НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Навършиха се петдесет години от създаването на „Осем и половина“. На 8 юли 1963-та гениалният филм на Федерико Фелини е представен на международния кинофестивал в Москва, където впоследствие печели главната награда.

Кинорежисьорът Гуидо Анселми изпада в тежка творческа криза още на старта на снимките на новия си филм. Вдъхновението му го напуска, но е късно да се откаже, защото производствената машина вече е задействана. Ситуацията се усложнява от обърканите отношения на героя с прекалено изтънчената му съпруга (Анук Эме), с вулгарната любовница (Сандра Мило) и със звездата в още незаснетия филм (Клаудия Кардинале), а и не на последно място от натрапливостта на фройдистските образи от собственото му детство и чисто мъжките му сексуални фантазии. Горе-долу това е сюжетната канава на знаменития филм, заснет от Фелини през 1963 г. За ролята на Гуидо той възнамерявал да покани сър Лорънс Оливие, но в крайна сметка отново се доверява на своя приятел Марчело Мастрояни, изпълнил главната роля и в „Сладък живот“ (1960). Впрочем и двата филма разказват за инфантилни и комплексирани зрели мъже, преживяващи криза не само в творчеството си, но и в личния си живот, оплетени в лъжи, ненавиждащи обкръжението си, от което не могат да се измъкнат. И двамата герои търсят спасение в секса, макар че компнеят по идеалната любов, красотата и висшия смисъл на съществуването.

„Сладък живот“ е отражение на жизнения стил на римската бохема от средата на 50-те години, преживяваща очевиден декаданс. А действието на „Осем и половина“ е ситуирано във втората половина на ХХ век, когато този декаданс се превръща в тема и предмет на художествена рефлексия. Според собственото определение на Фелини, неговият герой „решава да снима филм, но забравя – какъв точно“.
Фелини пренася на екрана собствените си терзания, правейки филм за невъзможността (или трудността) да се заснеме истински, изповеден филм. Той демонстративно го озаглавява с дробно число (8 1/2), което може лесно да разшифроваме, ако знаем, че дотогава прочутият режисьор е заснел 6 пълнометражни филма, два късометражни и един съвместно с Алберто Латуада, който смята за половинка.
Според известния руски кинокритик Андрей Плахов, „Осем и половина“ разделя историята на световното кино на две части — до и след появата му. Всичко, което е било преди него, илюстрира опитите на киното да се докаже като самобитно изкуство, способно да се конкурира на равна нога с литературата, театъра, живописта. А всичко, което идва после, е продиктувано от чувството му за самодостатъчност – чувство, което най-силно успява да изрази именно гениалният кинорежисьор Федерико Фелини.
Оттогава датира и нов жанр, според Плахов, т.нар. филм за филма, стимулирал раждането на знаменити кинотворби като: „Всичко за продан“ на Анджей Вайда, „Американска нощ“ на Франсоа Трюфо, „Ах, този джаз“ на Боб Фос, а сред по-новите заглавия се откроява „Заснето“ (Cut) на Амир Надери, ирански-емигрант, озовал се по волята на съдбата в Япония. Героят на неговия филм е режисьор на име Судзи, който няма късмет, защото времето на боготвореното от него авторско кино безвъзвратно е отминало. Той не може да намери пари за поредния си гениален проект и докато се чуди какво да прави, организира на покрива на своя дом прожекции на класически филми за такива киномани като него самия.
Судзи посещава гробовете на обожавани от него покойници — гениални режисьори от миналото като Ясудзиро Одзу, Кендзи Мидзогучи и Акира Куросава, и организира среднощни филмови сеанси под слоганите: „Киното не е курва!“, „Киното трябва отново да стане изкуство!“, „Позор за алчните продуценти!“. Но животът го наказва по най-садистичен начин: той попада в лапите на якудза и заради неизплатени дългове на брат си е принуден да се откупува, превръщайки се в истинска "боксова круша", подлаган на зверски побои. За всеки удар получава определена сума и устоява само защото междувременно си припомня някои от най-хубавите филми  от историята на световното кино. Мислено се отъждествява с героите от „Търсачите“ на Форд и „Пътят“ на Фелини, спомня си за „Голия остров“, „Андрей Рубльов“, „Полет над кукувиче гнездо“ и други легендарни кинотворби, образи от които се прожектират направо върху проснатото му тяло, превърнато в купчина окървавено месо. Естествено, почетно място в списъка на световните шедьоври, от които Судзи черпи сила, се пада и на „Осем и половина“.
