НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Отбелязването на Деня на обединена Европа и на 71-ата годишнина от победата над Хитлеристка Германия е, според мен, основателна причина да преразгледам миналогодишната си класация на най-добрите филми за Втората световна война.

Отдалечаването ни във времето от Втората световна война не само не води до намаляване на интереса на киното към това събитие, но и се характеризира с опити за нови, постмодернистични негови прочити. Тарантино и неговият филм "Гадните копилета", например, е един от тях. През последните години сред най-стойностните кинопродукции по темата, според мен, са американските, а не руските (респ. съветските), както бе в по-ранни периоди.
Така например, шест от заглавията в топ 10 на филмите за Втората световна война, според най-големия сайт за кино в света IMDB, са създадени след 1990 г. и са все западни заглавия (главно холивудски): „СПИСЪКЪТ НА ШИНДЛЕР” 1993) – реж. Стивън Спилбърг; „СПАСЯВАНЕТО НА РЕДНИК РАЙЪН” (1998) – реж. Стивън Спилбърг; „ГАДНИ КОПИЛЕТА” (2009) – реж. Куентин Тарантино и др.
В други класации можем да срещнем още три американски военни шедьовъра, заснети от наши съвременници: „ТЪНКА ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ“ (1998) – реж. Терънс Малик; „ЗНАМЕНАТА НА НАШИТЕ БАЩИ“ (2006) – реж. Клинт Истууд и „ПИСМА ОТ ИВО ДЖИМА“ (2006) – реж. Клинт Истууд.
Същевременно в по-новите зрителски класации на руските и съветски продукции за Втората световна война отсъстват заглавия от последните две десетилетия и продължават да доминират сравнително по-слабо известните на съвременните зрители филми, като: „ТЕ СЕ СРАЖАВАХА ЗА РОДИНАТА“ (1975) – реж. Сергей Бондарчук; „НА БОЙ ОТИВАТ САМО СТАРЦИТЕ“ (1973) – реж. Леонид Биков; „А УТРИНИТЕ ТУК СА ТИХИ“ (1972) – реж. Станислав Ростоцки; „СЕДЕМНАЙСЕТ МИГА ОТ ПРОЛЕТТА“ (1973) – реж. Татяна Лиознова; „ОФИЦЕРИ“ (1971) – реж. Владимир Рогов; „БАЛАДА ЗА ВОЙНИКА“ (1959) – реж. Григорий Чухрай; „БАЩАТА НА ВОЙНИКА“ (1964) – реж. Резо Чхеидзе; „ЛЕТЯТ ЖЕРАВИ“ (1957) – реж. Михаил Калатозов; „ЖЕНЯ, ЖЕНЕЧКА И „КАТЮША“ (1967) – реж. Владимир Мотил; „НА ВОЙНА, КАТО НА ВОЙНА“ (1968) – реж. Виктор Трегубович и др.

