Регистрация | Забравена парола
Моля въведете вашите потребителско име и парола.

„ЛЮБОВ” НА МИХАЕЛ ХАНЕКЕ: ИНТИМНО ОЧАКВАНЕ НА СМЪРТТА


03.12.2012  Текст:  Стефка Цанева

РЕЦЕНЗИИ

   

Вече всички знаят кой е големият победител на 25-ата церемония по връчване на европейските филмови награди. И макар че още е непозната на българската публика, именно това е творбата, която се откроява през тази година. От самата си премиера на последния фестивал в Кан филмът „ЛЮБОВ” на Михаел Ханеке очарова критиците и публиката по цял свят.
След като донесе на режисьора за втори път голямата награда от престижния френски фестивал в рамките на само три години, той продължи триумфалния си ход с още отличия и номинации, сред които „Филм на годината” от фестивала в Сан Себастиан, четири Европейски филмови награди (от шест номинации!) и др. Да не забравяме също, че филмът е и австрийският претендент за чуждоезичен „Оскар“. 
Безспорно „Любов” е шедьовър сам по себе си, без да е връх в кариерата на Ханеке, който този път е оставил настрана типичния си интерес към ирационалното в човешката психика, за да се съсредоточи върху една съвършено проста, но разтърсваща история за любов и смърт.

Сюжет

Жорж и Ан са очарователна двойка в залеза на живота си. Живеят във великолепен апартамент в центъра на Париж и въпреки напредналата си възраст не са забравили нежността си един към друг и страстта си към класическата музика. И двамата са пианисти – призвание, което са наследили дъщеря им и техните внуци.
Една сутрин, като всяка друга – Жорж чете вестник, а Ан приготвя закуската. Изведнъж той забелязва особения поглед на жена си. Тя просто се е втренчила в една точка и не реагира на случващото се около нея. Инсулт, който оставя дясната половина на тялото й парализирана.
Жорж всеотдайно се грижи за Ан, докато тя се измъчва от ситуацията, в която силна жена като нея е напълно зависима от нечия помощ. Дъщеря им, Ева, се връща в Париж, след като разбира за случилото се. Въпреки притесненията й, и Жорж, и Ан предпочитат да се уединят, за да преживеят случващото се по свой собствен начин.
Вторият инсулт оставя Ан напълно неподвижна, неспособна да говори и със замъглен разум. Двамата се затварят все повече в себе си, Жорж се опитва да отпрати Ева – не иска никой да става свидетел на драмата им.
Накрая той прави единственото, което му остава, за да докаже безкрайната си любов към Ан.

