Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

СИМОН СИНЬОРЕ - ТЪЖНАТА ЗВЕЗДА


25.03.2011  Текст:  Красимир Кастелов

НОВИНИ

   

На 25 март се навършват 90 години от рождението на Симон Синьоре – актрисата оставила ярка следа в световното кино през 50-те и 60-те години.
Любимите героини на Симон Синьоре са жените със силни характери. Уви, тя рядко има възможност да играе такива роли. Но затова пък съдбата й предоставя възможност да се прояви като силна жена в живота.

Актрисата, чието истинско име е Хенриет Шарлот Симон Каминкер, e родена на 25 март 1921 г. във Висбаден, в семейството на Андре Каминкер – по онова време офицер от френските окупационни войски от еврейски произход, чиито предци се преселват във Франция от Полша. Симон израства в Париж, където като ученичка , усвоява английски и латински.
Още съвсем млада започва да припечелва сама, работейки като куриер в парижкия вестник „Le Nouveau Temps”, а после попада в кръга на интелектуалци и артисти, събиращи се в знаменитото кафене „Флор”. Те й помагат да започне да се снима в малки, „костюмни“ роли в киното. Тогава си измисля и артистичния псевдоним Симон Синьоре, вземайки девическата фамилия на своята майка.
                                          ПРОБИВА ТРУДНО В КИНОТО
Преди да срещне Ив Алегре, в чийто филм „Демони на зазоряване“ (Les démons de l'aube, 1946) изпълнява първата си значима роля, никой не оценява по достойнство качествата й на актриса. Но Алегре, който се влюбва в нея, освен че се оженва за нея, й предлага участия във филми, съответстващи на нейния талант. За „Макадам“ получава и първата си награда.
Скоро тя се омъжва за него и дори му ражда дъщеря, но само след две години го напуска, защото среща мъжа на живота си – актьора и певеца Ив Монтан. През 1951 г. двамата сключват брак и техният семеен и творчески съюз продължава до смъртта на Симон Синьоре през 1985 г.
                                     ЖИВОТЪТ НА ЛЕГЕНДАРНАТА ДВОЙКА
е коментиран надълго и нашироко подобно на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, защото в него има по много от всичко, което интересува жадните за сензации медии - и скандали, и изневери, но също така силни страсти и безспорно голяма любов.
Ив Монтан, който искрено я обича, не успява винаги да устои на чара на многобройните красиви жени, които го обожават. Една от тях е Мерилин Монро, с която има връзка по време на краткия им престой в Холивуд.
Когато изневярата на нейния съпруг става достояние на жълтата преса, Симон Синьоре отговаря на нахалното репортерско любопитство с въпроса: „А какво бихте направили вие, ако се окажете прекалено близо до Мерилин Монро?“
Чувството й за хумор обаче не винаги я спасява, отстъпвайки място на горчивината. Актрисата трудно успява да запазва самообладание и в моменти на слабост посяга към чашката.
Редом с тази интелигентна жена, говореща три езика и познаваща великолепно историята, Ив Монтан се чувства малко неловко. Но именно нейното превъзходство по необясним начин го привързва към нея, дори и когато от неотразима блондинка тя постепенно се превръща в подпухнала и не особено привлекателна възрастна жена.
Когато се запознават, Симон играе по-често в театъра, отколкото в киното, в което няма особен успех. Сред по-интересните й екранни превъплъщения през този период е ролята на побъркана пианистка във филма „Сянка и светлина“ (Ombre et lumière, 1951).
Става известна година по-късно с участието си в „Златния шлем” на Жак Бекер.
Концертната кариера на Монтан е свързана с чести пътувания и страстно влюбената актриса решава да престане да се снима, за да може да следва неотлъчно своя съпруг. Не след дълго обаче тя осъзнава, че желанието й да бъде по-близо до него може скоро да я превърне не само в „бивша актриса”, но дори и в „бивша г-жа Монтан”.
И тогава приема да изиграе ролята на Тереза Ракен в едноименния филм по романа на Емил Зола под режисурата на прочутия режисьор Марсел Карне.
През 1954 г. двамата с Ив купуват едно имение в Нормандия, което скоро се превръща в любимо място за срещи с техните приятели - актьорите Серж Реджани и Пиер Брасьор, режисьорът Луис Бунюел, писателят Хорхе Семпрун и др.
Междувременно Симон Синьоре се снима в „Диаболично“ на Анри-Жорж Клузо и „Смърт в градината“ на Луис Бунюел. А заедно с Ив Монтан изпълняват с голям успех главните роли в театрална постановка по пиесата на Артър Милър „Салемските вещици“, а впоследствие се снимат и в едноименен филм, който е копродукция на Франция и ГДР.
Малко преди това Монтан е поканен за няколко концерта в Съветския съюз и след снимките в ГДР двамата със Симон Синьоре заминават за Москва. Това посещение предизвиква неодобрение в родината им, защото точно по това време съветските танкове премазват народно въстание в Будапеща.
В Москва Монтан и Синьоре се срещат с Хрушчов и дори си позволяват да засегнат темата за съветската интервенция в Унгария. Дискусията продължава два часа и замалко да завърши с конфликт, разказва актрисата в своята автобиографична книга „Носталгията вече не е каквато беше по-рано“.

