Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ


04.04.2012  Текст:  Красимир Кастелов

Носталгия

   

 

Навършиха се 80 години от рождението на един от най-великите режисьори в историята на киното – Андрей Тарковски. Всеки, за когото филмите са много повече от обикновено зрелище или развлечение, навярно си спомня с носталгия за неговите гениални творби, които, уви, младото поколение не познава. Не знам дали щеше да бъде по-различно, ако не си бе отишъл толкова рано и имаше възможност да снима и днес подобно на Жан-Люк Годар, Марлен Хуциев, Анджей Вайда, Ален Рене и други големи майстори, вече преминали 80-годишната граница.

Тарковски си отиде на 54 години, успявайки да заснеме едва 7 филма. Но името му заема видно място в пантеона на седмото изкуство, наред с тези на Бергман, Антониони, Фелини, Бунюел, Куросава... А какво би било, ако бе осъществил поне половината от онова, за което мечтаеше? Неговата удивителна работоспособност би му позволила да прави по два филма годишно, а не по един на три години. За съжаление, повечето от проектите му са отхвърлени от държавната кинематография (Госкино) на бившия Съветски съюз. Искал е да екранизира „Престъпление и наказание“, „Идиот“ и „Бесове“ на Достоевски, „Обломов“ на Гончаров, „Хамлет“ на Шекспир. Мечтаел да пренесе на екрана „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. Години наред обмисля идеята за филми, посветени на протопоп Авакум и свети Антоний. Но така и не успява да осъществи тези грандиозни замисли.

Най-интересното е, че в неговите предложения до Госкино няма нищо дисидентско, нищо антисъветско. Дори и след като се озовава на Запад като невъзвращенец, той вътрешно продължава да е дълбоко руски по дух творец. Съветската социалистическа система обаче никога не го възприема като свой. Чиновниците в сферата на културата през онези години (70-те и 80-те) не са можели (или не са искали!) проникнат в дълбочината и многозначността на неговите филми и просто с кожата си са усещали, че в тях са закодирани някакви „вредни“ послания.

В действителност „вредното“ в кинематографичното творчество на Тарковски от тяхна гледна точка се корени в стремежа му да възроди низвергнатите от социалистическата държава вечни, християнски ценности. „Културата не може да съществува без религия. Културата сублимира в религията, а религията — в култура“, — смятал Тарковски, който е не само изключителен кинорежисьор, но и изключително дълбок религиозен мислител, умеещ като никого другиго да „проповядва“ чрез своите високохудожествени филми. Разбира се, че на такъв като него, няма как да му е било лесно в условията на една атеистична държава, като бившия Съветски съюз! Но едва ли би му било по-лесно и днес – в условията на повсеместна бездуховност - не само в родната му Русия.
Ако отново гледате филмите му, ще се удивите на прозорливостта на този човек, който още през 70-те години на миналия век предусеща надвисналите катастрофи над неговата страна. Но не скорошния разпад на системата и властта са го тревожели, а разпадът на човека. „Духът и плътта, чувството и разумът никога вече няма да могат да се съединят. Твърде късно е. Увредени сме от страшната болест, наречена бездуховност, която, уви, е смъртоносна. Човечеството прави всичко, за да се самоунищожи“, - пише той в своя дневник. Опитва се да предупреждава за това чрез изкуството си, да бие камбаната за надвисналата опасност и по тази причина всеки следващ негов филм е по-песимистичен от предходния.

Тарковски не е можел, а и не се е опитвал, да се приспособява и да играе по правилата. Той се стремял да живее свободно в условията на една стопроцентово тоталитарна държава. А това никому не се прощавало. Ето защо неговите заявки и сценарии са категорично отхвърляни, а със заснетите филми цензурата се отнасяла убийствено жестоко. Тарковски си изработил свой метод за борба с този натиск: изхитрявал се с изискваните от него поправки дори да подобрява своите филми. И мъжествено да извоюва допускането им до екрана.
„Иваново детство“, „Андрей Рубльов“, „Огледалото“, „Соларис“, „Сталкер“ предизвикват фурор по международните фестивали, а в родината си техният създател е едва ли не аутсайдер. Системата бавно и методично го изтласква извън пределите си,  така както преди него прогонва Солженицин, Ростропович, Бродски др.
Но великият режисьор не се чувства щастлив нито в Италия, където снима „Носталгия“, нито в Швеция, където създава „Жертвоприношение“. Той е истински руски творец и по тази причина преживява мъчително тежко принудителната откъснатост от родната почва. Едва ли е случайно, че в последните му филми все по-отчетливо зазвучава мотивът на саможертвата.
Преждевременната смърт на Тарковски е именно такава изкупителна жертва. Той изгаря като свещ (спомнете си една от най-силните сцени на филма му „Носталгия“), но с филмите си осветява пътя на поколенията след него, готови да служат на изкуството честно, стоически, безкомпромисно!
В дневника си, наречен от самия него „Мартиролог“ и издаден от сестра му през 2008 г., той пише: „Никога не съм желал да ми се прекланят (бих се срамувал да изпадна в ролята на идол). Винаги съм мечтал за това – да бъда нужен“.
Още за Тарковски и темата за духовното възкресение във филмите му може да прочетете тук.  



Коментари (0)


     



 

Други



 

Подобни публикации

  

ФИЛМИ НА ФОКУС



АНАЛИЗ – ТУК


 

 

 

 

ТОП ЕКРАНИЗАЦИИ

 
АНАЛИЗ – ТУК