Дойде моментът да направим равносметката –
какво се случи с българското кино през 2010?
ОПИТ ЗА УБИЙСТВО!
Има известна доза ирония във факта, че именно в годината на българското кино, толкова гръмко провъзгласена от скоропостижно уволнения шеф на Националния филмов център (НФЦ) Александър Донев, бе направен опит за убийство на българското кино от страна на държавата.
Още на 13 януари – по случай професионалния празник на работещите в българското кино – Националният филмов център организира представяне на най-новите български игрални и документални филми, които са в процес на довършване и предстои да излязат на голям екран през 2010г. В продължение на два часа зрителите изпълнили столичния Дом на киното изгледаха над 20 презентации на нови български филмови заглавия - шест документални и 14 игрални. Повечето бяха представени лично от техните създатели.
Документалните ленти са "Джони, Джеки и Чарли не са имена на кучета" (реж. Никола Бошнаков), "Kметът" реж. Адела Пеева и Антоний Дончев), "Момчето, което беше цар" (реж. Андрей Паунов), „Отец Иван и неговите деца” (Георги Стоев - Джеки), „Правилата на ергенския живот” (реж. Тонислав Христов) и „Цветанка” (реж. Юлиан Табаков).
Новите игрални филми са: „Зад кадър” (реж. Светослав Овчаров), „Кецове” (реж. Валери Йорданов и Иван Владимиров), „Love.net” (реж. Илиян Джевелеков), "Лов на дребни хищници" (реж. Цветодар Марков), "Мисия Лондон" (реж. Димитър Митовски), „Ако някой те обича” (реж. Киран Коларов), „Цахес” (реж. Анри Кулев), „Аве” (реж. Константин Божанов и Димитър Гочев), „Още нещо за любовта” (реж. Магдалена Ралчева), „Подслон” (реж. Драгомир Шолев), „Похищението” (реж. Пламен Масларов), „Стъклената река” (реж. Станимир Трифонов), „Стъпки в пясъка” (реж. Ивайло Христов) и „Тилт” (реж. Виктор Чучков - син). Има и един анимационен филм – „Вълшебният сладкиш на лелка Брелка”.
Александър Донев и Димитър Митовски. 13 януари 2010, Домът на киното в София.

Впечатляващ списък! Отдавна не сме имали толкова много нови български филми. Затова Александър Донев оповести, че 2010 ще бъде най-силната за родното кино през последното десетилетие. А кинаджиите се съгласиха единодушно, че това наистина трябва да бъде „година на българското кино - заради успехите през последното десетилетие.
Идеята бе чрез поредица събития, организирани на най-високо равнище, да се върне родното филмопроизводство в центъра на общественото внимание, както и зрителите в залите, където се прожектират български филми.
На 14-ия София Филм Фест през март ударението наистина бе поставено върху родното кино в програмата. В началото на лятото пък новосъздадената Филмова академия връчи за пръв път общи награди за българско кино, докато преди това се правеше паралелно от НФЦ и Съюза на българските филмови дейци (СБФД).
Но точно тогава започва да става ясно, че цялата пара е била за свирката, защото грозната истина лъсна – няма пари за българско кино, следователно обещаното няма да бъде изпълнено.
Независимо от това, за първи път през тази година се организираха два национални филмови фестивала - на игралното кино „Златна роза” във Варна от 1 до 8 октомври и на документалното и анимационното кино „Златен ритон” в Пловдив в началото на декември. 

ПРЕМИЕРИ БЕЗ РАЗПРОСТРАНЕНИЕ
Но нека се върнем към филмите, анонсирани с такъв апломб още в началото на годината. Какво се случи с тях?
Само „Похищението” на починалия Пламен Масларов, „Мисия Лондон” на Димитър Митовски, „Стъклената река” на Станимир Трифонов и „HDSP Лов на дребни хищници” на Цветодар Марков излязоха по екраните. Наистина имаше още няколко премиери, но след тях не последва реално разпространение.
Тук е мястото да отдадем дължимото на филма на Митовски „Мисия Лондон”, който буквално разби родния боксофис, реализирайки приходи от 2 625 000 лева. Гледали са го 375 000 зрители!

