ОБЗОРИ

• 
• Add new коментар

На 10 декември в столичния Музикален театър бе прожектиран „БАЛКАНСКА МЕЛОДИЯ“, с който месец по-рано бе открита 26-ата Киномания в НДК. Филмът разказва за откривателя на „Мистерията на българските гласове” - швейцарският музиковед и изследовател Марсел Селие. Още в годините на Студената война заедно със своята съпруга Катрин Селие той преминава „Желязната завеса“, за да събере и документира автентичната фолклорна музика на нашия регион. Чрез многобройните радиопредавания и милионите продадени плочи Марсел Селие допринася за световновната известност на „Мистерията на българските гласове” и румънския панфлейтист Георге Замфир.
Следвайки стъпките му днес, филмът „Балканска мелодия“ пътува из Румъния и България, за да разкрие тайните на тази уникална музика. Копродукцията на Швейцария (мaximage), България (Агитпроп) и Германия (zero one film), заснета с подкрепата на БНТ НФЦ, както и представеният на Киномания документален филм „МАРЛИ“ ни дава повод да поговорим за т.нар. музикални биографични филми.
Нека започнем с новия филм на Кевин Макдоналд (носител на „Оскар“ за документалния си филм от 1999 г. „Един ден през септември“), представящ пълна картина на най-важните аспекти от живота на легендарния Боб Марли, без да се ограничава само с достойните за възхищение моменти, за които всички сме чували. Особено любопитни са моментите от детството му като едно цветнокожо, следователно и отхвърляно от обществото, дете от селото Найн Майл, което започва през 50-те и 60-те да свири реге с група музиканти от Ямайка със сходен вкус. Онези времена оживяват на екрана, заедно с моменти от изкачването на Боб Марли към върха. Въпреки че е описана достоверно, смъртта му през 1981-а на 36-годишна възраст, не кулминацията във филма, който ни дава възможност да се насладим на достатъчно прекрасна музика и сцени от концерти на Марли. 

Документалните филми, посветени на музиката, винаги са ми били безкрайно интересни. Този жанр преживява истински разцвет след 1999 г., когато излиза прекрасният филм на Вим Вендерс „БУЕНА ВИСТА СОШЪЛ КЛЪБ“ (Buena Vista Social Club), който буквално възкресява за света цяла плеяда забравени гениални кубински музиканти. Сред най-големите майстори на това кино е режисьорът Тони Палмър, представил при едно от последните си гостувания на София Филм Фест режисьорската версия на своя филм за Ленард Коен.
В рамките на предишни издания на София Филм Фест и Киномания сме гледали немалко прекрасни музикални филми като „Студио 54“, „Музиката на Бразилия“, „Танга – изгнанието на Гардел“, „Вангелис и завръщането до Итака“ и др.
Сред по-новите заглавия с подобна тематика се открояват: „WHEN YOU ARE STRANGE: ФИЛМ ЗА ДООРС“ и „ДЖОРДЖ ХАРИСЪН: ЖИВОТ В МАТЕРИАЛНИЯ СВЯТ“.

Оригиналното заглавие на първия в превод означава „Когато си чужд" (странен, непознат). Този пълнометражен документален филм за една от най-загадъчните и влиятелни групи в историята на рок музиката е изграден от невиждани досега архивни материали от периода 1965–1971 г.
Премиерата му е на 17 януари 2009 г. в рамките на фестивала „Сънданс“ - най-големият форум на независимото кино в света. Тогава част от зрителите обаче били подразнени от дикторския глас на режисьора зад кадър. Том ДиЧило се вслушва в критиките и преозвучава наново филма си, поканвайки за диктор Джони Деп.

Представеният на тазгодишния София Филм Фест биографичен опус на Мартин Скорсезе за Джордж Харисън, според мен, е още по-силен и интересен особено за онези, които не знаят кой знае колко много за „най-тихия член“ на „Бийтълс“. Филмът е много повече от хвалебствено слово за тази рок легенда: той разкрива как един измъчен милионер се опитва да укроти душата си, да разбере смисъла на живота и да се подготви за смъртта.

Неуморният Мартин Скорсезе, навършил на 17 ноември 70 години, продължава да е сред най-изявените режисьори на музикални кинобиографии. Преди филма за Джордж Харисън, той заснема още няколко култови документални ленти за велики музиканти, сред които се откроява „ПОСЛЕДНИЯТ ВАЛС“ (The Last Waltz, 1978) – посветен на групата „Дъ Бенд“ и музиката на младите Боб Дилан, Ван Морисън, Ерик Клептън...
В момента Скорсезе се подготвя да снима игрален филм за живота на Франк Синатра, в който е много вероятно да видим Леонардо Ди Каприо в главната роля.