Актьорски състав

Както за всеки свой филм, Ханеке много внимателно е подбрал актьорския състав. И този път изборът му е брилянтен - както винаги.
В ролята на Жорж се вживява една от легендите на френското кино Жан-Луи Трентинян. Ханеке разказва, че този актьор винаги го е впечатлявал със „спокойния си, настоятелен поглед”. За режисьора не е имало дори най-малко съмнение, че именно Трентинян е най-подходящ за ролята.
Той обаче отначало отказва. От години се е оттеглил от света на киното и може би дори не е и мислил, че някога отново ще застане пред камера. Когато за първи път прочита сценария, е твърдо против, защото смята, че това е филм, който и той самият не би гледал. По-късно обаче размисля и приема. И слава богу, защото Ханеке е категоричен, че без Трентинян филмът едва ли щеше да бъде заснет.
При избора на актрисата за главната женска роля режисьорът си спомня за един от любимите си филми – „Хирошима, моя любов” от 1959-та. В него изгрява звездата на французойката Емануел Рива. На кастинга Ханеке й възлага най-трудната, според него, сцена в целия филм, а именно онзи момент в кухнята, когато Жорж разбира, че нещо не е наред с жена му. След прослушването Ханеке е непоколебим, че именно Рива трябва да играе Ан.
В Ева се пръвъплъщава Изабел Юпер - една от любимите актриси на режисьора, която бе гениална в ролята на Ерика от „Пианистката” (La pianiste). Сравнявайки този филм на Ханеке от 2001 г. с „Любов”, би могло да се открият някои сходства. Например Ан също е била учителка по пиано, очевидно силна и много самоотвержена жена. И Ева (Изабел Юпер) е музикантка (макар че не става ясно дали точно пианистка) и като твърдост и привидна студенина напомня за Ерика. Но тези прилики са всъщност само привидни, може би несъзнателен трик, с който Ханеке се заиграва с любимите си сюжети. По никакъв начин не би било възможно да се правят паралели между историите в двата филма, но въпреки това застаналата на прозореца до пианото Ева, е като флашбек от идентичната сцена в „Пианистката“.
Интересна е и малката роля на бившия ученик на Ан, Александър, от чието съжаление тя се чувства обидена и унизена. Ханеке държи да ангажира истински пианист. След прослушванията на множество музиканти, той се спира на Александър Теро, който изпълнява музиката в целия филм.
И Трентинян, и Рива са над 80-годишни. Съзнавайки трудностите, свързани с напредналата им възраст, Ханеке определя удължен снимачен ден, за да може актьорите да си вземат повече почивки при нужда. Трентинян, който среща затруднения при запомнянето на всичките си реплики, често импровизира, опитвайки се по този начин да доразвие образа на Жорж. По време на снимките Ханеке непоколебимо държи всички да се придържат стриктно към сценария, защото за него не са важни толкова характерите на героите, колкото отношенията между тях.
И за Рива, и за Трентинян участието в този филм е огромно предизвикателство, защото и двамата са принудени да се сблъскат с най-големите си страхове. Най-тежкото изпитание за актрисата обаче се оказва голата сцена, в която героинята й, вече загубила разсъдъка си, трябва да бъде изкъпана от медицинската сестра. Ханеке прави всичко по силите си, за да направи ситуацията по-поносима за Рива, макар че нито за миг не отстъпва от идеята си, че сцената е изключително важна за цялостния замисъл на филма.
Въпреки всички трудности, Трентинян и Рива се справят блестящо. Едва ли е по силите на мнозина да направят толкова добри роли в такава напреднала възраст. Ханеке е известен с това, че винаги съумява да изстиска максимума от актьорите си, но в този случай явно надминава себе си. Симбиозата между великолепната актьорска двойка и гениалния режисьор допринася за създаването на истински шедьовър по отношение на актьорската игра.

Декор

„Любов” е повече камерна пиеса – почти цялото действие е заключено между няколко стени, където се разиграват отношенията между двата основни персонажа. Не е случайно и това, че немската критика често сравнява филма с типичния за Германия театрален (но и филмов) жанр на камерната игра (терминът е въведен всъщност от великия шведски драматург Аугуст Стиндберг и обозначава пиеса, играна от малък брой актьори. Акцентът често пада върху психологически въпроси и се обръща особено внимание на диалога между героите).
Ханеке изгражда жилището на Жорж и Мари с огромна любов и внимание към детайла. Разположението на стаите в апартамента е копие на това в дома на неговите собствени родители. Режисьорът дори сам избира и подрежда по азбучен ред и тематика всички книги в библиотеката в дневната, въпреки че няма нито един близък кадър, в който те да се виждат. Дори и без да знае тези подробности от процеса на възникване на филма, зрителят остава поразен от цялостния декор, който създава невероятно усещане за уют и истинска домашна атмосфера – трудно е дори да се повярва, че жилището е просто декор. Брилянтната сценография също допринася за изграждането на болезнения реализъм, към който Ханеке се стреми, и засилва до непоносимост съпричастието към драмата на Жорж и Мари.

Естетика

„Любов” се вписва изцяло в естетическия канон на Ханеке – отново същите дълги, дори протяжни статични кадри, меки цветове, напрегнати моменти на мълчание, рязък монтаж и типичните за Ханеке бавни, засилващи до непоносимост напрежението надписи в началото. В течение на кариерата си режисьорът е изградил свой собствен стил, който трудно може да сбъркан. Същото се отнася и за „Любов” – гледайки го, зрителят и за момент не може да се усъмни чие творение е той.

