Още самото заглавие на филма е намек за абсурда, на който ще станем свидетели, защото то е по същество оксиморон, т.е. вид стилистично средство, което е съчетание на привидно несъчетаеми, противоположни понятия. Всеизвестно е, че хамелеоните нямат собствен цвят, но затова пък създателите на филма ни показват смешните (и жалки) напъни на лишени от индивидуалност персонажи да се сдобият от раз с престижна самоличност, възползвайки се от вълната на трансформацията, надигнала се в една преломна епоха. „Цветът на хамелеона“ ни въвлича в една par excellence постмодернистична игра на конспирация, целяща да разкрие трагикомичното в загубата на идентичност.
Но освен с конспирологията, този филм се занимава и с любовта или по-скоро с онзи копнеж по света, в който „дяволът не е хванал хората за гърлото“. Действието му се развива в края на комунистическия режим в България и през годините на т.нар. Преход, а главният персонаж Батко Стаменов (превъзходен Руши Видинлиев!) не е нито герой, нито антигерой, защото е от тези хора, които са имитация на други хора – човек без самоличност и без ясни критерии за добро и зло...
Според Владислав Тодоров (автор на романа „Цинкограф“ и на сценария за филма по него), „Цветът на хамелеона“ не взема гледната точка на „жертвата“, била тя на „следения гражданин” или на „неохотния доносник“, чиято драма е на човека „без избор“, нито пък представя в романтичен план моралното прераждане на тайния агент, неговото драматично самоосъзнаване. Обратно, филмът се занимава с инициативния конформист, за когото абсурдната система на следене и донасяне става източник на тръпка, власт, материални облаги и преди, и след промените. (1)
Погледната така, историята на този хомо булгарикус, създаден в ретортите на тайните служби под „небе с цвят на хамелеон“, едва ли може да бъде разказана в модернистичен дискурс подобно на филми като германския „Животът на другите“ или нашия „Зад кадър“. Но пък постмодернистичната естетика й пасва отлично.
„Цветът на хамелеона“ не е черна комедия, както повтарят до втръсване повечето медии, а по-скоро пастиш на филмите ноар от типа на „Под яркото слънце“, „Талантливият мистър Рипли“ и „Китайски квартал“, на носталгичните мелодрами като „Казабланка“ и на конспиративните психотрилъри като „Паралакс“ и „Разговорът“. А според прочутия американски теоретик Фредерик Джеймисън, именно пастишът е основен модус на постмодернистичното изкуство. И неговата поява на бял свят е обусловена от онова, което обикновено се нарича „смърт на субекта“ или край на индивидуализма като такъв, който бе най-често предмет на изследване в модернистичното изкуство. (2)
Комунизмът, а и онова с което бе заменен след т.нар. демократични промени у нас, са представени във филма на Емил Христов като време, в което самата реалност е подложена на цинкографиране, т.е. мултиплициране чрез клиширане. А повсеместното разяждане на личностното начало неминуемо води до създаване на хомункулуси – изкуствени същества, които са двойници на самите себе си, не познаващи друг начин на съществуване освен конспиративния и други пътища към успеха, освен лъжата и манипулацията.
Оказва се, че в епохата на тотална симулация (по израза на Жан Бодрияр) средството за комуникация, т.е. манипулацията става равнозначна на съобщението, ако мога да си послужа със знаменития афоризъм на Маршал Маклуън. Затова не е случайно, че и във филма на Емил Христов посланията са закодирани в стилистиката или стилистиките, тъй като според логиката на пастиша имаме имитация, пародиране, но и отдаване на почит към най-различни жанрови образци.
Впрочем за адекватността на пастиша като средство за отразяване на тази хамелеонска епоха, говорят и двете основни значения на този термин – а именно тюрлюгювеч (смесица от различни съставки) и имитация. Самата етимология на думата води към разбирането за пастиша като един вид пай, направен от много различни съставки. Показателно е, че и самият режисьор говори за филма си като за торта, съставена от различни пластове. На едно равнище в него се подражава на определени кинообразци (филмите ноар), на следващо се пародират други (мелодрамите, например), а на трето се отдава почит към любими режисьорски и операторски стилове (немският експресионизъм) от историята на киното.
