НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Новият филм на Кристофър Нолан „Генезис” (Inception) очаквано оглави класацията по приходи ($60,4 млн.) след първия си уикенд в САЩ и Канада. По нашите екрани тръгва от 23 юли.
Признавам, че съм силно впечатлен от размаха и въображението, с които е заснет този филм, който може да преобърне концепцията за летните блокбастъри. Защото в него освен характерните за това кино развлекателни елементи са вложени някои нетривиални идеи – например за природата на страха и вината, сънищата, подсъзнателното и пр. А красивите специални ефекти, с помощта на които например героинята на Елън Пейдж моментално прекроява в съзнанието си географията и архитектурата на Париж, говорят за силата на въображението на Нолан. Според мен той заслужава поздравление, за това че се е осмелил, използвайки аксесоарите на масовото зрелищно кино, да направи нещо като авторски филм, посветен на толкова деликатна материя, каквато са сънищата. Неслучайно сам признава в едно интервю, че „Генезис” е „най-значимият филм, над който е работил някога”.
Вече се появиха и първите суперлативни оценки за неговата работа:

AICN: Филмът в основата си използва характерната за фантастичните трилъри рязка смяна на повествователните линии. Но удоволствието идва не толкова от перфектната демонстрация на визуалните възможности на модерното кино, а от наличието на добре обмислен и завладяващ сюжет. Без всякакви угризения можем да заявим, че „Генезис” е истинско кинематографично чудо.
The Hollywood Reporter: Този на места доста сложен филм е истински подарък за поклонниците на жанра научна фантастика. „Генезис” не само надхвърля равнището на сай-фай-филмите, но и, както изглежда, ще утвърди водещото място на кинопазара на Worner Brothers, благодарение на приходите от разпространението му.
Variety: Ако филмите са наистина реализирани мечти, то Кристофър Нолан без съмнение е най-големият холивудски мечтател напоследък.

Обявен още преди да излезе по нашите екрани за събитието на това лято, филмът „Генезис” оправдава очакванията за нещо наистина специално, което впечатлява не само с традиционните козове на фантастичния екшън, но и с идеята си за това, че животът ни е сън, управляван от други и най-малко от нас самите…

Дом Коб - героят на Леонардо Ди Каприо е екстрактор или иначе казано крадец, който обаче се е специализирал в отмъкването и на най-съкровените тайни на своите жертви, докато те сънуват дирижираните от самия него сънища. Помага му добре сработен екип, сред който се открояват няколко фигури: архитект (Елън Пейдж), чиято задача е да конструира пространствата, в които ще се разгърне действието по време на синхронното сънуване; химик (Дилийп Рао), осигуряващ нужните сънотворни препарати и имитатор (Том Харди), който е в състояние да променя по желание физическия си облик.
Заедно с тази престъпна група екстракторът нахлува в съня на своите жертви, където му се налага да се пребори не само с проекциите на техните подсъзнания, но най-вече с преследващото го чувство на вина, олицетворено от образа на мъртвата му съпруга (Марион Котияр).
Пребивавайки толкова често сред виртуални реалности, на Дом Коб му се удава все по-трудно да отличи сънищата от действителността, приличаща по-скоро на натрапчив кошмар, заради невъзможността да се върне у дома при децата си.
Но благодарение на необикновената мисия, възложена му от супермогъщ японски индустриалец (Кен Ватанабе), пред него се открива шансът да започне на чисто живота си…
Този път обаче ще трябва не просто да открадне нечия чужда идея, а напротив – да посее такава – дълбоко, дълбоко в подсъзнанието на наследника на могъща бизнес империя (Силиан Мърфи), което да доведе до нейното разпадане.

