Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

ДЕНЯТ НА БЪЛГАРСКОТО КИНО - И ТОЙ СПОРЕН, КАКТО ВСИЧКО ОСТАНАЛО


13.01.2014  Текст:  Красимир Кастелов

ОБЗОРИ

   

13 януари e професионалният празник за всички, които работят в областта на българското кино. Тази дата е обявена за Ден на българското кино с Държавен указ през 2005 г. като официален празник на всички, работещи във филмовата индустрия.
Аргументите за това решение бяха припомнени от Националния филмов център в следното съобщение до медиите, разпространено в  навечерието на поредното й честване.

  Но в писмо до Националния филмов център Петър Кърджилов, който е сред най-уважаваните български историци на киното, оспорва тази дата, твърдейки следното: „Премиерата на първия български игрален филм "Българан е галант" се е състояла на 12 януари 1915 (понеделник). Което ще рече, че тъкмо на тази дата би трябвало да се чества и Денят на българското кино ((ако между двата дена има някаква връзка)“ .  Петър Кърджилов прави, според мен, и доста уместна забележка по повод мястото на честването на празника тази година: "Руският културно-информационен център е чудесно място, но в случая все пак става дума за "българското кино". Повече "историческа логика" би имало, ако празникът се отбележи в някой от културно-информационните центрове на европейските държави Италия, Унгария, Австрия или Испания. Защото операторът на "Българан е галант" е испанец, продуцентът - австро-унгарец, а председателят на АД "Модерен театър" - киното, произвело филма и приютило неговите премиерни прожекции - италианец (такъв по народност е и един от участниците в кинокомедията - имам предвид "Българан е галант", а не Деня на българското кино)".
И до днес не е категорично уточнено не само кой точно е бил денят на премиерата на първия български игрален филм (12 или 13 януари), но дори и коя е била годината, през която, това се е случило (1910 или 1915). Спори се също за заслугите на изпълнителя на главната роля Васил Гендов, който също е сочен за режисьор и сценарист на немия черно-бял филм. Това е странно, след като няма съхранено негово копие до наши дни. В първия том на своята книга „Киното в България“ Александър Грозев отхвърля като „наивно и несъстоятелно упорството, с което някои автори приписват на младия актьор Васил Гендов всичката отговорност (и историческа слава, разбира се!) по създаването на филма“. [1]
Неизброими са белите полета в историята на българското кино от неговия пионерски период, които никога няма да бъдат попълнени, пише Петър Кърджилов в увода към филмографията „Български игрални филми“ (1915-1948), издадена от БНФ през 1987г. Основните причини са свързани с печалния факт, че до нас не е достигнала голяма част от българските филми, снимани преди Втората световна война, както и с това, че пресата от онова време невинаги е смятала за необходимо да отбележи един или друг факт от кинематографичния живот на България, мемоарите на кинодейците често са неточни, сведенията от тях – противоречиви. 
И все пак, през лятото на 1909 г. две кратки вестникарски обяви, поместени в „Софийски новини“ и „Вечерна поща“ съобщават, че в столичния театър „Аполо“, собственост на чеха И. Гайдушек, са прожектирани филми с „картини из нашия живот“ (тържествата на 2 май във Военното училище в София).
Няколко оскъдни реда, оказали се безценни за изследователите на родното кино. Защото от тях узнаваме за картина, която е „снета и приготвена от съдържателя на Аполо Театър г-н Гайдушек”. Което означава, че се изправяме пред първия филм, “произведен” изцяло в България! [2]
Но поради това, че той не е запазен, е много трудно да се отговори категорично на важни въпроси, свързани не само със съдържанието и националността му, но и с имената на неговия продуцент, режисьор, оператор...
Въпреки оскъдната вестникарска информация за собственика на театър „Аполо“, поръчал и заплатил за заснемането на въпросната документална хроника, Петър Кърджилов прави извода, че г-н Гайдушек, навярно без дори да го е съзнавал, се е превърнал в продуцент (поръчител, вдъхновител), а и разпространител (човек, който извлича печалба, облага от показването на филмите или покрай тяхното показване)...
Но на въпроса: кой все пак е заснел споменатите „картини из нашия живот”, нямаме отговор. Едва ли е самият Гайдушек – смята Кърджилов и подхвърля, че един от правдоподобните отговори може да е: прожекционистът на „Аполо”. Такъв без съмнение е имало, макар че днес не знаем нищо за него! В ранните години на кинематографа е било практика прожекционистите на кината (наричани оператори) да изпълняват и функциите на снимачи. [3] 
Известният киноисторик допуска, че авторът на филма (операторът, монтажистът и навярно режисьорът му) е бил свързан по някакъв начин с нашата страна, живеел е в България (постоянно или за по-продължителен период от време), бил е „под ръка”, разполагал е с кинокамера, която е можел незабавно да грабне, щом е станело нужда...
Много вероятно е той да е бил чужденец, пребивавал у нас (такива са операторите на поне половината български филми чак до Втората световна война). Което не променя както тяхната принадлежност към родната „национална продукция“, така и тази на показаните в „Аполо“ заглавия. Тогава? Тогава излиза, че точно преди един век (публикацията на Петър Кърджилов е от 2009 г. – бел.моя) е бил заснет първият български филм! [4]

Ако отделям толкова място на това, то е защото бих искал да акцентирам върху симптоматичния факт, че дори и днес, когато се опитваме да празнуваме по повод една бележита дата от историята на родното кино, продължаваме да не знаем със сигурност имената на автора или авторите на първите български филми (документален и игрален), макар че имаме основания да смятаме, че поне ни е известно кои са били предприемачите (продуцентите), по чиято инициатива те все пак са били заснети.
Тази неяснота по отношение на авторството на първите кинофилми в България, според мен не е случайна. Тя е резултат от това, че превръщайки се в предпочитано забавление за значителна част от тогавашното общество, киното у нас така и не успява да си издейства статута на важен сегмент от националната ни култура. 
Най-жалкото е, че и досега то продължава да играе неблаговидната роля на придатък към нея. А опитите му да подражава на популярни чуждестранни образци водят до чувствителното му изоставане дори и в сравнение с киното в държави, сравними по мащабите си с България.

Затова не би трябвало да ни удивлява съвременното звучене на написаното още през 1929 г. от Пантелей Карасимеонов (български поет, журналист и кинокритик) в сп. „Нашето кино“: „Никой властник в тази страна не може като че ли да схване, че един сполучлив и правилно насочен към определени културно-просветни цели филм би могъл да допринесе извънредно много за културното издигане на народа ни. Такъв филм би бил истинска незаменима школа за художествено и национално превъзпитание. Скована в партизанщина, нашата официална власт не вижда или няма време да ги види новите прояви на българския творчески дух“[5]
                                                     --------------------------------------------------
Цитирани източници:
[1] Грозев, Александър. Киното в България. T. 1. (1897-1956). ВТ, Фабер, 2011, стр. 83
[2] Петър Кърджилов. 100 години от заснемането на първия български филм! Тогава защо не празнуваме? (http://bit.ly/QWdPHN)
[3] Петър Кърджилов. 100 години от заснемането на първия български филм! Тогава защо не празнуваме? (http://bit.ly/QWdPHN)
[4] Пак там.
[5] Сп. Нашето кино, бр. 109, 1929, стр. 3



 

 



Коментари (0)