Много висока оценка заслужава и „NO DIRECTION HOME“ - близо четиричасова хроника на живота на Боб Дилан от 1961 до 1964 година, създадена от Скорсезе през 2005 г. Независимо от факта, че самият музикант не участва, този филм впечатлява със своята дълбочина и историческа достоверност. 

Животът на големите таланти в изкуството често е съпроводен с множество слухове, от които понякога е много трудно да се извлекат зрънцата истина. Затова към създаването на игрални биографични филми за прочути музиканти трябва да се подхожда много внимателно. Това обяснява защо най-добрите образци на този жанр винаги оставят усещане за известна недоизказаност, успявайки при това да разкрият достатъчно убедително личността на основните персонажи.

Сред най-сполучливите игрални филми на тази тема (без тези за класическите музиканти) се открояват, според мен, следните заглавия:

„ИСТОРИЯТА НА БЪДИ ХОЛИ“
(The Buddy Holly Story, 1978)

Вълнуващ филм, посветен на живота на Бъди Холи - прославеният рок певец от 50-те години на миналия век, загинал едва 22-годишен в самолетна катастрофа на 3 февруари 1959. Но въпреки кратката си творческа биография, той оказва огромно влияние върху много музиканти, сред които са и „Бийтълс“. В дебюта си като режисьор Стив Раш пресъздава превъзходно духа на епохата на Бъди Холи, давайки ни възможност да почувстваме настроенията на изпълнителите от неговата група („Крикетс) и техните поклонници. Потресаващо е изпълнението на Гари Бъзи в главната роля, за която е номиниран за „Оскар“. 

„ДЪЩЕРЯТА НА МИНЬОРА“ (Coal Miner's Daughter Nashville Lady, 1980)

Шесткратно номинираната за „Оскар“ Сиси Спейсек получава най-голямото отличие в кариерата си именно за превъплъщението си в този филм за Лорета Лин - една от първите жени-звезди на кънтри музиката. Израснала сред нищета в многодетно семейство на миньор от Кентъки, самата тя още към 20-ата си година е вече майка на 4 деца. Започва да пее през уикендите по барове, а на 25 години записва демо касета, поставила началото на нейния стремителен възход. Но славата й носи не само радост, но и мъка, свързана с честите нервни разстройства и пристрастието към наркотиците. 

„ЛА БАМБА“ (La Bamba, 1987)

Номинираният за „Златен глобус“ филм на Луис Валдес е заснет със скромния бюджет от $6,5 млн., но приходите от разпространението му само в САЩ възлизат на $54,2 млн. В него се разказва за Ричи Валънс - 17-годишно момче от мексикански произход с истинско име Рикардо Валенсуела, което тръгва от имигрантските лагери в Калифорния, за да стане една от най-големите звезди на рока през 50-те години. Загива на върха на славата си при самолетна катастрофа заедно с Бъди Холи и Биг Бопър.
Актьорът Лу Даймънд Филипс (Lou Diamond Phillips) се превъплъщава в тази роля на 25-годишна възраст.

„СЛАДКИ МЕЧТИ“
(Sweet Dreams, 1985)

Филмът на прочутия британски режисьор от чешки произход Каръл Райс е образцова биографична драма, която е посветена на Патси Клайн — популярна американска певица през 50-те и началото на 60-те години на миналия век, една от знаменитите изпълнителки на музика в стил „кънтри“. Започва от момента на нейното запознанство с Чарли Дик през 1956 г., за когото се омъжва след развода с първия си съпруг. Бурните любовни отношения между Патси и Чарли са представени превъзходно от Джесика Ланг (номинирана за „Оскар“ за тази роля) и Ед Харис. Действието е почти непрекъснато съпроводено от мелодичните песни на самата Патси Клайн. Нейната гибел (само на 30 години!) в самолетна катастрофа през 1963-та напомня много за трагичния край (само 4 години по-рано) на Ричи Валънс и Бъди Холи. 

