Днес се навършват 85 години от рождението на Ричард Бъртън - един от най-големите театрални и кино актьори на ХХ век.
Той е роден през 1925г. в градчето Понтридайфън (Pontrydyfen) в Уелс (Великобритания). Истинското му име и фамилия са Ричард Уолтър Дженкинс (Richard Walter Jenkins).

Ричард е 12-то от общо тринайсетте деца в семейството на миньора Ричард Уолтър. Майка му умира преди да навърши две години. Детството му преминава в мизерия. Бащата нямал време за възпитанието на децата си, защото единствената му грижа била как да ги изхрани. По тази причина любознателното момче се възпитава от улицата и книгите. Според собствените му спомени след време той успявал да прочете по една книга на ден и решава да стане актьор, запознавайки се с творчеството на Шекспир.
Артистичните си способности проявява още в училище по време на различни спектакли и преподавателите му се опитвали по всякакъв начин да поощряват необикновения му талант. Особена роля в неговата биография изиграва учителят му Филип Бъртън, чиято фамилия впоследствие Ричард взема за артистичен псевдоним. Филип събужда интереса му към театъра, литературата, помага му да оправи произношението си, отучва го от характерния уелски акцент и му помага да се подготовит за следване в Оксфорд.
През Втората световна война е призован в армията, преминава специален шестмесечен курс в Оксфорд за кадети на Кралските военно-въздушни сили и впоследствие служи като щурман.
За пръв път се появява на театралната сцена през 1943г. в пиесата „Отдихът на друидите" на известния уелски драматург и режисьор Е. Уилямс, с чието име е свързан и дебютът на Бъртън в киното през 1948г., когато изпълнява една от главните роли в екранизацията по неговата пиеса „Последните дни на Долуин" (The Last Days Of Dolwyn).
След демобилизацията си през 1947г. Бъртън се завръща на сцената и подписва първия си театрален договор. Благодарение на своя дълбок, мек и много силен глас Бъртън често се изявява в различни радиодраматизации или просто с четене в радиоефира на пиеси и стихове.
През 1951г. дебютира в ролята на принц Хал в спектакъла „Хенри IV" на сцената на Мемориалния Шекспиров театър в Стратфорд на Ейвън.
По време на кариерата си в Лондонския театър често се изявява и на сцените на Бродуей в Ню Йорк. В Америка става известен благодарение на спектакъла „The Ladys Not for burning” по пиесата на Кристофър Фрай, режисиран от Джон Гилгуд.
Именно успехите му на Бродуей привличат вниманието на холивудските продуценти и през 1952г. Ричард Бъртън е поканен за главната мъжка роля във филма на режисьора Хенри Костър „Моята братовчедка Рейчъл” (My Cousin Rachel), за която получава своята първа номинация за „Оскар”. През своята блестяща кариера Бъртън е номиниран за „Оскар” общо 7 пъти, но нито веднъж не получава престижната награда.
През този период се снима активно в холивудски филми, като „Дъждовете на Ранчипур” (The Rains of Ranchipur, 1955), „Принцът на играчите” (Prince of Players, 1955), "Александър Велики” (Alexander the Great, 1956) и др.
В края 50-те години Бъртън изпълнява главни роли и в няколко английски продукции: „Горчива победа” (Bitter Victory, 1957), „Жената на моряка” (Sea Wife, 1957), „Обърни се с гняв назад” (Look Back in Anger, 1958) и др.
Междувременно продължава да играе с успех и на сцените във Великобритания и САЩ. За играта си в мюзикъла „Камелот” на Бродуей през 1960г. получава награда „Тони” (театрален „Оскар”), което утвърждава статута му на международна звезда.
Ричард Бъртън си спечелва репутацията на талантлив драматичен актьор, умеещ да се превъплъщава еднаква добре както в класически шекспирови пиеси, така и в пиеси на съвременни драматурзи. Със своя Хамлет в едноименната постановка на Джон Гилгуд покорява през 1964г. Бродуей. Това е една от най-добрите му театрални роли в цялата му кариера.
През 1964 година излиза превъзходният исторически филм „Томас Бекет” (Becket, реж. Питър Гленвил), за ролята си в който е номиран за „Оскар” заедно с Питър О’Тул, но и двамата са пренебрегнати. Статуетката получава Рекс Харисън за изпълнението си в „Моята прекрасна лейди”.

