ОБЗОРИ

• 
• Add new коментар

Българинът много обича кинокомедиите. Доказателство за това е успехът на „Мисия Лондон”, поставил рекорд по посещаемост за последните 20 години. От излизането му по екраните до момента са регистрирани 345 хиляди посещения в киносалоните. За сравнение, зрителските фаворити преди него - „Дзифт” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – привлякоха 8 пъти по-малко публика.

Едва ли е случайно, че точно комедиен български филм, какъвто е „Мисия Лондон”, пожъна подобен успех. Това е даже закономерно, като се има предвид, че преди 1989-та година именно кинокомедиите бяха посрещани с най-голям зрителски интерес у нас.
Над дузина са българските комедии, които са били гледани от милион и повече зрители. Ненадминат рекордьор и до днес си остава излезлият преди 50 години „Хитър Петър” с 6,4 млн. посещения, следван от „Любимец 13” (1958) – 2,5 млн., „Специалист по всичко” (1962) – 2, 2 млн., „Два диоптъра далекогледство” (1976) – 1,7 млн., „Оркестър без име” (1982) – 1,3 млн., „Господин за един ден” (1983) – 1,2 млн и др.
От този своеобразен „клуб на милионерите” отсъства може би най-ярката кинокомедия от времето на комунизма – „Кит” на режисьора Петър Василев. Само че тя е разпространявана само в по-големите градове и въпреки ограниченията, все пак е била гледана от 599350 зрители. Заснета е през 1967-а, но поради цензурни съображения не излиза до 1970-а. Причината е много проста - това е вероятно най-язвителната българска сатира за един от най-големите абсурди в комунистическата държава - манипулирането на икономическите данни. Култовата реплика от филма: „Другари! Риба! - Риба, ама цаца. - Цаца, ама риба!” продължава още да е актуална, защото символизира вечните напъни на управляващите да представят нищожните си дела за много повече от това, което са в действителност…

Не е нужно да се прави специално проучване по въпроса кой е най-предпочитаният филмов жанр и на днешните любители на киното в България. Достатъчно е човек да надникне в Интернет форумите и ще се увери, че най-обсъждани са именно популярните български кинокомедии от миналото. Така например „Кит” е определян като „най-добрата сатира за българския модел на социалистическо общество”, а „Оркестър без име” си е спечелил истински култов статут и е смятан за задължителен от всеки уважаващ себе си киноман: „Еееее, ти пък "Оркестър без име" да не си гледал, срамота!”; „Това, че си пропуснал „Оркестър без име”, е просто престъпление!”; „Който не е гледал "Оркестър без име” и не е чел „Под игото” е за разстрел бре :)”
Срещат се и критични мнения, разбира се: „Старите български комедии гледам с удоволствие, но хуморът ни е прекалено „ограничен” - това не е онзи общочовешки хумор, който може да разтресе от смях всеки човек в безкрайната Вселена”;
„Комедиите от комунизма са спънато-наивни.” Но тези оценки за родните кинокомедии най-често срещат аргументирания отпор на истинските ценители, според които „точно това им е уникалното, защото трябва да си много изобретателен, за да кажеш, че царят е гол, без да ти спрат филма или да си имаш работа с партийни секретари.”

Дали и за новите комедии от типа на „Мисия Лондон” след време ще се говори и пише със същия ентусиазъм, както за „Господин за един ден” и „Оркестър без име”? Не знам, времето ще покаже. Но едно е сигурно - българската кинокомедия върна публиката в салоните.