Музика

Във филма многократно прозвучава музика – отново и отново Шуберт. Но тя неизменно е прекъсвана – Жорж безпричинно спира да свири на красивото старо пиано или Ан меко му заповядва да изключи пратения й от бившия ученик Александър диск, или просто резкият монтаж отсича мелодията – грубо, безапелационно и без преход и затихване.
Именно заради този вечно повтарящ се лайтмотив Ханеке е обмислял и варианта филмът да се казва „Музиката спира” – и по този начин да се съсредоточи върху страстта на Жорж и Ан към музиката като всеобхватната любов, отъждествяваща се с живота им. Музиката, която спира, секната от житейските обстоятелства. Вместо това, режисьорът избира далеч по-простото заглавие „Любов” – и едва ли има друг филм, в който усещането за любов е толкова силно и всеобхващащо – истинска и неподправена, без романтика и целувки, съвършено реалистична.

„Любов” в контекста на цялостното творчество на Ханеке

Без съмнение филмът е шедьовър, който успява да достигне до всяка душа и умело да играе по струните на най-фините емоции. „Любов” е сърцераздирателна, реалистична драма, която ни принуждава да се изправим пред въпроса „Ще ме обича ли някой така, когато остарея”. И сълзите, които неизменно се проливат в киносалоните, освен от добрата игра на Тартинян и Рива, са породени именно от този страх от смъртта, инстинктът за самосъхранение, заради който сме способни да стигнем до пределите на силите и психиката си.
Въпреки че Ханеке гениално борави с всички средства на психологизма, за да изгради тази болезнено реалистична драма за любов и смърт, не бих казала, че „Любов” е връх в кариерата му. Дори не бих го нарекла един от силните му. Тук липсва Ханеке, какъвто аз го познавам и обожавам. Няма го натрапчивият интерес към най-скритото, потиснато, необяснимо и грозно в човешката психика, както в „Пианистката“, например. Няма го онова очакване за развръзка и ненадеен край, оставящ зрителя изцяло отчаян и разбиращ най-сетне, че значение има не кой е извършителят, а как се е отразило деянието на психиката на човека – както в „Скришна игра“ (Caché, 2005) и „Бялата лента” (2009). Ханеке търси винаги необяснимото, той го издига в култ и оставя настрана всяка филмова и драматургична логика за да направи своите апологии на необяснимата човешка психика, която поради една или друга причина яростно преминава границата на приемливото и нормалното – както в „Забавни игри” (и немската от 1997 г., и американската версия от 2007 г.) или отново в „Пианистката“.
Спомням си, когато гледах за пръв път немския „Забавни игри”, имаше един момент, в който убиецът се обръща към камерата, подсмихва се и намига – на теб, точно на теб, зрителя – гениален детайл, който всява страх – необясним, всеобхватен и нелогичен. Или пък „Caché” – когато филмът свършва така изведнъж, чувстваш се тотално предаден, защото не си разбрал кой е извършителят и трескаво се опитваш да намериш обяснение за последната сцена, която месеци след това ще прехвърляш отново и отново в съзнанието си с надеждата, че ще откриеш логиката, която досега ти е убягвала.
Всеки филм на Ханеке е свързан за мен с много специфично психологическо изживяване, всеки от тях е оставил спомена за нещо нелогично и мистериозно, към чието разбиране винаги ще се стремя. Но всичко това липсва в „Любов”. От самото начало знаеш какво ще се случи и никога няма да се запиташ защо Жорж го прави. Макар и да не видяхме най-доброто от Ханеке, всичките отличия и хвалби, които филмът спечели, са абсолютно заслужени и сега ни остава само да чакаме със затаен дъх следващия шедьовър на великия австрийки режисьор.



Коментари (0)


Коментари

Публикувай нов коментар

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Анти-спам
Image CAPTCHA
Въведете символите (слято), показани на картинката.

     

  

ФИЛМ НА ФОКУС


  ВИЖТЕ ПЪЛНИЯ ТЕКСТ ТУК

Брошура

Запишете се за нашия ежемесечен Newsletter!

Разпространи съдържание