ГОДИШНИНИ

• 
• Add new коментар

Мнозина навярно си спомнят великолепния филм на Фелини „Джинджър и Фред“, но едва ли са чак толкова много онези, които знаят, че реалните прототипи на образите, пресъздадени на екрана от Марчело Мастрояни и Джулиета Мазина са превъзходните танцьори Фред Астер и Джинджър Роджърс.

Двамата са най-прочутата танцова двойка в американското кино през 30-те години на миналия век, нямащи равни на себе си не само тогава, но и през следващите десетилетия от историята на киното. Блестящият, леко ироничен, не приличащ на типичен американец Фред и неговата жизнерадостна, очарователна партньорка и до днес радват любителите на киното, които не делят филмите на нови и стари.
Чувството за ритъм на стройната, изрусена, с типично американско лице и тънка талия Джинджър е просто безукорно. Тя ходи така, сякаш плува. Не случайно става професионална танцьорка още на 14 години, а само 4 години по-късно вече жъне успехи на Бродуей с мюзикъли, като „Top Speed“ (1929).
По това време се запознава Астер — знаменит вариететен танцьор, който подобно на нея още няма опит в киното.
Съдбата повторно пресича пътищата им в Холивуд, където Джинджър попада благодарение на усилията на амбициозната си майка, която работела в „RКО“ в отдел за издирване на млади таланти за киното и, естествено, най-напред „открива“ собствената си дъщеря.
Впрочем зад гърба си новото екранно откритие има вече над 15 малки роли във филми, останали незабелязани. Но когато най-накрая се появява заедно с Астер във филма „Полет до Рио“ (1933), публиката е поразена от чудесния им синхрон.
Разбира се, водещият в този дует винаги е Астер, който е гениален танцьор. Но не трябва да се забравя, че и неговата партньорка изпълнява същите стъпки, при това на високи токове. Природният талант на Джинджър получава необходимата шлифовка, благодарение на Фред, който я научава на елегантност, изящество, грациозност, които са му присъщи по рождение.
Вярно е, че медиите раздухват слуха, че двамата просто не можели да се търпят. Джинджър винаги го е отричала, но все пак никога не споделя нищо за личните си отношения с Фред.
След филма „Полет до Рио“ звездната двойка жъне нови успехи с филми, като „Цилиндър“ (1935), „Времето на суинга“ (1936), „Ще танцуваме ли?“ (1937), „Историята на Върнън и Айрин Касъл“ (1939).
В десет от своите 73 филма Джинджър се носи по екрана във вихъра на танца в обятията на Астер. Зад необикновената лекота на движенията им, която прави най-силно впечатление, се крие дълъг и тежък труд. Веднъж репетирайки по настояване на Фред часове наред една сцена, Джинджър показва окървавените си обувки. В истинския смисъл на думата успехите им се дължат на много пот и кръв.
Към края на 30-е години Джинджър Роджърс започва да се стреми и към изпълнението на драматични роли, за което доказва, че също има талант. През 1941 г. получава „Оскар“ за ролята си във филма „Кити Фойл“ (Kitty Foyle: The Natural History of a Woman), побеждавайки в съревнование с великолепните Катрин Хепбърн („Филаделфийска история“) и Бет Дейвис („Писмото“).
Две години по-късно Роджърс се изязява не по-малко успешно и в комедийно амплоа във филма „The Major and the Minor“ под режисурата на Били Уайлдър.
Кариерата й продължава още близо три десетилетия, но най-успешен си остава именно периодът от 1933-а до1942-а.
След провала на филма „Харлоу“ (1965), в който Джинджърд Роджърс пресъздава на екрана знаменитата секс-бомба на Холивуд от началото на 30-те, актрисата се завръща към сценичната си кариера, за да участва в мюзикъли от типа на „Хелоу, Доли!“ още почти 20 години.