„ПТИЦАТА” (Bird, 1988)

Това е една от най-силните и лични творби като режисьор на актьора Клинт Истууд, защото е израз на неговото лично пристрастие към джаза. Впрочем навярно малцина знаят, че той е много добър пианист и автор на музиката за някои от своите филми, сред които е и документалният „Пиано блус“, разказващ историята на блуса с участето на легенди като Рей Чарлс, Дейв Брубек, Оскар Питърсън и др.
За основа на „Птицата“ използва мотиви от биографията на знаменития саксофонист Чарли Паркър. С ролята му във филма се справя блестящо Форест Уитакър, за което е удостоен с наградата за най-добър актьор на кинофестивала в Кан през 1988 г. 

„ДООРС“ (The Doors, 1991)

Прочутият режисьор Оливър Стоун, специализирал се в политическите биографии с филмите си за Кенеди, Никсън и Буш, чрез този си филм отдава почит на любимата си група и лидера й Джим Морисън. Неговата роля изпълнява Вал Килмър, справящ се отлично дори и с вокалните изпълнения на героя си. Във филма звучат двайсет песни на „The Doors“, като гласът на Килмър е наложен непосредствено върху оригиналните записи на групата.

Съвременното кино отдава дължимото на легендарни музиканти не само като екранизира техните истински биографии, но и чрез немалко филми, пресъздаващи живота на измислени персонажи, явяващи се събирателни образи на творци, отдадени до смърт на любимата си музика. По мое мнение сред тях се открояват следните заглавия:

„ТОВА Е СПАЙНЪЛ ТАП”
(This Is Spinal Tap, 1984)  

Този филм на прочутия американски режисьор Роб Райнър („Когато Хари срещна Сали”, „Мизъри” и др.) е смятан днес за класика на музикалния филм в стил мокументари. Забележително е, че именно след неговото излизане по екраните режисьорът Роб Райнър за пръв път употребява термина „мокументари”, опитвайки се да обясни в едно интервю какъв е жанрът на филма му. Думата произлиза от сливането на две английски думи – mock (присмивам, подигравам, имитирам) и documentary (документален).
Филмът „This Is Spinal Tap” (1984) проследява няколко месеца от живота на несъществуващи в действителност британски изпълнители на хард рок. Това е псевдодокументален разказ за залязващата им група на име „Спайнал Тап“, която постепенно пропада от висотата на предишната си слава до самото дъно по време на своето последно турне в САЩ.

„СЛАДЪК И ГАДЕН“
(Sweet and Lowdown, 1999)

Очарователна ретрокомедия, която е сред най-необичайните филми на Уди Алън. Посветен е на биографията на Емет Рей - несъществуващ джаз музикант през 30-те години и е съставен от псевдодокументални сцени, изиграни от самия Алън и редица известни джазови изпълнители, така и от игрални епизоди, разкриващи подробности от живота на всеобщия любимец Рей, чийто прототип е реално съществувалият в онези години гениален китарист Джанго Райнхарт. Двукратният носител на „Оскар“ Шон Пен се научава да свири на китара специално за филма и влага цялата си душа в този образ, който е въплъщение на представата на Уди Алън за истинския велик музикант.

„ОКОЛО ПОЛУНОЩ“
(Round Midnight, 1986)

Главният персонаж и на този филм е измислен, но са използвани някои факти от живота на големи джазови музиканти като Бъд Пауъл и Лестър Йънг. Големият френски режисьор Бертран Таверние разкрива взаимоотношенията между американски чернокож тенор-саксофонист на име Дейл Търнър, живеещ през 50-е години в Париж и Франсоа - млад поклонник на джаза, който се опитва да му помогне да съхрани редкия си талант, прахосван безразсъдно в пиянство и безпътство. Неочакваната дружба между тези толкова различни мъже облекчава донякъде самотния и нерадостен живот в изгнание на гениалния джазмен.
Американският джаз пианист Хърби Хенкок е удостоен с „Оскар“ за чудесния саундтрак към филма, а Декстър Гордън е номиниран за наградата на Американската киноакадемия за изпълнението на главната роля.

„РЕЙ“ (Ray, 2004)

Това е екранизация на истинската история за живота на легендарния Рей Чарлс: от мизерията и загубата на зрението като дете, през загубата на любимия брат, зависимостта от наркотиците и жените, и борбата с расизма, до зашеметяващата кариера, допринесла за революцията в популярната музика на XX век. Режисьорът Тейлър Хакфорд посвещава цели 15 години на проучването и подготовката за филмиране на биографията на легендарния музикант.
За да пресъздаде по-убедително на екрана незрящия Рей, актьорът Джейми Фокс посещава занятия за слепи в института Брайл в Лос Анджелис. И във всички музикални епизоди самият той свири на пиано. За майсторското си превъплъщение Фокс е отличен напълно заслужено с „Оскар“. Филмът има огромен успех, събирайки три пъти повече приходи ($123 млн.) от разходите за заснемането си.