За целта той конструира многопластов сън (сън в съня в съня!), за да може да посее семенцето на идеята възможно най-навътре в подсъзнанието на обекта (Силиан Мърфи), който не бива да заподозре откъде е дошла внушената му идея.
Впрочем Кристофър Нолан винаги е мечтаел да заснеме филм за престъпление, което се извършва в самия разум. Преди десетина години мечтата му започнала да изкристализира в сценарий за криминална драма. Но едва неотдавна се появиха двете най-важни предпоставки, без които е невъзможно за холивудски режисьор да взриви традиционната схема, по които се конструират скъпите блокбастъри: име (след успеха на „Черният рицар” Нолан се превърна в един от основните холивудски играчи) и пари („Черният рицар” донесе над един милиард долара приходи).
Крадец, който също се казва Коб, бе героят и от дебютния пълнометражен филм на Нолан „Following” (1998). „Генезис” е вторият филм, изцяло съчинен от Нолан и едва ли е случайно, че героят му отново е крадец на име Коб. Неговото подсъзнание е напълно завладяно от чувството на вина за смъртта на жена му, чийто образ го преследва натрапчиво във всичките му сънища, подобно на Хари, от „Соларис” на Тарковски или като агент Смит от „Матрицата” на братя Уашовски.
Любопитно е, че Леонардо Ди Каприо, без сам да желае това, погоди малко гаден номер на Нолан, изигравайки малко по-рано твърде сходна роля във филма на Скорсезе „Злокобен остров”. Неговите герои и в двата филма се страхуват от собствените си подсъзнания, в които властват съпругите им, децата и непреодолимото чувство на вина за неспазени обещания. Скорсезе ни води сред криволиците на подсъзнанието, без да ни даде възможност да отличим реалността от света на призраците, а като че ли в „Генезис” нещата не са толкова двойствени. Героят на Ди Каприо си върши работата подобно на Джеймс Бонд, а не на Джейсън Борн, без да се измъчва особено от въпроса за самоидентификацията си. Безспорно е само едно – силното му желание да се завърне у дома при децата си (тук е задействан митът за Одисей), но е почти невъзможно да намери обратният път, защото се е изгубил в лабиринта от виртуалностите, в които му се е налагало да пребивава (тук пък имаме препратка към мита за Тезей и минотавъра). Едва ли е случайно, че неговото завръщане към света на истинските реални стойности в живота зависи от творческия гений на една млада архитектка на сънища, носеща знаковото име Ариадна…
Не може да се отрече професионализма на Нолан в изграждането на архитектурата на сънищата от неговия филм. Но като че ли на тях им липсва нещо много важно от магията на филмовото изкуство, което правеше сънищата на майстори, като Фелини, Бунюел, Тарковски, Кубрик да изглеждат толкова призрачни и въздействащи.
Безспорно „Генезис” е впечатляващо заснет. В него има няколко великолепно конструирани сцени, представящи невероятни схватки в състояние на безтегловност или пък Париж, който можеш да загънеш като сандвич. Но за жалост те дават по-скоро представа за механиката, но не и за атмосферата на сънищата, които във филма са почти напълно лишени от усещането за каквито и да било емоции или халюцинации. Тази впечатляваща окото екранна симфония на непрестанно движеща се материя е напълно бездиханна, лишена от характери, психология, живот.
Самата структура на филма, макар и респектираща със синхронното действие в различни плоскости на съня, не се отличава с кой-знае каква оригиналност. Устроена е много просто. На първо равнище - като класическо криминале. На второ - като екшън със съответните стрелби и предследвания, нещо като „Мисията невъзможна”. На следващото равнище прилича на бондиана със съответните скиори-стрелци, носещи се по заснежени склонове (препратка към филма „В тайна служба на Нейно величество”, 1969) и още по-нататък като семейна мелодрама.
Героите – всеки от които просто зацикля на своето равнище - могат да се изтръгнат от кошмара, само ако синхронизират своите действия. Времето в различните равнища обаче тече с различна скорост, което е напълно нелогично, но кой ти търси логика в един сън?
„Генезис” би мъгъл да се превърне в чудесен филм за чистото творчество и за въздействието на подсъзнанието върху него. Но за Нолан е било по-важно да покаже моментите на разрушение, преследвания, престрелки и ръкопашни схватки, оформящи структурата на модерния филмов екшън, вместо да се опитва да задълбава в теми като илюзорността на света и живота. В интерес на истината, той се е опитал да го направи, но не е успял, защото просто на него не му се отдава да намеква, да работи с полутонове, чрез които по-скоро да внушава идеи, отколкото да ги визуализира.
В края на краищата това би могъл да бъде дори един чудесен филм за невъзможността за истинско творчество – неслучайно е изцяло направен от обломките на други, култови филми. Лично аз се забавлявах много, откривайки многобройните препратки към тях. Особено ми допадна линията, разкриваща взаимоотношенията между умиращия магнат (Пийт Постълтуейт) и неговия син (Силиан Мърфи), която е развита почти като филм във филма. В нея много ясно личи, че Нолан е бил под силното въздействие на „Гражданинът Кейн” на Орсън Уелс.

И накрая бих казал, че ако човек прояви малко повече въображение би могъл да донадгради филма на Нолан с идеи и мотиви, които той самият едва ли е имал предвид. Но финалният кадър така или иначе провокира всички онези, които биха искали да видят и нещо повече… Според мен „Генезис” безспорно е постижение, ако го възприемаме като блокбастър, но едва ли заслужава да бъде смятан за нова дума в кинофантастиката, в която остават все още ненадминати такива жалони на жанра, като „2001: Космическа одисея” и „Ловци на хуманоиди” (Blade Runner).