НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Преполовихме годината, в която честваме един век от началото на българското игрално кино, но надеждите ни за неговото бъдеще не укрепнаха ни най-малко през този период. Защото очакванията, че спечелилият международна слава „Урок“ ще допринесе за пробуждането на зрителския интерес към българските филми на съвременна тема се оказаха напразни. Точно обратното - през тези шест месеца посещаемостта им в кината напълно се срина. Четири наши заглавия ("Досието Петров", "Буферна зона", "Потъването на Созопол" и "Урок") са били гледани средно от по 3500 – 4000 зрители (по данни на сайта dir.bg). Истински антирекорд, който ни връща в средата на 90-те! На техния фон безобразно слабият "Дякон Левски" се откроява със своите 38 623 зрители.

Какви са причините? Защо родната публика демонстративно загърбва творби, получили високи оценки за талантливото пресъздаване на актуална социална или екзистенциална проблематика?
Според мен, много трудно бихме могли да дадем обосновани отговори на тези въпроси, без помощта на социологията. За съжаление, тя отдавна не се занимава с друго, освен с това да мери рейтингите на политическите властелини. И по тази причина нямаме нито едно представително изследване на филмовата аудитория в България, от което да научим какъв е профилът на хората, които най-често ходят на кино - каква е средната им възраст, към кои слоеве от обществото принадлежат, образовани ли са или не, как решават кои филми си струва да гледат на големия екран и какво е равнището на кинокултурата им?
Но и без да си служим с данни от социологически изследвания, едва ли бихме сбъркали, ако кажем, че у нас все по-рядко се показват стойностни филми в кината, а когато, все пак, това се случва, зрителският интерес към тях е нищожен!
В една своя предишна статия за слабия зрителски интерес към нашите награждавани филми допуснах, че ако причината за пренебрежението към тях е в качеството им, би трябвало поне интересът към значимите заглавия от световния репертоар да е по-голям. За съжаление, фактите сочат друго. Така например, отличеният с 5 оскара френски филм „Артистът“ е бил гледан само от 9100 зрители в България, въпреки международния му касов успех. Приходите от световното му разпространение възлизат на $133,4 млн. при бюджет от едва $15 млн. Дори и филмът на Спилбърг – приключенският „Боен кон“ - номиниран за 6 награди „Оскар“ и донесъл $ 177,5 млн. от разпространението си по света – е гледан у нас едва от 9744 зрители. Друг американски хит – спортната драма „Кешбол“ с Брад Пит в главната роля, също номинирана за 6 оскара и донесла над $110 млн. приходи, у нас бе посетена само от 5672 зрители.
При това говорим за определено зрителски филми, отличаващи се с динамичен сюжет, превъзходна актьорска игра и ефектна режисура. А ако трябва да посоча по-актуални примери, бих изтъкнал зрителският провал у нас на руския „Левиатан“ (около 4000 зрители), испанско-аржентинския „Диви истории“ (1617 зрители), белгийско-френския "Два дни и една нощ" (1400 зрители), френските „Облаците на Силс Мария“ и „Истинският Сен Лоран“, естонско-грузинския „Мандарини“ и още няколко няколко стойностни заглавия, които са били посетени от още по-малко зрители. 
Слабата посещаемост на международно признати от критиката и публиката филми дава основания на киноразпространителите да ги внасят все по-рядко у нас. По тази причина навярно не излязоха в нашите кина нито прекрасният „Бърдмен“ – големият победител от 87-ите награди на Американската киноакадемия, нито полският „Ида“ – европейският първенец за 2014 година! Не бяха купени за разпространение тук и други кинематографични бисери, като „Юношество“ на Ричард Линклейтър, „Камшичен удар“ на Деймиън Чазел, „Под кожата“ на Джонатан Глейзър и още много други – списъкът може да продължен от всеки, който следи новостите в световното кино.

Някои са склонни да упрекват ценителите на арт филмите, че разчитали само на Интернет, за да ги гледат, но дали се замислят, че те просто нямат друг избор. В България „другото кино“ е буквално изтикано от големия (а и от телевизионния) екран. А и онези отделни стойностни заглавия, които почти напук все още се появяват от дъжд на вятър в киносалоните, преминават почти без реклама и бързо-бързо биват измествани от примитивните американски блокбастъри. За сведение, един от тях ("Бързи и яростни 7") е лидер в зрителската класация за първото полугодие в България с над 340 хиляди продадени билети.
И ако не беше международният София Филм Фест едва ли някога бихме могли да видим на голям екран нещо от постиженията на киното в Азия, Латинска Америка, Африка. А в тези региони на света се правят великолепни филми, повечето от които са напълно непознати не само на широката публика, но дори и на онези, които се мислят за изкушени киномани.
Колкото и да ми е неприятно, но съм принуден да констатирам и то по-убедено от преди няколко години, че у нас още повече се е разширила пропастта между касовото и стойностното или другото кино, както го наричам аз. Това е тенденция, която води до постепенното изчезване от широкия екран на мислещите, оригинални арт филми и окончателния триумф на развлекателните, пуканкови продукции. Затова все по-редки ще бъдат случаите, в които кинорепертоарът ще ни предоставя някакъв избор между примитивните и стойностните филмови заглавия. Ако това продължи още няколко години, неминуемо ще се формира напълно аутистична публика, нуждаеща се от все по-силни дози визуален наркотик, за да си гарантира мечтаното бягство от отблъскващата я реалност.