„ДА ИЗВЪРВИШ ПЪТЯ“
(Walk the Line, 2005)

Вдъхновяващата история за прочутия Джони Кеш (акт. Хоакин Финикс), неговата отдаденост на музиката и най-голямата любов в живота му Джун Картър (актр. Рийз Уидърспун) дори надминава успеха на филма за Рей Чарлс. Приходите от разпространението на филма са $186.4 млн., а бюджетът му е едва $28 млн. И двамата изпълнители на главните роли са номинирани за „Оскар“, но статуетката печели само актрисата Рийз Уидърспун.

„ВЕДНЪЖ“ (Once, 2006)

Тази история на странстващ уличен певец от Ирландия и емигрантка от Чехия е увлекателен и проникновен разказ за две родствени души, които се откриват благодарение на музиката. Режисьор и сценарист е Джон Кърни, който от 1991 до 1993 г. е бил бас китарист на групата „The Frames“, фронтмен и основател на която е изпълнителят на главната роля във филма Глен Ханзард. Независима ирландска кинопродукция, заснета само за $150 хиляди, се превръща в международен хит и носи $20.6 млн. приходи от разпространението си по света. Печели и 16 международни награди, включително „Оскар“ за оригинална песен.

„НЕ СЪМ ТАМ“ (I'm Not There, 2007)

Режисьорът Тод Хейнс се решава на сложен експеримент, пресъздавайки биографията на Боб Дилан чрез шест персонажа - всеки от които символизира определен период от живота на легендарния изпълнител или етап от необятното му творчество. Изненадваща е появата на Кейт Бланшет в една от тези роли. Носителката на „Оскар“ се справя блестящо с необичайното предизвикателство, за което получава поредната си номинация за престижната награда.

„ЛУДО СЪРЦЕ“ (Crazy Heart, 2009)

Най-ценното в този филм е изпълнението на Джеф Бриджис в ролята на кънтри певеца Отис „Лошия” Блейк. От звезда в миналото, неговият герой се е превърнал в алкохолик, изхранващ се от еднократни изпълнения в крайпътни барове. По пътя си среща Джийн (актр. Маги Гиленхал), млада журналистка, която взима интервю от него и постепенно открива истинския човек в пропадналия музикант. А Джеф Бриджис печели най-после „Оскар“ след общо шест номинации.

„МЛАДИЯТ ДЖОН ЛЕНЪН“
(Nowhere Boy, 2009)

Пълнометражният режисьорски кинодебют на Сам Тейлър-Ууд (Sam Taylor-Wood) се концентрира върху тийнейджърските години на Джон Ленън и е първият, пренесъл на екрана обстоятелствата около формирането на „Бийтълс“. Любопитно е, че Сам Тейлър-Ууд е била принудена по настояване на Пол Макартни да промени първоначалния сценарий. Според британската преса, сър Пол останал недоволен от начина по който е била обрисувана първоначално лелята на Джон, която го отгледала и възпитала след развода на неговите родители. В сценария тя е била представена като доста студена жена, което според Пол Макартни не отговаряло на истината. Той обяснил на създателите на филма, че лелята на Джон съвсем не е била жестока, а просто строга жена, която обаче безумно обичала своя племенник. В крайна сметка Сам Тейлър-Ууд отстъпила пред настояването на великия музикант и актрисата Кристин-Скот Томас, пресъздаваща на екрана образа на леля Мими успява да покаже и другата й страна, останала невидима за околните.
Действително лелята на Джон Ленън го е отгледала от петгодишен. Много известен е случаят, когато в отговор на увлечението на Джон по рокенрола, тя подхвърлила, че той никога няма да може да си изкарва прехраната със свирене на китара. Изпълнението на Кристин Скот Томас е блестящо – може би най-силното във филма. Висока оценка заслужава, според мен и Ан-Мари Дъф, която играе майката на Джон.
Ролята на самия Джон Ленън изпълнява младият британски актьор Арон Джонсън, който преди това се е появявал само на театрална сцена и в някои телевизионни постановки. Жълтата преса разпространи слуховете, че веднага след филма 19-годишният актьор се оженил за режисьорката - 42-годишната Тейлър-Ууд.