ГАНГСТЕРИТЕ НА ЕКРАНА

09.02.2013 Текст: Красимир Кастелов

ОБЗОРИ

Add new коментар

Втора седмица по кината у нас върви нашумелият американски филм „Ганстерски отряд“, който е „забранен за лица под 16-годишна възраст“, заради многобройните сцени на насилие и жестокост в него. Но само дни по-рано милиони българи видяха тиражираните до втръсване кадри с опита за покушение срещу Ахмед Доган, последван от немислима проява на зверство от членове на една от парламентарно представените партии у нас. Последвалата престрелка пред Съдебната палата в София пък ни напомни за класическа сцена от ганстерски екшън.

Този тип филми винаги са били сред най-харесваните от зрителите. Едва ли е случайно, че някои от най-добрите американски режисьори си създадоха име, заснемайки образцови творби именно в този жанр. Заговорим ли за Френсис Копола, Мартин Скорсезе, Брайън де Палма или Майкъл Ман неминуемо се сещаме за „Кръстникът“, „Добри момчета“, „Казино“, „Недосегаемите“, „Белязаният“ и „Обществени врагове“.
Гангстерските филми започват да се снимат масово през 30-те години на миналия век. Сухият режим в САЩ, допринесъл за процъфтяването на престъпността по онова време, е и косвеният виновник за насочването на Холивуд към този жанр.
В началото тези филми отразяват почти като в хроника случващото се в Америка в онези години. Холивудските босове бързо схващат, че темата за гангстеризма предизвиква жив интерес у голяма част от филмовата аудитория и разгръщат почти серийно производство именно на такова кино.

Особено се открояват филмите, посветени на Ал Капоне - некоронованият крал на престъпниците: „МАЛКИЯ ЦЕЗАР“ (1931), „ОБЩЕСТВЕН ВРАГ“ (1931) и „ЛИЦЕ С БЕЛЕГ“ (1932). Благодарение на тях изгряват на небосклона кинозвезди като Едуард Робинсън, Джеймс Кагни и Пол Муни.
Анализирайки съдържанието на тези филми, кинокритикът Ричард Грифит отбелязва че този жанр не само отразява, но и подклажда недоволството на цялото американско общество към институциите и държавата. Именно като отпор на тази плашеща тенденция се разгръща мощна кампания срещу вълната от ганстерски филми, заливаща американските киносалони.
Шефът на новосъздаденото Федерално бюро за разследване Едгар Дж. Хувър нееднократно упреква Холивуд, че възхвалява престъпността чрез киното, произвеждано в неговите студиа. Различни обществени организации също се обръщат към властите с искания да се спре производството на филми, пропагандиращи насилието и демонстриращи открито позора на Америка.

В крайна сметка се стига до приемането на прословутия Кодекс на Хейс, съдържащ редица ограничения, с които е трябвало да се съобразяват кинотворците в онези години. И макар че основно тези ограничения са насочени срещу сцените на секс и по-малко срещу тези на насилие, основната причина за забраните е страхът на властимащите от ганстерското кино. Те изпитват силно безпокойство от това, че то възпитава масово неуважение към авторитета на държавата. Освен това ганстерските филми, снимани през 30-те години на миналия век, показват в неблаговидна светлина банкерите, адвокатите и като цяло представителите на онези съсловия, които най-активно подкрепят властта.
На 22 септември 1934 г. на излизане от чикагския кинотеатър „Байограф“ е застрелян от агент на ФБР Джон Дилинджър – един от героите на престъпния свят. По ирония на съдбата престъпникът, който дълго време успявал да се укрива, рискува своята сигурност, за да може да гледа поредния ганстерски филм на екрана „Манхатънска мелодрама“ с Кларк Гейбъл в главната роля. Показателно е, че тъкмо страстта към киното ускорява трагичния край на Дилинджър. Неговото отстраняване ознаменува началото на нов етап в борбата на правителството срещу престъпността и в еволюцията на ганстерското кино, което отново се появява по екраните след близо двегодишно прекъсване. Но вече акцентът е поставен върху идеализирания, нов тип полицай, наречен Джимен (G-ман) от government (правителство). Той имал правото да преследва ганстерите като врагове на обществото из пределите на цяла Америка, без да се ограничава от законодателството на отделните щати. Само че създаденият от киното образ на тези нови борци срещу бандитизма, намиращи се под юрисдикцията на ФБР, така и не си спечелва очакваната популярност. Не случайно в един от най-добрите филми за Дилинджър, заснет през 1973 г. под режисурата на Джон Милиус, има сцена, която недвусмислено показва, че децата в годините на разцвет на ганстеризма се прехласват много повече от престъпниците, отколкото от техните преследвачи.