АЛЕКСАНДЪР СОКУРОВ: ВСИЧКИ ФИЛМИ ЗА ВОЙНАТА СА ЛЪЖА

Със своето провокативно на пръв поглед обобщение, направено пред в. „Комерсант“ през 2009-а и частично повторено през 2014-а в интервю за „Аргументи и факти“, знаменитият руски кинорежисьор огласява една истина, която малцина се осмеляват да признаят. Казаното от него е по адрес на всички игрални филми за войната – съветски, руски, американски, европейски…
Така например, той споделя, че неговият баща - участник в битките за Варшава и Берлин, никак не обичал съветските военни филми и се отнасял с голяма ирония към начина, по който била представяна войната в тях. Сокуров признава, че дълго време си е мислел, слушайки критиките му, че вероятно на него като на селски човек просто не му достигали въображение и знания, за да може да възприеме адекватно културен феномен като киното. Но едва, когато самият той се оказал в истински условия на война, когато видял със собствените си очи случващото се по таджикско-афганистанската граница и чеченските събития по-късно, най-после проумял правотата на своя баща.
Сокуров припомня, че Червената армия се е състояла от най-различни хора, но мнозинството били напълно измъчени, убоги, отблъскващи със своята външност, в което сами можем да се уверим дори от цензурираните кадри на съветската кинохроника, както и от снимките на някои военни фотографи.
И откъде са се взели в такъв случай съветските екранни красавци, – пита се той, - а също и супермените в най-новите руски военни филми? Не е ли това една от причините войната да изглежда на днешните зрители като нещо привлекателно?
Големият руски писател Виктор Астафиев, който участвал във Втората световна война – при това като редник – също се отнасял крайно критично към съветските военни филми, заради техния фалш. Затова разкрива в своята най-силна книга, озаглавена „Проклетите и убитите“ (издадена в два тома през 1995 г.) ужасната истина за "великата" победа на Червената армия във Втората световна война. Но дори и да не сте я чели, само ако видите и чуете страшната му изповед в документалния филм „Виктор Астафьев. Весёлый солдат“ никога повече няма да вярвате на измислиците в съветските военни филми, а и в повечето от руските имитации на холивудското кино за войната, снимани напоследък.
Виктор Астафиев винаги е бил твърдо убеден (той почина на 29 ноември 2001 г.), че е престъпно да се романтизира войната (нещо, което правят повечето игрални филми), представяйки я като героична и привлекателна. Защото тези, които лъжат за предишните войни, допринасят за приближаването на бъдещите войни.

В последно време Русия се опитва да възвърне старата слава на своето кино за Втората световна война, фокусирайки се както преди само върху периода 1941-1945, наричайки го Велика отечествена война.
Никита Михалков, например, направи продължение от две части на „Изпепелени от слънцето” (1994), изразходвайки общо $55 млн. Но вместо триумф, този път знаменитият режисьор трябваше да изпита разочарованието от провала. На човека, който дълги години бе нещо като „свещена крава“ сред руските кинематографисти, му се наложи да изтърпи незапомнени с остротата си нападки, повечето от които напълно основателни. „ИЗПЕПЕЛЕНИ ОТ СЛЪНЦЕТО 2: ПРЕДСТОЯНИЕ“ и „ИЗПЕПЕЛЕНИ ОТ СЛЪНЦЕТО 3: ЦИТАДЕЛАТА“ предизвикаха такова спонтанно неодобрение, с каквото нито един руски филм за войната не се е сблъсквал през последните 20 г.
За възраждането на руското военно кино, все пак, говори фактът, че в две от надпреварите за "Оскар" за най-добър неанглоезичен филм в последно време то бе представено именно от филми, посветени на Втората световна война. Това бяха "Белият тигър" на Карен Шахназаров и "Сталинград" на Фьодор Бондарчук (синът на Сергей Бондарчук), който имаше рекорден брой зрители в Русия (6.19 млн.). В резултат и на успешното си разпространение по света филмът на Бондарчук-младши донесе общи приходи от $68.1 млн. при бюджетни разходи от $30 млн.
Напоследък, във връзка с миналогодишното честване на 70-годишнината от края на военните действия в Европа, киноиндустрията на Русия избълва истински залп от патриотични филми, възкресяващи различни моменти от историята на Втората световна война, но пак само в частта й от 1941 до 1945.
За съжаление, не само преди разпадането на Съветския съюз, но и след това, рускоезичното кино не посвети нито един филм на своите агресивни войни през периода след нахлуването в Полша на 17 септември 1939 г. до 22 юни 1941 г. Такава е била например кръвопролитнатата Зимна война, водена срещу Финландия от 30 ноември 1939-а до 12 март 1940 г.
Впрочем, фокусирайки се именно върху периода 1941-1945, съветското и след него руското кино фактически премълчават срамната истина за първите две години от Втората световна война, през които Сталин и Хитлер са действали като съюзници и в стремежа си да наложат нов ред в Европа започнали да прекрояват нейните граници.

