Като изключим българската премиера „Стъпки в пясъка“, по кината тази седмица господства вторичността. Имам предвид другите две премиери - „Механикът“ и „Бурлеска“.
Поредният филм, в който Джейсън Стейтъм играе ролята на убиец, е римейк на „Механикът“ с Чарлз Бронсън от 1972-а. Изборът на новия главен изпълнител е довел до съответна промяна и в самата атмосфера на филма. Актьорът-любимец на почитателите на зрелищни екшъни („Непобедимите”, „Транспортер”, „Огън в кръвта”, „Италианска афера” и др.), дори само с вида си изисква много повече динамизъм и агресия, отколкото вглъбения и флегматичен Бронсън, превърнал се в емблема на криминалния жанр от 70-те години.
Днес едва ли може да удивиш когото и да било с образа на наемен убиец в главната роля, но през 1972-а това не беше така.
Джейсън Стейтъм обаче е много далеч от онова, което навремето постигна неговият предшественик. А филмът с негово участие не успява да достигне равнището на психологизма на първия „Механик“. Не е достатъчно само да избереш актьор, умеещ немногословно да си върши работата подобно на Бронсън, но трябва да се опиташ да напълниш със смисъл мълчаливото му присъствие на екрана.
Някои се възхищават от професионализма на Стейтъм и от това, че представя истинска машина за убиване, не трепваща дори когато трябва да отстрани единствения си приятел и наставник Хари (Доналд Съдърланд).
Преправяйки сценария на стария „Механик“, създателите на новия са направили все пак опит да вникнат в психологическите мотиви на (анти)героя, на когото Чарлз Бронсън бе успял да придаде известен романтичен ореол. Неговото желание да отмъсти на онези, които толкова коварно са си послужили с професионализма му, съвпада с намеренията и на сина на покойния (Бен Фостър), когото наемният убиец започва да обучава на своя занаят.
В известен смисъл той заменя неговия баща, а драматизмът в техните отношения произтича от факта, че всъщност е неговият убиец. За известно време героят на Стейтъм като че ли не подозира, че си има работа с далеч по-умен и чувствителен човек, отколкото това изглежда на пръв поглед. Тук би трябвало да отбележим, че Бен Фостър се справя отлично със своята роля.
За съжаление, в последната част на филма режисьорът Саймън Уест повтаря онова, което умее най-добре и което вече сме виждали във „Въздушен конвой”, „Дъщерята на генерала”, „Лара Крофт: Tomb Raider”, на фона на което старият „Механик“ изглежда почти като класическа психологическа драма.
А това моментално адресира новия „Механик“ към далеч по-непретенциозната младежка публика.
Пак на нея явно разчитат и създателите на другия премиерен филм тази седмица – „Бурлеска“. Неговият режисьор Стив Антин е създал прекалено стандартен, в много отношения дори шаблонен филм за провинциално сираче, родено за певица и танцьорка, което пробива без проблеми в най-модния клуб на Лос Анджелис и много бързо се прославя.
Като цяло „Бурлеска“ е по-скоро пълнометражен клип, отколкото пълноценен мюзикъл. Без да търсят никакви историко-политически (както беше в „Кабаре“), творческо-философски („Девет“) или пък социално-сатирически („Чикаго“) внушения, неговите създатели остават на повърхността на изсмукания от пръстите им сюжет, разчитайки единствено на музикално-сценичните номера, които привличат вниманието, но и дразнят със своята вторичност. Разбира се, това е очевидно само за онези, които вече са гледали „Мулен Руж“ (2001), „Чикаго“ (2002), „Девет“ (2009), а също и „Шоугърлс“ (1995).
Разбира се, почти невъзможно е в един мюзикъл, чието действие се развива основно на сцената, да изненадаш когото и да било с оригинален сюжет или неочаквани режисьорски решения.
Но бедата на „Бурлеска“ е в това, че подготвените зрители постоянно се сещат за „Кабаре“, от което естествено не печели филмът на Стив Антин. Почти всеки от музикалните номера в „Бурлеска“ напомня с нещо или за хореографските решения на Боб Фос или пък, което е още по-лошо – за тези в „Шоугърлс“ на Пол Верховен. Но дори и да приемем цялото това дразнещо „заимстване“ или „цитиране“ като опит за отдаване на почит към предходни образци в жанра, трябва да кажем, че когато в един музикален филм всеки следващ номер прилича досущ на предходния, това не говори никак добре.
От всички актьори на ниво е само Стенли Тучи, но неговият безспорен талант не е достатъчен, за да кажем, че филмът се е получил.
Защото отношенията между двете главни героини – собственичката на клуб (Шер) и нейното протеже (Кристина Агилера), върху които би трябвало да се крепи филмът, не са в състояние да развълнуват онази част от публиката, която не робува на пристрастия към двете певици. Впрочем с „Бурлеска“ се случи нещо странно и почти скандално. Филмът получи няколко номинации за „Златен глобус“, след което му дадоха и самата награда за най-добра песен във филм („You Haven't Seen The Last of Me“), изпълнявана от Шер, която обаче бе разбита от критиката на пух и прах за неубедителната й актьорска игра. Членовете на Американската академия за киноизкуство не повториха същата грешка и „Бурлеска“ не бе номиниран в нито една категория.
Нещо повече, напълно възможно е именно на Шер да връчат „Златна малина“ за най-лоша актриса в поддържаща роля.
Какво да кажем за другата популярна певица, участваща във филма? В „Бурлеска“ Кристина Агилера играе първата си главна роля в киното. Преди това се бе появявала предимно в епизодични роли или пък озвучаваше рисувани персонажи. Сега играе героиня, която въпреки всички закони на жанра „бурлеска“ се стреми да покаже, че шоу звездата трябва да пее на живо. Тя записва предварително цели 8 нови песни, влезли в албума-саундтрак „Burlesque“. И макар че в класациите той не намери челно място, все пак кинодебютът на Агилера може да се приеме за успешен, ако имаме предвид, че нейна е „Bound to You“, която бе номинирана за „Златен глобус“ в категорията „най-добра оригинална песен във филм“. Разбира се, тя е написана в съавторство със Самуел Диксън и Сиа Фърлър (Sia Furler), която е сред най-талантливите певици и съчинителки на песни днес.