НОВИНИ

• 
• Add new коментар

80 години навърши Кен Лоуч (Ken Loach) – един от последните мохикани на социално ангажираното кино, спечелил световно признание още с дебюта си през 1969 година с „КЕЗ“ (Kes) и преди по-малко от месец удостоен в Кан със "Златна палма" за най-новия си филм "АЗ, ДАНИЕЛ БЛЕЙК". Този повторен триумф на най-големия форум на световното кино (първият е през 2006-а) увенчава невероятната му кариера, отдадена изцяло на киноизкуството, което се съпротивлява на бягството от реалността, налагано от Холивуд. Той е сред броящите се на пръсти кинематографисти в наши дни, съумяващи да разкриват по неподражаем начин драматичните борби на обикновените хора за запазване на човешкото достойнство в един свят, в който това се превръща във все по-непосилна задача.  

В цялото си творчество Кен Лоуч представя с проникновение и съпричастност живота на унизените и онеправданите не само в родната му Англия, но и в много други страни по света. Този син на миньор е широко известен с левичарските си убеждения, които нееднократно е демонстрирал открито в остри изявления против частната собственост, експлоатацията на работниците и на имигрантите във Великобритания, милитаристичната политика на САЩ и т.н. Заради своята безкомпромисност неведнъж е оставал без работа. Неговите филми не може да бъдат сбъркани с други, защото просто се отличават от всичко останало, което сме свикнали да гледаме на големия екран. Най-общо казано те са пределно аскетични откъм зрелищност, защото си поставят далеч по-важни цели от това да развличат скучаещите зрители. Киното на този режисьор изисква съпричастие – отворени сърца и умове от хората, които го гледат. 
Впрочем съчувствието към проблемите на хората от социалното дъно е характерно и за други ярки представители на британското кино, работили преди Кен Лоуч. Достатъчно е да си спомним за Карел Райс („Събота вечер, неделя сутрин“, 1960), Линдзи Андерсън („Спортен живот“, 1961) и Тони Ричардсън ("Самотният бегач на дълги разстояния", 1962). По-подробно за влиянието на киното на "сърдитите млади хора"  върху развитието на реализма в британските социални филми пише Марияна Лазарова в своята книга "Кентавърът от Албион". Тя отбелязва, че макар и в тях пъпната връв с "модела на неореализма" да не е прекъсната, те са скъсали с характерната за него меродраматична сантименталност. Неслучайно критиците определят филмите на Кен Лоуч като "документални драми", отличаващи се с особен, твърд - "grit" - ефект на въздействие, който Лазарова определя образно като стържещ, предизвикан сякаш от стриване на пясък или скърцане на ръждясали панти. И може би това е начинът да бъдат изразени най-вярно чувствата на дискомфорт и вътрешна тревога, предизвикани от новите бардове на социалната тема. [1] 

От тази гледна точка филмът "Риф-раф" (Riff-Raff, 1991) на Кен Лоуч е емблематичен за цялото направление. Той е "бялата лястовица", предшествала и предизвестила обновителната "пролет" на британския социален филм. Героите са на дъното, а стихийният им бунт срещу консерватизма и "истъблишмънта" би могъл да се нарече и "антитачъристки". [2]

Пак от книгата на Марияна Лазарова за британското кино научаваме, че интересът на Кен Лоуч към социалната тематика се заражда още по времето, когато следва право в колежа "Сейнт Питър" в Оксфорд. Навярно е допринесла и работата му в телевизията, когато в творчески тандем с продуцента Тони Гарнет той шлифова режисьорските си умения в серия от 10 документални епизода под наслов "Пиеса в сряда" (The Wednesday Play, 1965-1969). Един от тях - "Кати, върни се у дома" (Cathy Come Home, 1966) - има толкова мощен обществен отзвук, че води до промяна в законодателството за бездомните.  

От началото на 70-те години до наши дни Кен Лоуч се изявява не само като най-неумолимият борец в британското и световното кино срещу социалните несправедливости („Риф-раф“ - 1991, „Казвам се Джо“ - 1998, „Хляб и рози“ - 2000), но и като един от най-тънките наблюдатели (и анализатори!) на събития, разтърсили целия свят („Земя и свобода“ – 1995, „Песента на Карла“ – 1996, „Вятърът в ечемичените ниви“ - 2006).  Но откритата му ангажираност с тази проблематика не означава, че заслужава ироничните подмятания по негов адрес, че е едва ли не последовател на отдавна компрометирания социалистически реализъм. Подобно отношение само доказва пълното непознаване на многопластовата поетика на филмите му. Самият Лоуч нееднократно е заявявал, че ненавижда примитивния подход при представяне на екрана на работническата класа като маршируващи хора с вдигнати юмруци. Според собственото му признание, политическата традиция, под чието влияние са се формирали неговите леви убеждения, винаги е била противоположна на сталинизма.