ТОП 12 НА ФИЛМИТЕ
ЗА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

„ИВАНОВО ДЕТСТВО“ (СССР, 1962) – реж. Андрей Тарковски
Блестящият дебют в игралното кино на легендарния режисьор Андрей Тарковски е оригинална адаптация по разказа „Иван“ на писателя Владимир Богомолов.
Освен, че е отличен със „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция, „Иваново детство“ получава възторжена оценка и от водещи западни интелектуалци като френския философ Жан-Пол Сартр, който пише следното за малолетния герой от филма:
„В действителност той е най-невинната и най-трогателна жертва на войната: това момче, което не могат да накарат да обича, е сковано от жестокост, тя е проникнала вътре в него. Нацистите са го убили тогава, когато са убили майка му и са разстреляли жителите на неговото село…”
Сартр е един от многото капацитети не само в областта на изкуството, оценили високо творбата на Тарковски, заради това, че успява да разкрие по чисто кинематографичен начин азбучната истина, че войната накърнява човешкото у всеки, който е станал свидетел на нейните ужаси - особено у децата - защото деформира безвъзвратно техните психики, заразявайки ги с вируса на омразата.

„ИДИ И ВИЖ“ (Иди и смотри, СССР, 1985) – реж. Елем Климов
Този разтърсващ шедьовър на военното кино е заснет въз основа на документални факти, отразени в прочутата „Хатинска повест“ на писателя Алес Адамович. Неговият режисьор Елем Климов се е опитал да достигне до ново, непознато равнище на достоверност чрез краен натурализъм при описанието на нацистките зверства и нечовешките страдания на жителите от окупираните през Втората световна война територии на Съветския съюз. И е успял да направи съвсем различен филм, който се откроява на фона на преобладаващата част от съветските филми за войната, които най-често акцентират върху темата за подвига. 
Силно се съмнявам, че излъчването в Деня на победата на филми като „Иди и виж“, които са изключение за съветското кино преди, а и за руското сега, би се посрещнало с одобрение от мнозинството зрители в днешна Русия. 

„МОСТЪТ НА РЕКА КУАЙ“ (The Bridge on the River Kwai, САЩ и Великобритания, 1957) – реж. Дейвид Лийн
Този филм продължава да звучи съвременно и днес - 59 години след неговото създаване. И това е защото не е само потресаваща военна драма, а също и силно въздействаща сатира за природата на военщината и принципите, на които се подчинява войната като цяло. А след впечатляващия му финал е много трудно на човек да отсъди в какво е моралът на тази нееднозначна творба. Филмът не дава готови отговори, а ни подтиква да търсим свои, собствени отговори на изключително сериозните въпроси, които поставя. Подобно на неговите герои (които е трудно да разделим на положителни и отрицателни), отстояващи докрай своите разбирания за вяра и истина.
Сценарият на филма „Мостът на река Куай“ е написан по мотиви от едноименния роман на Пиер Бул, издаден през 1952 г. Неговите автори Майкъл Уилсън и Карл Формън попадат в „черния списък“ на американците, заподозрени в комунистически убеждения. Имената им били премахнати от титрите, а наградата „Оскар“ за най-добър адаптиран сценарий е връчена на автора на романа Пиер Бул. Едва през 1984 г. престижното отличие е върнато на сценаристите, но на единия от тях (Уилсън) е връчено посмъртно.
Режисьор на филма е трябвало да бъде Хауърд Хоукс, но след неговия отказ от „Columbia Pictures“ наемат големия британски режисьор Дейвид Лийн, прославил се като майстор на екранизациите с „Големите надежди“ (1946) и „Оливър Туист“ (1948).
„Мостът на река Куай“ е не само един от най-добрите военни филми в историята на киното, но и един от най-успешните в зрителско отношение. Само в САЩ е гледан от над 55 млн. души, като приходите от разпространението му надхвърлят $27 млн. при бюджет от $3 млн.