Любопитно е, че и в най-новата класация на британското автотиретно списание „Сайт енд саунд“ легендарният филм на Фелини е намерил място в топ 10 на най-великите филми на всички времена. Това е може би най-известната и титулувана творба на италианския майстор – отличен е с две награди „Оскар“ (в номинациите „Най-добър неанглоезичен филм“ и „Най-добър дизайн на костюмите в черно-бял филм“), както и с още много международни награди. Например за Голямата награда, получена на кинофестивала в Москва, се носят легенди. „Осем и половина“ е прожектиран там точно преди 50 години - на 8 юли 1963-та - в рамките на главната конкурсна програма. Самото му включване в нея е безпрецедентно. Лидерът на западното авторско кино, нареден сред претендентите за награда в сърцето на комунистическа Русия! Основните му конкуренти са два съветски филма: („Знакомьтесь, Балуев!“ и „Порожний рейс“).
От ЦК на КПСС веднага е спусната директива, че първият от тях трябва да победи и за целта започва предварително обработване на членовете на международното жури, които са от социалистически страни. Югославският представител, например, заявява при обсъждането, че Фелини е заснел „педерастки филм“, а съветските идеолози привеждат като аргумент срещу евентуалното му награждаване факта, че е прекалено песимистичен и неразбираем за народа. А и това, че самият Никита Хрушчов задрямал на прожекцията, се приема като красноречив знак. Но благодарение на принципността на председателя на журито Григорий Чухрай (режисьорът на „Балада за войника“) и горещата подкрепа на Стенли Крамер, Сатяджит Рей и Жан Маре, не е допуснат грандиозен гаф и с голямата награда, все пак, е удостоен „Осем и половина“.
В този филм Фелини изнамира нов киноезик чрез абсолютно свободни монтажни сравнения, който преди него още не е използван в звуковото кино, а впоследствие е усъвършенстван от Ален Рене, Ингмар Бергман, Андрей Тарковски и други велики режисьори. Но никой преди италианския гений не е разкривал толкова дълбоко и чувствено чрез средствата на киноизкуството своя вътрешен свят, онези едва уловими импулси, които тласкат творческото вдъхновение. Разбира се, огромна е ролята и на музиката на Нино Рота, напълно отговаряща на вътрешната мелодика на филма.
Този нов език обаче среща съпротива, защото е твърде труден за разбиране. Обикновено спомените, сънищата и фантазиите са отделяни от сцените в реалността чрез специални ефекти — напливи, светофилтри, деформирани пропорции и други подобни намеци за улеснение на зрителя. В епохата на цветното кино става популярно да се представя тази имагинерна реалност в черно-бяла гама. Фелини обаче се отказва от всичко това: в неговия филм и двата свята съществуват едновременно в общия поток на живота и на съзнанието. 
Не само по времето на върховата му форма като кинорежисьор, но и впоследствие, а дори и днес, мнозина заявяват, че не обичат Федерико Фелини. Всеки има право на лични пристрастия, разбира се. Но само си представете, че ако ги нямаше неговите филми, нямаше да я има и гениалната музика на Нино Рота, незабравимата усмивка на Кабирия (Джулиета Мазина), безподобните изпълнения на Марчело Мастрояни. А и едва ли е възможно да въобще да си представим историята на киното без филм като „Осем и половина“, който е най-добрата кинотворба с герой кинорежисьор, първият филм за незаснет филм; първата лента, в която е разкрита в цялата й дълбочина драмата на творческото дирене.
Всеки, който е гледал „Осем и половина“, не може никога да забрави неговия гениален език и винаги ще изпитва носталгия по времената, в които този език сродяваше духовно всички зрители, които истински обичаха киното.
Източник: kommersant.ru