Това е може би единственият (засега!) български филм, в който може да открием, използвани точно на място и с дълбок смисъл, основните постмодернистични прийоми – пародийност, игривост, стилизация, интертекстовост, еклектичност, фрагментарност и пр. Присъствието им едва ли не във всеки кадър е обусловено от стремежа на неговите създатели - на първо място сценаристът Владислав Тодоров и режисьорът Емил Христов - да разкрият чрез формата на постмодернистичния пастиш обезличаването на обществото, превърнато в заложник на лицемерието и деградацията.
Още в първите два кадъра са визуализирани водещите мотиви - двойственост (разцепеното отражение!) и абсурд (горящата пожарна!) - на филмовия разказ, в хода на който е показана с една почти убийствена ирония цялата первезност (и убогост!) на времето, в което господстваше идеологията, както и на онова, което дойде на негово място след 1989 г. Нещо повече, имитирайки много сполучливо най-вече филмите ноар, „Цветът на хамелеона“ се доближава до разбирането на Ноел Симсоло, според когото „черният“ филм не е задължително криминален и нерядко отразява някаква форма на шизофрения в определен социален или политически контекст. (3)
„Цветът на хамелеона“ бе представен наскоро в Ню Йорк на фестивала „Нови режисьори“ (New Directors/New Films). Неговите организатори от филмовата общност към Линкълн център и Музея за модерно изкуство (МоМа) го анонсираха като „черна комедия, в която смешното се поднася с каменно лице“, а авторитетният „Ню Йорк Таймс“ написа, че Емил Христов е показал края на комунизма като драматична подмяна на една реалност с друга. Или може би рухването на един абсурд и триумфа на друг. (4)
Литературният критик Борислав Гърдев пък определя романа на Владислав Тодоров „Цинкограф“, по който е създаден сценарият на филма, по следния начин: „Това е едновременно роман – равносметка за съдбата на едно загубено поколение, живяло в разделна епоха и жестока, нагарчаща, черна сатирична гротеска, през чието изкривено огледало се разкрива със задъхан ход убийствения абсурд, в който живеем вече три десетилетия. Не познавам друга книга, писана от съвременен български автор, толкова критична и свирепо – сатирична към грешките в нашето минало и настояще.“
Ще си позволя на свой ред да заявя в същия дух, че не познавам друг български филм, в който толкова елегантно и с такъв неподражаем кинематографичен финес и невиждан досега черен хумор е разкрита трагикомедията на общественото ни разложение и възцаряването на лъжата. Възможно е на онези, които предпочитат сдъвканата храна, въобще да не се хареса. Но "Цветът на хамелеона" не се и опитва да се нагажда към масовия вкус подобно на "Мисия Лондон" или "Операция "Шменти капели", например.
Най-неудовлетворени навярно ще останат любителите на мелодраматичните развръзки, очакващи хепиенд или поне частична реабилитация на романтичната любов. Но въпреки че съчетава великолепно шпионската пародия с киноманската романтика, вплитайки в сюжета и мотиви от класическата „Казабланка“, Емил Христов не допуска дори най-малкия намек за финал по холивудски образец. Нещо повече - снима заключителната сцена като ироничен цитат от „Титаник“ именно с цел да преобърне захаросаното послание на касовия хит, акцентирайки за сетен път върху липсата на идентичност, която е по-страшна дори от смъртта.
-------------------------------------------------------------------
(1) Тодоров, Владислав. Ще покажа доносника с паралелна ДС - източник на тръпка, Интервю във в. „24 часа“ от 29.12.2009 г. - http://bit.ly/XtQZBc
(2) Jameson, Fredric. Postmodernism, or The Cultural Logic of Late Capitalism» (New Left Review I/146, July-August 1984; full text behind paywall at NLR; excerpts at marxists.org); Джеймисон, Ф. Постмодернизм и общество потребления // Логос. 2000. № 4. С. 63–77
(3) Simsolo, Noël. Le Film Noir - Vrais et faux cauchemars, Les Cahiers du cinéma, 2005; Симсоло, Ноел. Черният филм не е непременно криминален филм - http://bit.ly/10FmnI8
(4) Dargis, M. and and Scott, A. O. Early Favorites in a Showcase for New Filmmakers, NY Times - http://nyti.ms/Yq63dK
(5) Гърдев, Борислав. Батко Стаменов-аутсайдерът – герой на нашето време. - http://bit.ly/14K0IFw
Оценка на филма 7.5 /10