„ТЪНКА ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ“ (The Thin Red Line, САЩ, 1998) – реж. Терънс Малик
Ето един от редките американски филми, не приличащ по нищо на холивудските, който разказва по невиждан (и до днес!) чисто кинематографичен начин за няколко месеца от живота на едно подразделение от американската армия, участвало в може би най-важната и трудна военна операция на XX век — битката за Гуадалканал през ноември 1942 г. Тя е била решителната от серията сражения между Съюзниците (по-конкретно САЩ) и Японската империя по време на Втората световна война.
Филмът се фокусира върху действията на един стрелкови батальон - неочаквано спокойното му дебаркиране, последвалите кървави боеве и трагичното отстъпление на малцината, които успяват да оцелеят.
„Тънка червена линия“ е заснет по мотиви от едноименния роман на Джеймс Джонс, издаден през 1962 г. Пълното му времетраене е 6 часа, но е разпространен във версия от 170 мин. Огромните съкращения, които бил принуден да направи режисьорът Терънс Малик, водят до пълното изрязване на сцените с участието на Мики Рурк, например. Присъствието на Ейдриън Броуди във филма също е било значително по-голямо от това, което познаваме от копието, разпространявано у нас. Трудно е да си представим каква би била посещаемостта на филма в неговия оригинален вид, след като дори и в съкратения си вариант не успява да възвърне разходите от $52 млн. В САЩ са регистрирани едва 7 млн. посещения в кината ($36,4 млн.) Но благодарение на успешното му световно разпространение, приходите вес пак достигат $98,1 млн.

„ЛЕТЯТ ЖЕРАВИ“ (Летят журавли, СССР, 1957) – реж. Михаил Калатозов
Навремето е удостоен със „Златна палма“ на фестивала в Кан – напълно заслужено, според мен. Защото съумява да използва кинематографичната образност, за да разкаже с удивителна емоционална сила за обикновените руснаци с разрушени съдби, които не съумяват да излязат с чест от жестокото изпитание на войната.
В центъра на вниманието е трагичната история на двама влюбени, разделени завинаги…
„Летят жерави“ е сред редките случаи в историята на киното, когато една новаторска в кинематографично отношение творба постига огромен зрителски успех не само в страната, където е създадена, но и по целия свят, предизвиквайки едновременно и естетически, и душевен катарзис у милиони хора. Само в страните от бившия Съветски съюз филмът е бил видян от 28.3 млн зрители.

„ДИВИЗИЯТА“ (The Big Red One, САЩ, 1980) – реж. Самюъл Фулър
Става въпрос за възстановената версия, представена за пръв път на фестивала в Кан през 2005 г., която е по-дълга с 39 мин. от онази, която е разпространявана след пускането на филма по екраните. Самият Фулър като боец от прославената американска Първа пехотна дивизия получава много отличия за своите подвизи по време на Втората световна война. Когато през 1980 г. създава „Дивизията“, слага в началото му следния надпис: „Това е измислен живот, базиран върху действителна смърт“.
Би могло да се каже още, че тази творба на Фулър е истинският боен дневник на войната - с цялата й пот, кръв и... борба за оцеляване. Според мен, именно в нея Лий Марвин изиграва една от най-добрите си роли в киното. За съжаление, „Дивизията“ е слабо познат на широката публика. Слаби са приходите от кината на САЩ – едва $7,2 млн., а няма никакви данни за резултатите от международното му разпространение. Не е показван на големия екран у нас, но излиза официално на DVD през май 2005 г.

