango argentino), през 1998 г. с „Буре с барут” и през 2001 г. с „Как Хари се превърна в дърво” (How Harry Became a Tree), на които нееднократно е награждаван. Във Венеция – с награда на публиката за „Аржентинско танго” и с приза на международната кинокритика за „Буре с барут”. За този си филм Паскалевич получава отличието на ФИПРЕССИ и на церемонията по връчване на наградите на Европейската филмова академия в Лондон на 4 декември 1998 г.

След филма му „Америка на някой друг” сръбският режисьор получава предложение да работи в Холивуд, което обаче не приема, опасявайки се да не изгуби независимостта си. Това, без съмнение, е много смело решение от страна на човек, на когото не му е било лесно да снима в родината си. Заради политическата си позиция неведнъж е изправян пред избора да снима в чужбина или въобще да не снима. Предпочел е първата възможност. Но и „чуждестранните” му филми в повечето случаи са свързани, макар и косвено, с родната Сърбия. Важното е, че устоява на изкушението да стане „гражданин на света” или пък да се вживее в образа на национален художник – митотворец, подобно на Кустурица.

Паскалевич винаги съумяваше да пази равновесие между периферията и центъра, предопределеността и неизвестността, а в крайна сметка и между политиката, и искуството. За разлика от половинвековното действие, което разгръща в шедьовъра си „Ъндъргрунд” разточителният визионер Емир Кустурица, простият позитивист Паскалевич сгъстява историческото време на балканското пространство в своя шедьовър „Буре барут” в рамките на една-единствена демонична нощ, предпочитайки чрез силата на мощно увеличителното стъкло да открои и най-малките подробности на взривоопасното живеене в родния Белград от края на 1990-те, който по думите на един от неговите персонажи е „същинско буре с барут на задника на света”.

След „Ъндърграунд” Кустурица обяснява, че е роден в страна, където надеждата, смехът и радостта са по-силни от където и да било. Но и злото също. И затова всеки трябва да избира – да стане престъпник или жертва. Докато Паскалевич чрез „Буре с барут” доказва, че място за избор всъщност няма, защото всеки по тези географски ширини е принуден бъде едновременно и престъпник, и жертва.

Венецианският кинофестивал през 1998 г. противопостави, макар и задочно, двамата сръбски гении. Защото Паскалевич показа извън конкурса „Буре с Барут”, а Кустурица настояваше категорично за „Златния лъв” с „Черна котка, бял котарак”, замаян от дотагавашните си успехи. Получи „Сребърен лъв”, което навярно му е изглеждало като провал в онзи момент, макар че по ирония на съдбата именно той се оказа последната голяма фестивална награда в кариерата му. В същото време журито на международната критика (ФИПРЕССИ), което трябваше да даде само една награда за творба от конкурса и една - от извънконкурсната програма, реши да присъди едно-единствено отличие за най-добър филм на „Буре с барут”. И след този постигнат връх Паскалевич продължи своето развитие с всеки от последните си седем филма, за разлика от Кустурица.

Съвсем скоро след зрителския шок, предизвикан от „Буре с барут”, нов шок – този път от бомбардировките на натовските самолети – се стовари върху жителите на Белград. Бурето с барут избухна наистина. Действителността победи метафората.

Непримиримостта във филмите на Паскалевич не оставя много място за надежди. Правотата и вината, родното и чуждото са също толкова относителни, колкото и ролите на мъченици или палачи. Абсолютно е само художественото прозрение, произтичащо от мъжествената позиция на режисьора, когото трудно бихме заподозрели в скептицизъм. Просто без илюзии се чувствуваш по-истински и макар и с малко, но все пак и по-свободен.

„Горан Паскалевич принадлежи към тесния кръг от европейски и световни режисьори, чиито филми ознаменуват края на ХХ век. Без съмнение, неговото кино отразява европейските травми от края на века, но главният източник за неговото вдъхновение е драмата на сръбския народ… А „Буре с барут” е не само потресаващо изображение на разорена Сърбия от края на ХХ век, но и честно и разтърсващо въплъщение на всеобщия хаос, с който светът навлезе в новото хилядолетие." 

Характерно е и това, че киното на Паскалевич се интересува от маргиналните социални групи: алкохолици („Специална терапия”), старци („Земните дни текат”, "Сумерки", „Аржентинско танго”), цигани („Ангел-хранител”), мигранти („Америка на някой друг”), деца, болни от аутизъм („Сън в зимна нощ”). Като се почне с покъртителния документален филм () за съдбата на децата по време на война, заснет въз основа на архивни материали, Паскалевич често се обръща към децата като въплъщение на чистота и невинност. В неговата представа само те могат да бъдат символична алтернатива на жестокия современен свят, но не като парадигма, а като праобраз, вкоренен в опита на човешката раса. Подобно на Юнг, Паскалевич подразбира, че, независимо от вродените му пороци и злост, човекът, по своята детска същност, е добър.

Затова едва ли ще сбъркаме, ако обобщим, че Горан Паскалевич бе един от последните истински хуманисти на нашето време, в което киното, както и всичко останало, е потънало в море от безчестие и безумие.

Източници:
Зечевич, Божидар. Вопреки суровому времени // russkoekino.ru
Абдуллаева, Зара. Жестокость и ее двойник. "Бочка пороха", режиссер Горан Паскалевич // Искусство кино, 1999, бр.8. , old.kinoart.ru.