Тази вечер се открива 15-ият София Филм Фест, обещаващ богата програма от стойностни филми, повечето от които едва ли ще видим някога на екран, ако чакаме родните киноразпространители да ги купят. От онова, което на мен ми направи най-силно впечатление по време на миналия фестивал, до момента нищо не е излязло по кината.
Затова ми се иска да споделя с читателите на „Другото кино“ своята класация на
ДЕСЕТТЕ НАЙ-ДОБРИ ФИЛМИ
НА 14-ия СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ
ЛОШ ДЕН ЗА РИБОЛОВ (MAL DIA PARA PESCAR) – реж. Алваро Брехнер.
Този испано-уругвайски филм ме разтърси със своето проникновение в сложната тема за самопознанието, до което човек достига само в мигове на върховни изпитания.
Амбициозният дебют на уругвайския режисьор, заснет с много остроумен хумор в традицията на „черния“ филм, бе определен от филмовите критици като ретро вариант на „Кечистът” на Аронофски, съчетаващ похватите на братята Коен и на известния мексикански режисьор Артуро Рипщайн. Любопитно е, че ролята на бореца Якоб ван Опен в „Лош ден за риболов“ изпълнява финландецът Юко Ахола, когото помним от филма на Вернер Херцог „Непобедимият” (2001).
ЗАЕК ПО БЕРЛИНСКИ (KRÒLIK PO BERLINSKU) – реж. Бартош Конопка.
Номинираният за „Оскар” полско-германски документален филм разказва невероятната история за дивите зайци, развъдили се навремето около Берлинската стена. В продължение на 28 години „мъртвата зона” е техен спокоен дом – място, обрасло с трева, но без никакви хищници. Благодарение на войниците, охраняващи Стената, те не са обезпокоявани и от човешкото присъствие. Зайците си живеят затворени, но щастливо. За тяхно нещастие един ден Стената е съборена и им се налага да напуснат удобната си екосистема.
Чудесна метафора на света, в който живяхме през социализма, която впечатлява с абсолютната си непреднамереност. Заснет като научно-популярен филм, „Заек по берлински“ въздейства като истинска драма на абсурда. Фокусирайки се изцяло върху съдбата на заешката популация в зоната около Берлинската стена, създателите на филма успяват да предизвикат тревожен размисъл върху странностите на човешката природа, чието неудържимо влечение към свободата не познава граници.
ПРЕШЪС (PRECIOUS: BASED ON THE NOVEL ‘PUSH’ BY SAPHIRE) – реж. Лий Даниълс.
Разтърсваща драма, която е посветена на живота на чернокожа тинейджърка от Харлем, родила две деца след изнасилвания от родния си баща. Този американски независим филм може би заслужаваше повече от „Войната е опиат” да спечели главния „Оскар” миналата година. Все пак получи пет награди „Независим дух”, една от които за най-добър филм. Но онова, което навярно не всички знаят е, че автор на оригиналната музика към филма е българинът Марио Григоров.
НАДУВАЕМА КУКЛА (KÛKI NINGYÔ) – реж. Хирокадзу Корееда.
Този филм е включен от торонтския сайт „Jfilmpowwow” в петорката на петте най-добри японски филми, излезли на екран през 2009 г. Хирокадзу Корееда, когото аз открих за себе си още по време на 11-ия София Филм Фест, когато бяха представени 4 негови филма („Дистанция”, „Илюзии”, „Никой не знае” и „След живота”) този път разказва поредна тъжна градска приказка за изгубените човешки души, за които любовта е по-нужна дори от въздуха, който също не достига в многомилионния съвременен мегаполис.
КОНЦЕРТЪТ (LE CONCERT) - реж. Раду Михайлеану.
Превъзходна трагикомедия, разказваща за един необикновен концерт на Чайковски, изпълнен от руски виртуози в Париж, представящи се за оркестъра на Болшой театър.
Финалният епизод, продължаващ близо 15 минути е заснет виртуозно и монтиран гениално. В него е вложено много от онова режисьорско, актьорско и операторско майсторство, което истинските синефили мечтаят да видят на екрана.
МЕДЕН МЕСЕЦ (MEDENI MESEC) – реж. Горан Паскалевич.