„БАЛАДА ЗА ВОЙНИКА“ (Баллада о солдате, СССР, 1959) – реж. Григорий Чухрай
Без да показва самите военни действия този филм разкрива трагичните последици от войната през призмата на преживяното от редови руски войник през краткия му отпуск. По дългия път към своето родно село той успява да намери любовта (и да я загуби!), да навести за броени минути майка си и да я прегърне (може би за последно!).
Няма необичайни режисьорски ходове, няма операторско новаторство, няма мащабни батални сцени, няма още много неща... Но има проста, вълнуваща история, която те разтърсва емоционално — това е главното му достойнство. „Балада за войника“ няма нищо общо с патетиката на повечето съветски филми, посветени на Великата отечествена война. В рамките на бившия Съветски съюз са го гледали малко над 30 млн. зрители.

„ПРОВЕРКА ПО ПЪТИЩАТА“ (Проверка на дорогах, СССР, 1971) - реж. Алексей Герман
Този изключителен филм е почти неизвестен на широката публика, може би защото имал нещастна съдба - появява се на бял свят цели 15 години, след като е създаден. Заснет е още през 1971 г. под заглавието „Операция ЧНГ“, но Алексей Романов, тогавашният председател на държавната кинематография на Съветския съюз (Госкино) го възприел като нападка срещу великите образци на съветското кино за Великата Отечествена война и забранил пускането му по екраните. Наистина, не е било лесно да се преглътне жестокия реализъм на филма, отличаващ се коренно от възприетите стереотипи в съветското военно кино. Неговата суровост извира буквално от всичките му кадри, заснети в черно-бяло. Тоталната липса на романтика и мелодраматизъм, достоверното актьорско изпълнение и незабележимият монтаж пораждат у зрителя усещането за нещо истинско, действително случващо се, което е по силите само на документалното кино.
Едва след началото на перестройката в СССР, режисьорът Алексей Герман получава възможност най-после да пусне своята арестувана творба. След като е премонтирана, тя излиза през есента на 1986 г. под заглавието „Проверка по пътищата“.
Главните роли изпълняват Ролан Биков, Анатолий Солоницин, Олег Борисов и др. Първоначално в ролята на Лазарев е било предвидено да се снима Владимир Висоцки, но впоследствие тя е поверена на Владимир Замански.

„ГРАД НА ЖИВОТ И СМЪРТ“ (City of Life and Death, Китай, 2009) – реж. Лу Чуан
На екрана се показани чудовищните престъпления, извършени от японските войници след превземането на град Нанкин, наричан днес Нандзин, през декември 1937 г. По данни на историци, тогава са унищожени от 200 хиляди до половин милион от гражданското население и пленените китайски войници.
Режисьорът Лу Чуан едва ли е имал за цел да покаже всички подробности от този „азиатски Холокост“, както наричат случилото се някои правозащитници по света. Дори и това, което се е осмелил да заснеме, трудно може да се издържи. Но въпреки натурализма му, филмът не може да бъде упрекнат в спекулативност. Многобройните сцени на садизъм в него не са самоцелни. Стига ти само да видиш оскотяването в безумните горящи очи на японските войници, а миг по-късно почти детското изражение на китайка, преди да бъде подложена на невиждана гавра, за да изтръпнеш от ужас пред това безумно клане. А едва след края на филма ти става ясно, че неговите създатели са предпочели черно-бялата лента не толкова, за да засилят ефекта на документализъм, колкото да ни спестят истинския шок от видяното, ако то беше в цвят.
„Град на живот и смърт“, разпространяван в Китай под заглавието „Нанкин! Нанкин!“, е сниман в продължение на 4 години с неголям за подобна монументална продукция бюджет от 80 млн. юана, съответстващи на малко повече от 11 млн. щатски долара. Огромният реализъм на този филм, граничещ на места с оправдан, според мен, натурализъм, е подсилен и от желанието на режисьора да покаже, че сред фанатизираната японска армия е имало интелигентни войници, за които е било трудно да се примирят със зверствата на своите съотечественици. Но именно за това, че се е опитал да види и човешкото лице на окупаторите в образа на един от японските офицери, Лу Чуан е подложен на жестоки критики от днешните китайски шовинисти, които го обвиняват, че се е продал на японците, намеквайки за специалната награда на журито, която получава на кинофестивала в Токио през 2004 г. за своя предишен филм „Кекесили: Планински патрул“.

