НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Дали е от възрастта или от скръбното осъзнаване, че такова кино вече не се снима, но филмът „Смърт във Венеция“ с времето ми става все по-близък и по-близък. Психологически тънка и деликатна със своето настроение и чувства, но и дълбоко философска с посланията, които носи, едноименната новела на великия германски писател Томас Ман изглежда като че ли невъзможна за екранизиране.
Но невъзможното става възможно, когато с непосилната задача се заеме режисьор като Лукино Висконти. Вярно е също, че той така и не успява да осъществи другата „невъзможна“ екранизация по „В търсене на изгубеното време“, за която винаги е мечтал. Импресионистичният разказ на Ман като че ли е несъпоставим с многотомната интроспективна епопея на Марсел Пруст. Но на техните автори се е удало да уловят еднакво успешно дълбоките — митологични и архитипни — мотиви на човешкото съществуване, намиращо се в постоянно търсене на „изгубенето време“, на несбъднатия идеал, на някаква свръхистина и изначална красота. Рай и ад, добро и зло, живот и смърт, здраве и болест — вечните антиномии на изкуството. Самото то - амбивалентно, двойствено съчетание между реалност и измислица, като резултат от творческия акт на художника, който е по-своему аномален по отношение на обикновените хора.
Новелата на Томас Ман възниква благодарение именно на подобен дуалистичен подтик: писателят се вдъхновява от реалната биография на знаменития австрийски композитор Густав Малер и от идеята на германския философ Фридрих Ницше за наличието на определена връзка между болестта и творчеството.

А на самия Висконти се оказва особено близка както в личен, така и в творчески план историята на болния интелектуалец Ашенбах, срещнал на плажа Лидо във Венеция изумително красив юноша от полски произход. Режисьорът връща главния герой към неговия прототип, превръщайки писателя в композитор, а в звуковата партитура на филма вмъква фрагменти от музиката на Малер (третата и петаата симфония), сантиментално-мъчителна, едновременнно трагична и жизнеутвърждаваща.
„Смърт във Венеция“ е сред най-възвишените и поетични творби на киното, посветени на изчезващата красота, на вече несъществуваща епоха и на някакво идеално място. Тъгата по неосъществимата мечта, а не само смъртоносната болест терзае душата на твореца. Любовта към ангелското красивото създание, сякаш слязло от небесата, се бори с непоносимата мъка, която се засилва с приближаването на смъртта.
„Смърт във Венеция“ е отличен с юбилейната награда, учредена специално за 25-годишнината на фестивала в Кан, но отстъпва в съревнованието за „Златната палма“ на английския филм „Посредникът“ на Джоузеф Лоузи.
                                                                                Сергей Кудрявцев („3500 кинорецензии“)
Оценка на филма 10/10