Отдалечаването ни във времето от Втората световна война не само не води до намаляване на интереса на киното към това събитие, но и се характеризира с опити за нови, постмодернистични негови прочити. Тарантино и неговият филм "Гадните копилета", например, е един от тях.  
През последните години сред най-стойностните продукции по темата, според мен, са американските, а не руските (респ. съветски), както бе в по-ранни периоди. 
Така например, шест от заглавията в топ 10 на филмите за Втората световна война, според най-големия сайт за кино в света IMDB, са създадени след 1990г. и те са все западни заглавия (главно холивудски): „СПИСЪКЪТ НА ШИНДЛЕР” 1993) – реж. Стивън Спилбърг; „СПАСЯВАНЕТО НА РЕДНИК РАЙЪН” (1998) – реж. Стивън Спилбърг; „ПИАНИСТЪТ” (2002) – реж. Роман Полански; „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН” (1997) – реж. Роберто Бенини; „ГАДНИ КОПИЛЕТА” (2009) – реж. Куентин Тарантино; „КРАХЪТ НА ТРЕТИЯ РАЙХ” (2004) - реж. Оливер Хиршбигел.
В други класации фигурират още три американски военни шедьовъра, заснети от наши съвременници: „ТЪНКА ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ“ (1998) – реж. Терънс Малик; „ЗНАМЕНАТА НА НАШИТЕ БАЩИ“ (2006) – реж. Клинт Истууд и „ПИСМА ОТ ИВО ДЖИМА“ (2006) – реж. Клинт Истууд.
Същевременно в по-новите зрителски класации на руските (респ. съветски) продукции за Втората световна война отсъстват филми от последните две десетилетия, а все още доминират прекрасните, но сравнително по-слабо известни на съвременните зрители филми, като: „ТЕ СЕ СРАЖАВАХА ЗА РОДИНАТА“ (1975) – реж. Сергей Бондарчук; „НА БОЙ ОТИВАТ САМО СТАРЦИТЕ“ (1973) – реж. Леонид Биков; „А УТРИНИТЕ ТУК СА ТИХИ“ (1972) – реж. Станислав Ростоцки; „СЕДЕМНАЙСЕТ МИГА ОТ ПРОЛЕТТА“ (1973) – реж. Татяна Лиознова; „ОФИЦЕРИ“ (1971) – реж. Владимир Рогов; „БАЛАДА ЗА ВОЙНИКА“ (1959) – реж. Григорий Чухрай; „БАЩАТА НА ВОЙНИКА“ (1964) – реж. Резо Чхеидзе; „ЛЕТЯТ ЖЕРАВИ“ (1957) – реж. Михаил Калатозов; „ЖЕНЯ, ЖЕНЕЧКА И „КАТЮША“ (1967) – реж. Владимир Мотил; „НА ВОЙНА, КАТО НА ВОЙНА“ (1968) – реж. Виктор Трегубович и др.
В последно време Русия се опитва да възвърне старата слава на своето кино за Втората световна война. Никита Михалков направи продължение от две части на „Изпепелени от слънцето” (1994), струващо общо $55 млн. Но вместо триумф, този път знаменитият режисьор трябваше да изпита разочарованието от провала. На човека, който дълги години бе нещо като „свещена крава“ сред руските кинематографисти, му се наложи да изтърпи незапомнени по остротата си нападки, повечето от които основателни. „ИЗПЕПЕЛЕНИ ОТ СЛЪНЦЕТО 2: ПРЕДСТОЯНИЕ“ и „ИЗПЕПЕЛЕНИ ОТ СЛЪНЦЕТО 3: ЦИТАДЕЛАТА“ предизвикаха такова спонтанно неодобрение, с каквото нито един руски филм за войната не се е сблъсквал през последните 20 г. 
За възраждането на руското военно кино, все пак, говори фактът, че в последните две надпревари за "Оскар" за най-добър неанглоезичен филм то бе представено именно от филми, посветени на Втората световна война. Това са "Белият тигър" на Карен Шахназаров и  "Сталинград" на Фьодор Бондарчук (синът на Сергей Бондарчук), гледан от рекорден брой зрители в Русия (6.19 млн.). В резултат и на успешното си разпространение по света той донесе общи приходи от $68.1 млн. при бюджетни разходи от $30 млн. 