Поредният силен филм на любимия ми сръбски режисьор, когото ценя дори повече от Кустурица. Това е и първият сръбско-албански филм. Сюжетът му е завъртян около две сватби – албанска и сръбска - който режисьорът с присъщото му остроумие и сарказъм превръща във вълнуваща трагикомедия за изкуствено разделените народи на Балканите, които имат обща надежда - обединена Европа.
САМИЯТ ТРОЦКИ (THE TROTSKY) – реж. Джейкъб Тиърни.
Това бе може би най-забавният филм на 14-ия София Филм Фест, който по мое мнение очарова публиката. В него е разказана с великолепно чувство за хумор историята на преждевременно развития тийнейджър Леон Бронщайн от Монреал (акт. Джей Барушел), който пламенно вярва, че в него се е преродил руският революционер Лев Троцки. Филмът не само се гледа на един дъх и предизвиква взривове от смях, но провокира и към сериозен размисъл за младото поколение, което всички смятат за аполитично, без да подозират че то също искрено копнее да се посвети на големи каузи.
ПРАХЪТ НА ВРЕМЕТО (SKONI TOU HRONOU) – реж. Тео Ангелопулос.
Любовната история на гръцките емигранти Спирос и Елени е представена, както винаги във филмите на Ангелопулос, ярко метафорично и кинематографично. Времевите пластове се преплитат, което изисква определено усилие от зрителите, за да следят хода на действието. За което обаче са възнаградени стократно от катарзиса, който носи тази необикновена драма за трагичните взаимоотношения между Любовта и Историята.
Знаменитият режисьор, продуцент и сценарист на шедьоври, като „Трупата” (1975), „Пътуване до Китира” (1983), „Пчеларят” (1986), „Нерешителната стъпка на щъркела” (1991), „Погледът на Одисей” (1995) и увенчаният със „Златна палма” в Кан „Вечност и ден” (1998), предлага своето автобиографично кинозавещание, в което разплита драматичните перипетии на гръцката емиграция на фона на почти цялата история на ХХ век.
СПОРЕД РАЗМЕРА (SIPPUR GADOL) - реж. Шарон Маймон и Ерез Тадмор.
Трогателна и същевременно умна израелска комедия, която не отстъпва на „Самият Троцки” и „Концертът”, които бяха сред най-забавните филми на 14-ия София Филм Фест, чиято програма изобилстваше от драми, като „Бялата лента”, „Източни пиеси”, „Ливан”, „Млякото на скръбта”, „Прешъс”, „Война за опиум”, „Тъпан, барабан” и др. Впрочем такава е ситуацията като цяло в съвременното кино, в което се открояват повече драматичните филми, отколкото комедийните. Винаги са били изключение творци като Чаплин, Тати и Бенини, успяващи да поставят сериозни въпроси, разсмивайки ни.
„Според размера“ е нестандартен поглед към проблемите на хората с наднормено тегло, които са жертва на дискриминация в обсебения от мании за диети съвременен свят.
ДОВИЖДАНЕ, КАК СТЕ? (DOVIDJENJA, KAKO STE?) – режисьор, сценарист и оператор Борис Митич.
Един от най-оригиналните документални филми напоследък, събрал пиперливи сръбски афоризми, които са истинска противоотрова на кичозната реалност, в която живеем.
Невидимият разказвач е измъченият герой на нашето време, който е готов да даде живота си за каузата, която обаче все още не е открил … Последното му желание е да избере по какъв начин да умре, затова предизвиква различни опоненти на абсурдни дуели. Сред тях са честен политик, възвърнал доброто си име на военнопрестъпник, лъжеморалист, безотговорен баща, неблагодарно дете. За да получите представа за остроумните обобщения, изобилстващи в този шантав филм, ще цитирам само едно, което е сред най-показателните: „Не е вярно, че сме си оцапали ръцете с кръв, защото кръвта ни стигна само до коленете”.
В класацията съм включил само филми, които съм гледал за пръв път именно на 14-ия София Филм Фест. Защото още преди него вече бях успял да видя „Антихрист“, „Източни пиеси“, „Бялата лента“ и др., които иначе със сигурност биха намерили място в тази десятка.