Възходът през 30-те години е последван от близо две десетилетия на криза за ганстерското кино. И едва в края на 60-те и началото на 70-те започва мощно обновяване на този популярен жанр. Така например „БОНИ И КЛАЙД“ на Артър Пен се нарежда сред най-интересните филми през тези години и получава високи оценки от критиката, заради това, че преосмисля традиционната структура на ганстерския филм, фокусирайки вниманието си не върху детективския сюжет, а върху психологията на героите, които са представени почти като Ромео и Жулиета на престъпния свят. Знаменитите бандити, от които навремето е пропищяла цяла Америка, не изглеждат на екрана като врагове на обществото, а по-скоро – като негови жертви. Без съмнение „Бони и Клайд“ е филм, който романтизира самотната фигура на ганстера и тази идеализация е сред причините за огромната му популярност сред младежката публика не само в САЩ, но и навсякъде където е разпространяван.

Впоследствие ганстерското кино се отказва да разказва биографии на реално съществували престъпници, насочвайки вниманието си към функционирането на нелегалните бандитски организации или най-общо казано към т.нар. мафия.
Повратът настъпва с филма на Френсис Копола „КРЪСТНИКЪТ“ (1972), превърнал се в един от най-касовите хитове в историята на киното. Приходите от неговото разпространение достигат $245 млн., надхвърляйки 40 пъти разходите за заснемането му.
„Искаше ми се да покажа мафията като метафора на Америка“, - споделя режисьорът Копола. – Но бях обезпокоен от твърденията, че съм представил на екрана Майкъл в романтична светлина, докато всъщност ми се искаше да изглежда като чудовище. Поставих си за цел да покажа разрухата на семейство Корлеоне, показвайки че Майкъл не е нищо повече от хладнокръвен убиец“. Именно „Кръстникът“ допринася в най-голяма степен за огромната популярност на Ал Пачино, който преди това е почти неизвестен актьор.
Само година по-късно пък ганстерската драма „Зли улици“ (Mean Streets) на Мартин Скорсезе носи известност на Робърт Де Ниро, превърнал се бързо във втората най-голяма звезда на американското кино през 70-те и 80-те години.
Двамата успяват да създадат редица запомнящи се образи на ганстери. Ал Пачино - в двете продължения на „Кръстникът“ (1974, 1990), а също в „Белязаният“ (1983), „Пътят на Карлито“ (1993) и „Дони Браско“ (1997), а Робърт Де Ниро – в „Имало едно време в Америка“ (1984), „Недосегаемите“ (1987), „Добри момчета“, „Нос Страх“ (1991) и „Казино“ (1995).
През последното десетилетие щафетата поемат по-млади звезди на американското кино, които също пресъздават на екрана ярки ганстерски персонажи, но като по-скоро ги героизират. Това се случи и с филма „ОБЩЕСТВЕНИ ВРАГОВЕ“ (2009) на опитния майстор на този тип кино Майкъл Ман, в който дори блестящ актьор като Джони Деп не успява да се опази от този грях. Благодарение на неговото изпълнение най-известният гангстер в историята Джон Дилинджър е по-скоро обаятелен, отколкото отблъскващ.

Тук е мястото да признаем, че „ГАНСТЕРСКИ ОТРЯД“, който сега върви по екраните, заслужава похвала за суровия си реализъм. Мнозина може и да не харесат прекаленото насилие в него, но трябва да отдадем заслуженото на Шон Пен за това, че в създадения от него образ на мафиотския бос Мики Коен няма нищо симпатично и едва ли би могъл да служи като пример за подражание на подрастващите. „Ганстерски отряд“ е сред малкото филми напоследък, в които борците срещу престъпността са представени не само много убедително, но и с огромна симпатия. Благодарение най-вече на перфектната игра на две от новите звезди на американското кино (Джош Бролин и Раян Гослинг) тази ганстерска драма те кара да съпреживяваш на добрите, а не на лошите, както се случва нерядко.
Въпросът е дали задаващите се филми с подобна тематика ще бъдат на това равнище? Тези дни излезе например „Куршум в главата“ със Силвестър Сталоун в главната роля. Неговият режисьор е 70-годишният Уолтър Хил, един от холивудските майстори на ганстерското кино, създател на емблематични филми като „Войните“ (The Warriors, 1979), „Улици под обстрел“ (1984), „Последният оцелял“ и др.
А само след два месеца Бари Левинсън („Рейнман“, „Да разлаем кучетата“ и др.) започва снимките на ганстерска драма за ирландската мафия в Бостън, озаглавена „Черна меса“ (Black Mass). За основа на сценария е послужила книгата „Черната меса: Истинската история на дяволския съюз межу ФБР и ирландската мафия“, написана от Дик Лер и Джерард О'Нийл - репортери от Boston Globe. Джони Деп ще изпълни ролята на Джеймс „Уайти“ Бългър - бившият главатар на организираната престъпност в Бостън.