ОБЗОРИ

• 
• Add new коментар

Неотдавнашната вълна от размирици в арабския свят, в резултат на която убиха посланика на САЩ в Либия, бе провокирана от... един филм, озаглавен „Невинността на мюсюлманите”. Лидерът на „Ал Кайда“ Айман аз Зауахири призова на „свещена война“ срещу Америка и Израел, а редица държави, сред които Иран, Пакистан, Индия, Афганистан и дори Бразилия, блокираха достъпа до видеото в YouTube. Вълната от забрани заля и Русия, където съдът призна скандалния филм за екстремистки, инкриминирайки неговото по-нататъшно разпространение чрез интернет или други средства. А съвсем наскоро там започна официално разследване за наличието на екстремистко съдържание в ... „Последното изкушение на Христос“ по сигнал на руски депутат, според когото този филм оскърбявал религиозните чувства на християните. Срещу прокурорската проверка, целяща забраната на шедьовъра на Мартин Скорсезе, се обяви прочутият режисьор Александър Сокуров (отличен миналата година със „Златен лъв“ във Венеция за филма си „Фауст“ ), определяйки я като антиконституционна.

Тези крайни прояви на нетърпимост, избухнали в различни точки на света, напомнят за идеологическата конфронтация по времето на Студената война, когато управляващите у нас преследваха филмите, влизащи в разрез с обявеното за непогрешимо марксистко-ленинско мислене.
Излязлата неотдавна книга „Кинопроцесът – забранен временно” разкрива въз основа на архивни документални материали, че спирането на неудобните на комунистическата власт филми и репресиите спрямо техните създатели са спънали сериозно развитието на българското кино. Авторката Неда Станимирова не се е поддала на сегашния уклон към омаловажаване прегрешенията на Тодор Живков, а посочва открито, че бившият партиен и държавен ръководител на комунистическа България е лично отговорен за прекършения творчески подем в нашето киноизкуство в началото на 60-те години. Вината му, според нея, е двойна тъй като разрешавайки към края на своето управление своебразното ексхумиране на редица от забранените филми, то е направено така, че разрешените премиери да се превърнат в повторни погребения. Защото бяха осъществени почти под сурдинка – без предварителна разгласа и реклама и без да се обясняват причините за спирането на тези филми за десетилетия.
Най-дълго – цели 31 години очаква своята премиера „ЖИВОТЪТ СИ ТЕЧЕ ТИХО“, заснет още през 1957г. и забранен след излязлото на 5 юли 1958-а „Постановление на ЦК на БКП за състоянието и по-нататъшното развитие на българската кинематография“, в което се казва следното: „В отделни филми нашата действителност се показва едностранчиво и изопачено като в „Животът си тече тихо“. Този филм фактически развенчава образа на народните партизани, хвърля клевета върху тяхната борба и всеотдайност към народното дело, прави неверни обобщения за нашата действителност“.
Режисьор на набедения филм е БИНКА ЖЕЛЯЗКОВА - една от най-забележителните личности в българското кино, която въпреки че работи във време, в което е било много трудно да не се правят компромиси, създава творби, които са пример на нравствена чистота и гражданска доблест.
Жертва на догматичното мислене, утвърдено от въпросното постановление на ЦК на БКП, става и „НА МАЛКИЯ ОСТРОВ“ (1958) – режисьорски дебют на РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ по сценарий на Валери Петров, обявен след 30 години от родната критика за най-добрия игрален филм в историята на нашето кино. Но в онези мракобесни времена е определен за „произведение без национален характер, пропито с някакъв абстрактен хуманизъм“ – квалификация, която се оказва достатъчна за спирането му от разпространение в киномрежата.
„ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН“ (1965) е поредният значителен български филм с особено драматична съдба, който е обявен за „вреден за социалистическата действителност и култура” и по тази причина забранен и принуден да чака 23 години деня на своята премиера.