Само хора, които никога не са гледали "Кез", смятан от специалистите за един от най-добрите британски филми на всички времена, биха могли да обвиняват неговия създател в греховете на соцреализма. Защото тъжната и едновременно поетична история за силната връзка на едно малтретирано и пренебрегвано дете с неговия керкенез прераства  в  почти библейски разказ за спасението на душата чрез любов. [3]
Загрижеността на Лоуч за трудната съдба на младите хора от социалните низини намира израз и във втория му пълнометражен игрален филм "Семеен живот" (Family Life, 1971), както и в по-късните "Сладките 16" (Sweet Sixteen, 2002) и "Ангелският дял" (The Angels' Share, 2012). 

Кен Лоуч е от режисьорите, които не си служат със специални ефекти и други технически средства, за да ни впечатляват. Във фокуса на вниманието му винаги са обикновените хора с техните проблеми, драми, конфликти, любовни колизии. Любопитното е, че обикновено снима филмите си епизод след епизод в хронологичен ред – така, както са по сценарий. Преобладават дългите планове, снимани така, че актьорите да забравят за присъствието на камерата (на това, според собственото му признание се е научил от режисьори като Милош Форман, Иржи Менцел и др.) С тази цел Лоуч понякога моли оператора да разположи камерата така, че снимащите се в съответната сцена да не знаят къде точно се намира тя. Това е продиктувано и от участието на много непрофесионални актьори, които обикновено се притесняват да застанат пред камера. 
За съжаление, по-скоро са изключения случаите, в които някой филм на Кен Лоуч има и зрителски успех, но затова пък повечето от тях получават престижни фестивални награди и признанието на критиците. 
За пръв път Лоуч печели наградата на международната критика (ФИПРЕССИ) още през 1972 г. с филма си „Семеен живот“, който е представен на Берлинале. Впоследствие е отличаван от критиците няколко пъти в Кан за филми, като „Black Jack“ (1979), „Риф-Раф“ (Riff-Raff, 1991) и „Земя и свобода“ (Land and Freedom, 1995). Печели също в Кан и наградата на журито за филма си „Дъжд от камъни“ (Raining Stones, 1993) и разбира се „Златната палма“ за „Вятърът в ечемичените ниви“ (The Wind That Shakes the Barley) през 2006 г. и за "Аз, Даниел Блейк" (I, Daniel Blake) през 2016 г.
Филмът му "Риф-Раф" е признат през 1991 година за най-добър европейски филм от Европейската киноакадемия, а три години по-късно Лоуч получава и „Златен лъв” за цялостно творчество във Венеция. През 2009 г. му връчват и Европейската филмова награда за цялостен принос в киноизкуството.

"Пропагандата, която ни залива чрез телевизията и пресата, представя още по-лустросани картини на настоящето и бъдещето от преди. Ако това е истина, би означавало навсякъде да царят свобода и хармония. Но в действителност дисбалансът в обществото става все по-очевиден. Тези конфликти влияят силно върху личния живот на всеки човек, превръщащ се в герой от моите филми", - заявява прочутият режисьор.

Лично за мен най-силният филм на Лоуч е „Казвам се Джо“ (My Name Is Joe, 1998). Питър Мълан изпълнява блестящо главната роля, за която заслужено е обявен за най-добър актьор на кинофестивала в Кан през 1998 г. Действието и в него, както е много често при Лоуч, се развива в занемарените предградия на големите градове. Вниманието е насочено към проблемите на безработицата, пиянството и наркоманията, които впоследствие режисьорът ще покаже и през съдбата на младото поколение във филма си „Сладките шестнайсет“ (2002). 
Героят на Питър Мълан от „Казвам се Джо“ е на ръба на деградацията, до която са го докарали алкохолът и престъпният начин на живот. Но Лоуч се опитва да види какви са възможностите за неговото възвръщане към нормален живот. Той се стреми да покаже не само отблъскващата страна на човешкия живот, но и пътищата за спасение, избирани от неговите герои, които съвсем не приличат на онези, които сме свикнали да виждаме в холивудските захаросани приказки. Това са най-често пътища, изискващи неимоверни усилия на волята, жертви и лишения. Като показва колко грешки може да направи човек, ако се окаже в подобни сложни жизнени ситуации, без увереност в себе си и без подкрепа от околните, Лоуч ни подтиква да се замислим, наслагвайки ги върху собствените си житейски несгоди.

Кен Лоуч е сред изчезващата порода кинематографисти, доказващи с всеки свой филм, че въпреки всичко са възможни и сериозни изказвания по наболели социални теми не само в документалното, но дори и в игралното кино, което с всеки изминал ден става все по-дебилно под влияние на многомилионните американски блокбастъри, заливащи световни екрани. Без да блести с нещо особено, неговият стил въздейства изключително силно върху непредубедените и чувствителни към социалната проблематика зрители с усещането за правдивост, което оставя у тях. 