„ЖЕЛЕЗЕН КРЪСТ“ (Cross of Iron, Великобритания и Западна Германия, 1977) – реж. Сам Пекинпа
Големият майстор на уестърни и криминални екшъни Сам Пекинпа успява да внуши по неподражаемо реалистичен начин отвращението си към безумната касапница, въвлякла във водовъртежа си и немалко честни и благородни мъже като сержант Щайнер (акт. Джеймс Кобурн). Навремето този филм не е показван у нас, но въпреки това е подложен на незаслужени критики, породени от неприемането на факта, че героите му са офицери от армията на Вермахта, окупирала Съветския съюз през Втората световна война.
Въпреки безспорните му кинематографични достойноства той няма особен успех, вероятно поради факта, че е създаден без участието на някоя от големите холивудски компании.

„КАТИН“ (Katyn, 2007) – реж. Анджей Вайда
Освен руските и съветските военни филми, занимаващи се предимно с героизацията на Червената армия (от най-ниските чинове до най-високите) или с възпяването на подвизите на обикновените хора по време на Великата отечествена война, са създавани и филми, разкриващи нелицеприятните истини за участието на Съветския съюз във Втората световна война.
Един от тях е „Катин“ на големия полски режисьор Анджей Вайда, номиниран за „Оскар“ в надпреварата за най-добър неанглоезичен филм.
Той възкресява истината за едно от най-големите съветски военни престъпления, извършено от служители и сътрудници на руското „Гестапо“ – НКВД. През април и май на 1940 г. в гората край Катин близо до Смоленск са избити 21 768 полски граждани, взети като военнопленници след агресията на Съветския съюз срещу Полша, започнала на 17 септември 1939 г. Жертвите са главно офицери от резерва на полската армия (учени, лекари, артисти, хора с различни професии, учители, държавни служители). Сред тях бил и бащата на режисьора на филма.
В продължение на половин век след това съветските власти се опитват да скрият от света истината за Катинското клане. Едва през април 1990-а Михаил Горбачов предава на Полша важни архивни документи и признава, че то е извършено от НКВД. Същият ден ТАСС съобщава, че непосредствената отговорност е на „Берия, Меркулов и техните сътрудници и че това е едно от най-големите престъпления на сталинизма“. На 14 април 2010 г. президентът на Русия Дмитрий Медведев уточнява, че полските офицери са били разстреляни по заповед лично на Йосиф Сталин. А на 16 април 2012-а европейският съд за правата на човека в Страсбург определи в свое решение случилото се в Катин през 1940 година като „военно престъпление извършено от властите на СССР“.

„ПАРАГРАФ 22“ (Catch-22, 1970) – реж. Майк Никълс
Мнозина са склонни да подценяват кинематографичните достойнства на този филм, сравнявайки го с блестящия роман на Джоузеф Хелър, на който е екранизация. Но, според мен, би било несправедливо да се отрича режисьорското майсторство на Майк Никълс, съумял да представи чрез изключително въздействаща гротескно-трагикомична форма същността на американската военщина, проявена още по време на Втората световна война и намерила проявление в многобройните агресивни войни, водени от САЩ и до днес.
Антивоенната, даже антипатриотичната (от гледна точка на патриотите-фанатици) същност на филма е изключително актулна и в наши дни. Учудващо е как въобще подобен „антиамерикански“ филм е могъл въобще да бъде разпространен в американските киносалони. Това е доказателство за това, че през 70-те години на миналия век свободата на словото в САЩ наистина е съществувала. Силно се съмнявам, че сега появата на подобен филм би била възможна.