ТОП 12 НА ФИЛМИТЕ 
ЗА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

„ИВАНОВО ДЕТСТВО“ (СССР, 1962) – реж. Андрей Тарковски
Блестящият дебют в игралното кино на легендарния режисьор Андрей Тарковски е оригинална адаптация по разказа „Иван“ на писателя Владимира Богомолов. 
Освен, че бе отличен със „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция, „Иваново детство“ получи възторжена оценка от великия френски философ Жан-Пол Сартр, който написа следното за малолетния герой от филма: „В действителност той е най-невинната и най-трогателна жертва на войната: това момче, което не могат да накарат да обича, е сковано от жестокост, тя е проникнала вътре в него. Нацистите са го убили тогава, когато са убили майка му и са разстреляли жителите на неговото село…” 
Сартр е само един от многото капацитети не само в областта на изкуството, оценили високо творбата на Тарковски най-вече заради кинематографичния начин, по който разкрива азбучната истина, че войната убива човешкото у всеки, който е станал свидетел на нейните ужаси - особено у децата - защото деформира безвъзвратно психиките им, заразявайки ги с вируса на омразата.

„ИДИ И ВИЖ“ (Иди и смотри, СССР, 1985) – реж. Елем Климов
Разтърсващ шедьовър на военното кино, заснет въз основа на документални факти, отразени в прочутата „Хатинска повест“ на писателя Алес Адамович.

Режисьорът Елем Климов се опитва да достигне до ново, непознато равнище на достоверност чрез краен натурализъм в описанието на нациските зверства и нечовешките страдания на жителите от окупираните през Втората световна война територии на Съветския съюз. 

„СПАСЯВАНЕТО НА РЕДНИК РАЙЪН” (Saving Private Ryan, САЩ, 1998) - реж. Стивън Спилбърг
Това е най-скъпоструващата продукция от всички, включени в класацията ми, но и най-гледаната по целия свят. Само в Сащ са регистрирани 45.7 млн. посещения. За нейното заснемане са изразходвани $70 млн., но пък общите приходи от триумфалното разпространение на този филм възлизат на $481.8 млн.  Но не навсякъде е било така.
Първоначално не е бил допуснат в индийските кина по цензурни съображения - заради изобилието от сцени с насилие. На Спилбърг било предложено да изреже някои от тях специално за "индийската" версия, с което той не се съгласил. За огромно удивление на индийците, той им предложил да се откажат от неговото разпространение. Разбирайки цялата сериозност на ситуацията, индийският министър-председател решил да гледа филма и след като останал потресен от видяното, взел решение да бъде пуснат по екраните на многомилионна Индия в оригиналната си версия - без всякакви съкращения. 
Много ветерани от войната изразили своята благодарност към Спилбърг, който според тяхното мнение, е успял да направи напълно достоверен филм. Именно те го посъветствали да включи повече натуралистични моменти с цел да доближи максимално повествованието до реалните жестокости, съпътствали военните действия.
В първоначалната версия на сценария речта на персонажа на Том Ханкс, с която той се обръща към своето подразделение, била значително по-дълга (в нея героят разказва подробно за всичко, което е готов да стори, за да се завърне обратно у дома). Но Ханкс се противопоставил, заявявайки, че неговият герой би трябвало да е по-сдържан в приказките си. Спилбърг се съгласил, и монологът, представен на екрана, става значително по-кратък от предвидения в сценария. За ролята, изпълнена от Том Ханкс, претендирали Харисън Форд и Мел Гибсън. А в образа на редник Райън е трябвало да се превъплъти, според предварителните намерения, актьорът Едуард Нортън. Но в крайна сметка тази роля е поверена на Мат Деймън. 
"Спасяването на редник Райън" печели 5 награди "Оскар" за режисура, операторско майсторство, монтаж, звук и ефекти.