През 2010-а Кен Лоуч представи в Кан филма си „Ирландски път” (Route Irish), озаглавен на името на ползващия се с лоша слава път, свързващ международната Зелена зона в Багдад с летището. Той разказва за частен охранител, който отхвърля официалното обяснение за смъртта на приятеля си и решава да открие истината.  За пореден път британският режисьор се опитва да се изкаже по своя политически некоректен начин за несправедливостта на войната и по-специално за тази в Ирак. Той си поставя нелеката задача да повдигне завесата над някои твърде нелицеприятни неща, случващи се там с бивши британски войници, работещи за частни предприемачи. Подобно на героя от филма те са изправени пред необходимостта да се примирят с гибелта на своите другари и да преодолеят постравматичния синдром, ако искат да продължат да живеят. Или пък да потърсят възмездие, ако това им се струва невъзможно.
С антивоенна насоченост са и по-ранните филми на Лоуч "Земя и свобода" (Land and Freedom, 1995) и "Песента на Клара" (Carla's Song, 1996), както и по-късният "Вятърът в ечемичените ниви" (The Wind That Shakes the Barley, 2006), които самият режисьор определя като малки стъпки към "изправянето на британците пред тяхната имперска история". [4]

Едва ли бихме могли да си представим филмите на Кен Лоуч без плодотворното му сътрудничество със сценариста Пол Лавърти. То датира още от 1996 година, през която е основана продуцентската фирма Sixteen films, съдружници в която стават Лоуч, Лавърти и продуцентката Ребека О'Брайън. От тогава до днес тримата са произвели над 10 пълнометражни филма, отрупани с най-престижни международни награди.

Любопитно е, че след многобройните си сериозни драматични филми Кен Лоуч изненадва всички с жизнеутвърждващата си комедия "Ангелският дял" (The Angels' Share, 2012). Неговите герои са хулигани, алкоголици и клептомани от Глазгоу, които са наказани за дребни простъпки с полагането на общественополезен труд. Заглавието препраща към нищожното количество уиски, което се изпарява, докато то отлежава в специални дървени бъчви. На също толкова нищожна част от щастието се надяват и съвсем не ангелските, но безспорно обаятелни персонажи от филма на Лоуч. Демонстрирайки отново своя безупречен усет за правдивост, но и чудесно чувство за хумор, този път големият мастор на социалното кино намира начин да привлече и вниманието на жадната за развлечения публика. И напълно заслужено получава наградата на журито от фестивала в Кан. 

В своя последен (засега!) филм "Аз, Даниел Блейк", донесъл му втора "Златна палма" от Кан, Лоуч се връща отново към острия социален критицизъм. Противопоставянето между изродената социална машина и безпомощната човешка брънка е подплатата на историята за Даниел Блейк, според Стефан Русинов, отразявал 69-ия кинофестивал в Кан за киносайта "Filmsociety".  Бюрократичният абсурд, из който главният персонаж се лута, докато лека-полека осиромашава, е разказан с оголен, конкретен, прям реализъм. Както обяснява режисьорът, целта е по най-прекия и неукрасен начин да се каже "как стоят нещата, това да разбие сърцата на всички и да ги ядоса". [5]
Според Русинов, режисьорът Кен Лоуч удържа стила реалистичен и спокоен, без блясък и излишен патос. Нищо не се изпречва пред голата история и “Аз, Даниел Блейк” не вади други козове, освен простото навременно предупреждение, че система, в която повече тежест имат правилата, отколкото човекът, е сбъркана система. [6]

Подобни предупреждения от екрана отправят напоследък и други ярки социални филми като "Два дни и една нощ" (Deux jours, une nuit, 2014) на белгийските братя Жан-Пиер и Люк Дарден,  "99 къщи" (99 Homes, 2015) на американеца от индийски произход Рамин Бахрани и "Урок" (2014) на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Но киноразпространителите у нас почти не обръщат внимание на подобни заглавия и те все по-рядко достигат до българските зрители. За съжаление, не е по-различна картината и в много други страни, които също не успяват да се противопоставят на холивудския потоп от безсмислени зрелища. И затова кинотворците като Кен Лоуч, опитващи се да правят социално ангажирано кино, все повече ще намаляват. А броят на унизените и онеправданите по света все повече ще се увеличава. 

--------------------------------------
БЕЛЕЖКИ:
1. Лазарова, Марияна. Кентавърът от Албион, С.: Просвета, 2014, с. 47.
2. Пак там, с. 48.
3. Пак там, с. 58.
4. Пак там, с. 59.
5. Русинов, Стефан. Златна палма - Кан 2016: Аз, Даниел Блейк. Film Society, май 2016. Достъпен на адрес http://bit.ly/1PxPaJg . 
6. Пак там.