Вероятно това е единственият филм за последните 20 години, който успява да си възвърне разходите и дори да бие по посещаемост холивудските блокбастъри. Безпрецедентно! Но на неговия фон изглеждат още по-жалки резултатите на другите разпространени филми. Може би само дебютът на Цветодар Марков „HDSP Лов на дребни хищници” не би трябвало да се приема за зрителски провал, защото все пак филмът бе гледан от 16 386 зрители и върна 104 656 лева.
Останалите заглавия въобще не излязоха на екран. На практика – 2010-а действително се оказа най-силна, но само за „Мисия Лондон”. А може ли с един-единствен филм да кажеш, че родната киноиндустрия се е отчела пред публиката?
КОЙ Е ВИНОВЕН?
Далеч съм от мисълта да оневинявам кинотворците, но нима може да бъдат упреквани за това, че филмите им въобще не стигат до българските екрани. Ако поне половината от анонсираните заглавия се бяха появили в киномрежата, ситуацията би била по-различна. Тогава можеше да направим реална равносметка и да кажем: има или няма българско кино. А сега какво? Да коментираме „Мисия Лондон” ли? Несериозно е – не защото филмът не струва – напротив, дори е много добър, но просто не може само една продукция да бъде лицето на българското кино. Истината обаче е тази - всички останали заглавия са фантоми, които зрителите не видяха.
И едва ли ще видят!
Задава се премиера на новия филм на Ивайло Христов „Стъпки в пясъка”, който спечели наградите на публиката на последния кинофестивал „Любовта и лудост” и на „Златната роза” във Варна. Значи има зрителски потенциал! Но нека излезе по екраните (зависи на колко!) и тогава ще говорим. След като създателите му не разполагат със средства за реклама, едва ли може да очакваме, че ще го видим в много зали. А това предопределя в значителна степен резултатите!
Но да си дойдем на думата за поръчковото убийство на българското кино. Защото за онова, което се случва с него не може да има друго сравнение. Наглед дребната поправка в §.83 на закона за Държавния бюджет е толкова нагъл ход от страна на управляващите, че просто нямам думи да изразя възмущението си. Става въпрос за съвсем „леко” изменение, което гласи, цитирам:
„Ежегодно в закона за държавния бюджет на Република България се предвижда:
1. (изм. - ДВ, бр. 98 от 2007 г., в сила от 01.01.2009 г.) субсидия за агенцията, чийто годишен размер не може да бъде по-малък от сумата на средностатистическите бюджети за предходната година съответно на 7 игрални филма, 14 пълнометражни документални филма и 160 минути анимация.”
Е, добре, вижте сега как го променят:
„Чл.17. Ежегодно в закона за държавния бюджет на Република България ПРИ ВЪЗМОЖНОСТ се предвиждат: субсидия за агенцията, чийто годишен размер се определя на базата на сумата на средностатистическите бюджети за предходната година съответно ДО 7 игрални филма, ДО 14 документални филма и ДО 160 минути анимация.
Три думички само, но каква издевателска и безобразно нагла манипулация са те със закона! Така българската държава си измива ръцете от задължението да финансира български филми. И още нещо – така се отнема възможността на кинотворците да я съдят, ако законът не се изпълнява. Какво друго, ако не стъпка към диктатура е промяната на закони по начин, отнемащ възможността ни да водим дела срещу държавата, когато тя не спазва поети ангажименти за развитието на културата в това общество?
Протестите на хората от киногилдията започнаха още преди фестивала на българския игрален филм, проведен през октомври във Варна. Но там те се изразиха по странен, бих го нарекъл Пилатовски начин за измиване на съвестите. Вместо да бойкотират фестивала чрез оттеглянето на своите филми, те се задоволиха с апели за достойно отношение към националното кино, които естествено не само не бяха чути, но се стигна и до въпросната срамна законодателна промяна.
Да не забравяме, че преди доста години във Франция целият културен елит се надигна срещу тогавашния министър на културата – великия Андре Малро – за това, че е уволнил основателя на националната им филмотека Анри Ланглоа. А малко по-късно подетата от Жан-Люк Годар и Франсоа Трюфо кампания доведе до прекратяването на кинофестивала в Кан, който не е обикновен национален форум, а най-голямото световно събитие в света на киното.
Благодарение на тази драстична протестна акция през следващата година бяха направени много съществени промени в организацията на обуржоазилия се фестивал и именно тогава бе създадена т.нар. Петнайсетдневка на режисьорите, която даде възможност за включване в програмата на фестивала в Кан на нови, оригинални филми, разчупващи наложените канони.
А У НАС КАКВО СТАНА?
Министърът на културата не само, че не се стресна от протестите, но си позволи да намекне, че ако кинаджиите продължат да протестират - може да им се случи нещо по-неприятно – да се промени самият закон, определящ субсидията за кино. Това си беше откровена закана, която премина покрай ушите ни без никаква реакция.
Но тази закана се изпълни и забележете – по инициатива на трима лекари (депутатите от ГЕРБ д-р Анатолий Йорданов, д-р Красимира Симеонова и д-р Станка Шайлекова), които внесоха между първо и второ четене предложение за поправка в Закона за държавния бюджет на Република България за 2011г., предлагащ горепосочената „мъничка” промяна в член 17 от Закона за филмовата индустрия.
КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА?
Ами просто, че никой компетентен човек, който е свързан по някакъв начин с киногилдията в България не се е осмелил да участва в поръчковото убийство на културата. Затова са опрели до лекарите (случайно ли?) - за да извършат те въпросната хирургическа интервенция спрямо закона.
И така опитът за убийство на българското кино от страна на българската държава и то именно във времето на неговия възход е събитието, с което ще запомним 2010 година. А не с рекорден брой български премиери!
Да се надяваме ли, че нещо ще се промени догодина. Едва ли.
Тъжното е, че отнемайки ни възможността да гледаме наши филми, управляващите активно допринасят за подронването на българската идентичност.