Това е може би най-значимият съвместен проект на един от най-блестящите тандеми в нашето кино – ИРИНА АКТАШЕВА и ХРИСТО ПИСКОВ. В него дебютира блестящо голямата ни актриса Пепа Николова, изграждайки един от първите убедителни екранни образи на еманципираната българка, изпитваща органическа нетърпимост към фалша, пошлостта и лъжата. Подобно на „Животът си тече тихо“ и „Понеделник сутрин“ е кръстопътно явление в историята на българското кино, пише в книгата си Неда Станимирова. А фактът, че и неговата среща с публиката е забавена принудително, повлиява върху степента на искреност, с която нашето киноизкуство се обръща към зрителя през последвалите години.
След окончателната му забрана Радой Ралин създава следното пророческо четиристишие:
„Този филм сега ще спреме.
Не за грешки ний го спираме,
ще го пуснеме след време
свобода да демонстрираме...”
Малко по-късно идеологическата цензура на комунистическия режим забранява и третия филм на Бинка Желязкова „ПРИВЪРЗАНИЯТ БАЛОН“ (1967), заснет по мотиви от едноименна новела на Йордан Радичков. Подобна нерадостна участ сполетява също филмите „ЗАВРЪЩАНЕ” (1967) на Лада Бояджиева и Януш Вазов, „НЕБЕТО НАД ВЕЛЕКА“ (1968) на Едуард Захариев, „ПРОКУРОРЪТ“ (1968) на Любомир Шарланджиев, „СТИХОВЕ“ (1972) на Маргарит Николов, „КРАТКО СЛЪНЦЕ“ (1979) на Людмил Кирков и др.
През 1980 г. е забранен и тв-сериалът „СЕЛЦЕТО“ (реж. Иван Терзиев), независимо, че е получил одобрение на художествен съвет на телевизията. Няколко години по-късно селекционер от Кан избира неговия киновариант за програмата „Особен поглед“, но властимащите не допускат да бъде изпратен на фестивала.
Опитите на един от най-големите ни режисьори Христо Христов да развие на родна почва киното на „моралното безпокойство“ с творбите си „Последно лято“ (1973) и „Камионът“ (1980), са грубо прекъснати от удара, стоварен върху филма му „ЕДНА ЖЕНА НА 33“ (1982), с който се целяло да бъдат сплашени опитващите се да надигнат глава интелектуалци.
„МАРГАРИТ И МАРГАРИТА“ (1988) на Николай Волев e сред последните игрални филми, забранени от режима на Тодор Живков. Официалният предлог този път гласи, че е твърде публицистичен, а не художествен. Но пълната несъстоятелност на това решение проличава година след падането на комунизма в България, когато същият филм е селекциониран за една от програмите на кинофестивала в Кан.
Документалното ни кино също е подлагано на цензуриране и забрани през годините на тоталитарното управление. Така например, през 1985 г. копието на филма „КОМИ, ХОРАТА“ (реж. Петър Попзлатев) е иззето от властите и показването му забранено. Неговата официална премиера се състоя с 27 години закъснение едва по време на тазгодишната „Аполония”.
Малко по-рано сериозни неприятности с „Държавна сигурност“ има и известната документалистка Адела Пеева, заради филма си „В ИМЕТО НА СПОРТА“, разкрил нелицеприятни факти за методите, използвани от треньора Иван Абаджиев за създаване на световните ни шампиони по щанги.
След Десети ноември също има български филми, при това с висока художествена стойност, на които се пречи да излязат на екран. Един от тях е документалният „БОРИСЛАВ И БАЛКАНИТЕ“ на режисьора Юлий Стоянов, който разкрива неудобни истини за действията на българските окупационни войски в Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини в периода 1941–1944 г. Макар и да минава с голям успех в Дома на киното през 1993 г., филмът предизвиква гневната реакция на запасните офицери и генералитета на България, които го обвиняват в родоотстъпничество и предателство. В резултат не получава разпространение, въпреки че продължава да е остро актуален и днес.
Случаят с „Борислав и Балканите“ показва за сетен път, че опитите за неидеологизирано и безстрастно разглеждане на темата за национализма продължават да срещат организиран отпор дори и в условията на демокрация и прокламирана свобода на словото.

Източник: моя публикация по темата във в. „ТВ Сага“ от 22 ноември т.г.