Но Хрушчов, който остава силно впечатлен и от двамата, им предоставя правителствения самолет за обратния полет. Благодарение на неговата благословия, през 1957 г. Монтан изнася концерти и в други социалистически страни, включително и в София.
След време Монтан и Синьоре преразглеждат своето отношение към комунистическите идеи и започват все по-често да реагират на политическите събития по света. Срещат се с първия президент на Израел Бен Гурион, пишат протестно писмо до съветския посланик в Париж във връзка с нахлуването на войските на Варшавския договор в Прага и т.н.
Симон Синьоре се включва в прочутия „Манифест 121” в подкрепа на борбата на алжирците срещу колониалната политика на Франция. В началото на 80-те години заедно с Монтан тя посещава Полша, за да се срещне с основателя на „Солидарност” Лех Валенса.
                                                  НАЙ-ГОЛЕМИЯТ УСПЕХ
на Симон Синьоре е в края на 50-те години, когато получава наградата за най-добра актриса на кинофестивала в Кан за ролята си в английския филм „Път към висшето общество“ на режисьора Джак Клейтън. В началото на 1960 г. й връчват и „Оскар“. Американската академия за киноизкуство я номинира още веднъж за изпълнението й във филма „Корабът на глупците“ (1965) на Стенли Крамър.

До самия край на 60-те години кариерата на Симон Синьоре върви стремително нагоре. Успешните филми с нейно участие следват един след друг („Ударите на съдбата“, „Адуа и нейните приятелки“, „Ден и час“, „Корабът на глупците“ и др.), предоставяйки й възможност да разкрие широкия диапазон на таланта си. Играе с еднаква лекота трагични, романтични, мелодраматични и костюмни роли на италианки, французойки, американки...

Последното голямо международно признание й носи филмът „Котката“ на режисьора Пиер-Грание Дьофер, в който заедно с Жан Габен изпълняват главните роли. И двамата са отличени със „Сребърна мечка“ за най-добра актриса и най-добър актьор на кинофестивала в Западен Берлин през 1971 г.

Три години преди смъртта играе отново във филм на Пиер Граниер Дьофер („Северна звезда“) ролята на своя връстница - самотна 60-годишна жена, която се влюбва в един от наемателите. Този образ е много сходен със самата нея - жена, която трудно се справя със собствените си чувства и живее в безропотно очакване на неизбежния край.
Симон Синьоре умира на 30 септември 1985 г. от рак.
Източник: моята статия за Симон Синьоре във в. "ТВ Сага" от 24.03.2011



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМ НА ФОКУС


Повече по темата може да прочетете ТУК и тук.
 

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание