НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Снощи гледах отново, но вече на големия екран, „Торинският кон“ на Бела Тар, представен в „Голямата петорка” на 16-ия София Филм Фест. Тази фестивална секция е съставена от филми, спечелили най-важните награди на петте водещи кинофестивала в света – Кан, Берлин, Венеция, Торонто и Сънданс. Творбата на унгарския режисьор е отличена с Голямата награда на журито на миналогодишния кинофестивал в Берлин.
Останах приятно изненадан от това, че почти всички зрители, които бяха изпълнили зала "Люмиер", търпеливо дочакаха края на този мъчителен за гледане филм и дори го възнаградиха с аплодисменти. Очакванията ми, че ще има масово напускане на залата, не се оправдаха и - слава богу! И въпреки потискащото впечатление, което остави у мен този шедьовър, се почувствах задължен да публикувам отново онези редове, които му бях посветил в публикацията си още в края на миналата година.  

„Торинският кон“ е фокусиран върху последните 6 дни от жалкото битие на безкрайно беден кочияш и неговата дъщеря, през които ни прави свидетели на бавното и неумолимо угасване на ненужния им живот. Най-напред залинява конят им, после пресъхва кладенецът, след което последователно догарят газената лампа, огънят в огнището и ... всичко потъва в непрогледен мрак. 

Черно-бялата гама, бушуващият ураганен вятър, тревожната музика и безсмислено повтарящите се действия на обречените герои се сливат в може би най-въздействащия образ на преходността и абсурда на човешкото съществование, който сме виждали някога на екрана.

В пролога задкадрово прозвучава странната история, която се случила с Фридрих Ницше на една улица в Торино през 1889 г. Вниманието на прочутия философ било привлечено от кочияш, налагащ жестоко коня си, който отказвал да помръдне. Ницше се хвърлил към файтона, прегърнал през шията нещастното животно и се разридал. През следващите два дни лежал напълно вцепенен, след което проронил последните си думи: „Мамо, аз съм тъп“. През оставащите десет години до смъртта му за умопобъркания философ се грижели неговата майка и сестрите му. А за коня не се знае нищо, съобщава гласът зад кадър, след което започва същинският филмов разказ, посветен на нещастната участ – неговата и на стопаните му. 

Тази необикновена кинотворба, нямаща равна на себе си по своята честност и безкомпромисност в нашето време на повсеместно нагаждане към зрителските очаквания за лесносмилаеми развлечения, ми напомни за безвъзватно отишлото си авторско кино от 60-те години на миналия век и по-специално за „Голият остров“ на легендарния японски режисьор Кането Шиндо, навършващ 100 години на 28 април.

Опасявам се, че „Торинският кон“ е обречен на още по-голямо обругаване от онова, на което бе подложен японският шедьовър навремето. Тогава Валери Петров не се сдържа и изля възмущението си от подобно неразбиране в чудесното си стихотворение, озаглавено „Японският филм“. Позволявам си да припомня три от петте му строфи:
„На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът. Друго няма.
И вий скучаете край мен.

Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли.
А вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли.
..............................................
Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.“

Подобно на „Голият остров“ и „Торинският кон“ поразява с необикновената сила (и дълбочина!) на своя минимализъм. Но докато Кането Шиндо се е опитал да извлече дори и от най-убогото човешко съществование достатъчно основание за оптимистичното „ТРЯБВА ДА СЕ ЖИВЕЕ“, половин век по-късно Бела Тар не намира никаква причина за подобен извод. Нещо повече – последната реплика на неговия герой: „ТРЯБВА ДА ЯДЕМ“ прозвучава като квинтесенция на тоталния абсурд на безцелното човешко живеене. И в това е принципната разлика между двата филма.
Кането Шиндо снима „Голият остров“ само 15 години след поражението на Япония във Втората световна война и трагедията на родния си град Хирошима. И въпреки това (а може би точно поради това), неговият филм излъчва светлина и надежда.

„Торинският кон“ се появява след почти половинвековно относително благополучие, през което човечеството съумя да избегне самоунищожението си в нова световна война. Но пък достигна до тотално объркване след първото десетилетие на 21 век. Макар да е формално ситуиран в края на 19-ото столетие, филмът на Бела Тар съдържа тревожно послание към хората, живеещи в наше време. И то не е свързано с предупреждението, че всички ще умрем – нещо, което е известно на всеки – а с болезнената констатация за фактическата ни духовна гибел в резултат на господстващия консумеризъм, заместил вярата в Бог.

Лично за мен тази безпощадна присъда над бездуховния свят е киносъбитието на годината, прозвучало и като покъртителен реквием по типа авторско кино, каквото едва ли някой след Бела Тар ще се осмели отново да снима.

Оценка на филма 8.5 /10