Ричард Бъртън и Питър О'Тул в кадър от филма "Томас Бекет" (1964), за участието си в който
и двамата са номинирани за "Оскар" в категорията "най-добър актьор в главна роля".

Година по-рано (1963) по време на снимките на филма „Клеопатра” започва известното на всички екранно и житейско партньорство на Бъртън с актрисата Елизабет Тейлър. Техният бурен роман, прекъсван от време на време с остри разриви, продължава почти тринайсет години. През това време двамата на два пъти са официално женени (от 1964 до 1974 и отново от 1975 до 1976). Впоследствие Бъртън е искал да се сдобри за трети път с Елизабет , но тя отказала да даде трети шанс на връзката им.

Ричард Бъртън и Елизабет Тейлър в кадър от "Клеопатра" (1963, реж. Дж. Манкевич).

Двамата са една от най-известните двойки в историята на Холивуд и техните взаимоотношения дълго време захранват с пикантен материал жадната за сензации жълта преса. Докато са женени Бъртън и Тейлър се снимат заедно във филмите „Много важни персони” (V.I.P.s, 1963), „Бекасът” (The Sandpiper, 1965), „Укротяване на опърничавата” (Taming of the Shrew, The 1967, реж. Франко Дзефирели), „Комедианти (The Comedians, 1967, реж. Питър Гленвил), „Бум!” (Boom!, 1968, реж. Джоузеф Лоузи), обаче най-добрият им съвместен филм е психологическата драма „Кой се страхува от Вирджиния Уулф?” (Who's Afraid of Virginia Woolf?, 1966, реж. Майк Никълс) по едноименната пиеса на Едуард Олби.

Бъртън и Тейлър в кадър от "Кой се страхува от Вирджиния Уулф".

През 70-те години кариерата на Бъртън започва да запада. Ролите му в добри филми се редуват с участия и в откровено слаби кинопродукции. Критиците започват да го упрекват, че в гонейки големите хонорари той не подбира много внимателно ролите си. Така например Бъртън се снима и във филми, като „Синята брада” (Bluebeard, 1972), „Воаяж” (Viaggio, 1973), „Заклинателят 2: Еретикът” (Exorcist II: The Heretic, 1977), „Опрощение на греховете” (Absolution , 1978), „Докосване до медуза” (Medusa Touch, The, 1978) и др., които малцина си спомнят.
"Вагнер" (Wagner, 1983).
Сред немногото успешни филми с негово участие от края на 70-те и началото на 80-те години са психологическата драма „Еквус” (Equus, 1977) на режисьора Сидни Люмет и екранизацията по романа на Джордж Оруел „1984”, осъществена от Майкъл Редфорд именно през 1984г.
През 1983г. Бъртън се превъплъщава, според мен, превъзходно и в телевизионнния сериал на Тони Палмър „Вагнер”.
За последно големият актьор се снима в мини-сериала „Остров Елис” (Еllis Island, 1984). Любопитното е, че в него участва и дъщеря му - актрисата Кейт Бъртън.
Ричард Бъртон не успява да спечели „Оскар”, но е получавал „Златен глобус” (Golden Globe Award) през 1952г. в категорията „Нова звезда на годината” за ролята си във филма „Моята братовчедка Рейчъл”.

На два пъти е отличаван с награди на Британската академия за кино и телевизионни изкуства (BAFTA) за ролите си в „Шпионинът, който дойде от студа” (1965, реж. Мартин Рит) и в „Кой се страхува от Вирджиния Уулф?” (1966).

Бъртън е автор на автобиографичната книга „Срещи с мистър Дженкинс”, в която разказва за своите отношения с Елизабет Тейлър. Преди брака си с нея той е бил женен за актрисата Сибил Уилямс, от която има две дъщери. А след окончателното скъсване с Елизабет Тейлър има още два брака – със Сюзан Хънт (1976 - 1982) и със Сали Хей (1983 – до неговата смърт през 1984).
Ричард Бъртън умира от кръвоизлив в мозъка на 5 август 1984г. в своя дом в Женева (Швейцария).