„МОСТЪТ НА РЕКА КУАЙ“ (The Bridge on the River Kwai, САЩ и Великобритания, 1957) – реж. Дейвид Лийн 
Този филм продължава да звучи съвременно и днес 55 години след неговото създаване. И това е защото не е само потресаваща военна драма, а също и силно въздействаща сатира за природата на военщината и принципите, на които се подчинява войната като цяло. А след впечатляващия му финал е много трудно за човек да отсъди в какво е моралът на тази нееднозначна творба. Филмът не дава готови отговори, а ни подтиква да търсим свои, собствени отговори на въпросите, които поставя. Подобно на неговите герои (които е трудно да разделим на положителни и отрицателни), отстояващи своята вяра и своята истина.

„ТЪНКА ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ“ (The Thin Red Line, САЩ, 1998) – реж. Терънс Малик
Филмът разказва по невиждан (и до днес) чисто кинематографичен начин за няколко месеца от живота на подразделение от американската армия, участвало в една от най-важните и сложни военни операции на XX век — битката за Гуадалканал през ноември 1942 г. Тя е решителната сред серията сражения между Съюзниците (по-конкретно САЩ) и Японската империя по време на Втората световна война. Филмът се фокусира върху съдбата на стрелкови батальон - неочаквано спокойното му дебаркиране, последвалите кървави боеве и трагичното отстъпление на малцината, които успяват да оцелеят.

„ЛЕТЯТ ЖЕРАВИ“ (Летят журавли, СССР, 1957) – реж. Михаил Калатозов
Навремето филмът печели „Златна палма“ на фестивала в Кан – напълно заслужено, според мен. Защото съумява да използва кинематографичната образност, за да разкаже с удивителна емоционална сила за обикновените руснаци, чиито съдби разрушава войната и не всички съумяват да излязат с чест от жестокото изпитание… В центъра на вниманието е трагичната история на двама влюблени, разделени завинаги…
„Летят жерави“ е сред редките случаи в историята на киното, когато новаторска в кинематографично отношение творба постига огромен зрителски успех не само в страната, където е създадена, но и по целия свят, предизвиквайки едновременно и естетически, и душевен катарзис у милиони зрители.

„ДИВИЗИЯТА“ (The Big Red One, САЩ, 1980) – реж. Самюъл Фулър
Имам предвид възстановената версия на филма, представена за пръв път на фестивала в Кан през 2005г., която е допълнена с 39 мин. Самият Фулър като боец от прославената американска Първа пехотна дивизия получава много отличия за своите подвизи по време на Втората световна война, Когато през 1980 г. създава „Дивизията“, слага в началото надпис: „Това е измислен живот, базиран върху действителна смърт“. 
Би могло да се каже още, че филмът на Самюъл Фулър е истинският боен дневник на войната - с цялата пот, кръв и... борба за оцеляване. И, според мен, именно в него Лий Марвин изиграва една от най-добрите си роли в киното.

„БАЛАДА ЗА ВОЙНИКА“ (Баллада о солдате, СССР, 1959) – реж. Григорий Чухрай
Без да показва самите военни действия филмът разкрива трагичните последици от войната през призмата на преживяното от редови руски войник по време на краткия му отпуск, през който по дългия път към родното село успява да намери своята любов (и да я загуби), да навести за минути майка си и да я прегърне (може би за последно!). 
Няма необичайни режисьорски ходове, няма операторско новаторство, няма мащабни батални сцени, няма още много неща... Но има проста, вълнуваща история, която те разтърсва емоционално — това главното достойнство на този филм.

„ПРОВЕРКА ПО ПЪТИЩАТА“ (Проверка на дорогах, СССР, 1971) - реж. Алексей Герман
Този изключителен филм е малко известен на широката публика, може би защото има нещастна съдба - появява се на бял свят цели 15 години, след като е създаден. Заснет е още през  1971 г. под заглавието "Операция "ЧНГ", но Алексей Романов, тогавашният председател на държавната кинематография на Съветския съюз (Госкино) го възприел като нападка срещу великите образци на съветското кино за Втората световна война и забранил излизането му на екран. Едва след началото на Перестройката в СССР Алексей Герман получава възможност да пусне своята арестувана творба. След като е премонтиран, филмът му излиза в кината през есента на 1986 година вече със заглавието "Проверка по пътищата", под което е разпространяван, макар и ограничено, и в България. 
Главните роли изпълняват някои от най-големите актьори в съветското кино по онова време - Ролан Биков, Анатолий Солоницин, Олег Борисов и др. Първоначално в ролята на Лазарев е било предвидено да се снима Владимир Висоцки, но впоследствие тя е поверена на Владимир Замански.  

„ГРАД НА ЖИВОТ И СМЪРТ“ (City of Life and Death, Китай, 2009) – реж. Лу Чуан
Този филм е посветен на чудовищните престъпления, извършени от японските войници след превземането на град Нанкин (по онова време столица на Китай) през декември 1937г. По данни на историци, в резултат на етническия геноцид, извършен в Нанкин, са били унищожени от 200 хиляди до половин милион от гражданското население и пленените китайски войници. Режисьорът Лу Чуан не е имал за цел да покаже всички подробности от този "азиатски Холокост", както наричат случилото се в Нанкин някои правозащитници по света. Дори и това, което се е осмелил да заснеме е достатъчно, за да шокира. Но въпреки изобилието на натуралистични епизоди, филмът не дава основания да го упрекнем в спекулативност. Многобройните сцени на садизъм са изобразени изключително въздействащо. При това без помощта на кадри с разкъсани човешки крайници или вътрешности. Стига ти само да видиш оскотяването в безумните горящи очи на японските войници, а миг по-късно почти детското изражение на китайка, преди да бъде подложена на нечувана гавра, за да изтръпнеш от ужаса на това безумно клане. А едва след края на филма ти става ясно, че неговите създатели са предпочели черно-бялата лента не толкова, за да засилят ефекта на документализъм, колкото да ни спестят истинския шок от видяното, ако то беше в цвят.
„Град на живот и смърт“, разпространяван в Китай под заглавието „Нанкин! Нанкин!“, е сниман в продължение на 4 години с неголям за подобна монументална продукция бюджет от 80 млн. юана, съответстващи на малко повече от 11 млн. щатски долара. Огромният реализъм на този филм, граничещ на места с оправдан, според мен, натурализъм, е подсилен и от желанието на режисьора да покаже, че сред фанатизираната японска армия е имало интелигентни войници, за които е било трудно да се примирят със зверствата на своите съотечественици. Но именно за това, че се е опитал да види и човешкото лице на окупаторите в образа на един от японските офицери, Лу Чуан е подложен на жестоки критики от днешните китайски шовинисти, които го обвиняват, че се е продал на японците, намеквайки за специалната награда на журито, която получи на кинофестивала в Токио през 2004 г. за своя предишен филм „Кекесили: Планински патрул“.

„ПАТЪН“ (Patton, САЩ, 1970) – реж. Франклин Шафнър
Американската гледна точка към Втората световна война е разкрита чрез впечатляващата биография на генерал Джордж Патън в блестящото изпълнение на Джордж Скот, чийто темперамент често оказва влияние върху хода на военните действия. Впрочем именно изпълнението на този превъзходен актьор, отличено напълно заслужено с „Оскар“ за главна роля, е най-голямото достойнство на филма. 
Джордж Скот успява изключително убедително да представи на екрана противоречивия образ на гениален, но прекалено груб и непредвидим военачалник, отличаващ се с фанатичните си изисквания към армейската дисциплина.

„ЖЕЛЕЗНИЯТ КРЪСТ“ (Cross of Iron, Великобритания и Западна Германия, 1977) – реж. Сам Пекинпа
Големият майстор на уестърни и криминални екшъни Сам Пекинпа успява да внуши по неподражаемо реалистичен начин отвращението си към безумната касапница, въвлякла във водовъртежа си и немалко честни и благородни мъже като сержант Щайнер (акт. Джеймс Кобурн). Навремето този филм не бе показван у нас, но въпреки това бе подложен на незаслужени критики, породени от неприемането на факта, че героите му са офицери от армията на Вермахта, окупирала Съветския съюз през Втората световна война.