НОВИНИ

• 
• Add new коментар

Дългоочакваният нов филм на 67-годишния американски режисьор Терънс Малик пристига у нас почти веднага след спечелването на „Златната палма“  и премиерата си в САЩ. Още в навечерието на 64-ия кинофестивал в Кан „Дървото на живота“ бе сочен за основен фаворит сред претендентите за награди. Дори новината за негативната реакция на публиката там, не успя да разколебае вярата ми, че именно този филм ще излезе победител.
Сега (след като вече и аз успях да го видя) мога да кажа, че разбирам защо е имало освирквания в Кан. Просто този филм не е адресиран към широката аудитория. Или поне не е за онази част от нея, която не е готова (а и не желае!) да посвети 140 минути от живота си на активно съзерцаване на визуалните метафори, чрез които Терънс Малик се опитва да проникне в тайната на божествения промисъл и смисъла на човешкия живот.
Действието във филма му протича едновременно в две плоскости: на макро- и микросвета, като спиращите дъха кадри от дълбините на галактиката, се редуват със също толкова въздействащо заснети картини от живота на американско семейство от Средния Запад през 50-те години на миналия век.

Джак (Хънтър Маккракън) е най-големият от трите сина на семейна двойка (Брад Пит и Джесика Частейн) от Тексас, обитаваща просторен дом в спокоен провинциален град, разположен сред живописна природа. Почти идиличният семеен живот обаче постепенно придобива драматични измерения в очите на подрастващото момче.

Десетилетия по-късно, зрелият вече Джак (Шон Пен), работещ високоплатена работа в ултрамодерен офис, продължава да живее със спомените за болезнените случки от миналото, оставили незалечими белези в душата му. Той се оставя на нейните пориви за връщане към началото на живота му с чудесните първи впечатления от окъпания в светлина и цветове дом, слънчевите зайчета по стените, зеленината, клоните на дърветата, пръскането с вода на полянката, нежните мамини милувки и... строгите бащини напътствия.
Именно взаимотношенията с бащата предизвикват за пръв път в детската му душа желанието за бунт срещу несправедливо устроения свят. Не е ли отказът да приемем безрезервно внушенията на нашите бащи  донякъде сходен с глупавия ни протест срещу законите на мирозданието, чиято логика не сме в състояние да разберем?

Откъслечните реминисценции в съзнанието на възрастния Джак са нещо като призма, през която наблюдаваме протуберансите в душата на подрастващото момче, опитващо се да налучка верния път, който да следва. Идиличните картини от ранното му детство постепенно са помрачени от сблъсъците с прозата на живота, болката, страданието и ... смъртта, в резултат на което светът вече никога няма да е праволинеен и ясен за него.

С методичността на университетски преподавател (каквато всъщност е първата му професия) Терънс Малик представя на екрана универсален модел на света, съчетаващ по невероятен начин каращите се в кухнята родители и възхитата пред зараждането на вселената, цивилизацията и природата, догмата и вярата.

В спомените на неговия основен персонаж образът на любящата майка (Джесика Частейн) е неземно красиво създание, което като че ли не стъпва по земята. Дори в един прекрасен къдър, който е чудесна препратка към киното на Тарковски, тя наистина се рее във въздуха. Не случайно ценностната й система е толкова възвишена. Основана е върху добротата и безкористната любов, които се опитва да предаде на децата си по най-ненатрапчивия начин: „В живота има два пътя – този на природата и този на състраданието. Ние сами избираме по кой да вървим.”
Бащата (Брад Пит) обаче, който е рязък и праволинеен мъж, упорито преследващ успеха, твърдо вярва, че е нужна огромна сила на волята, за да си пробиеш път в този свят. „И трябва да можеш да нанасяш удари“, – съветва своя син.

Невръстното момче дълго време е буквално разкъсвано от тези противоположни възгледи, преди да узрее за прозрението, че животът без любов е преживян напразно.

Не за пръв път, естествено, гледаме филм, посветен на духовното израстване на човека, но този се откроява с уникалната режисьорска визия на своя създател. Характерният му авторски почерк е оставил отпечатъка си върху превъзходната операторска работа на Еманюел Любецки, благодарение на което нито един от заснетите планове не изглежда стандартно, а имаш чувството, че всеки от тях е видян от гледната точка на неспирния бръснещ полет на камерата, който сякаш олицетворява реенето на душата над пространствата от миналото, че дори и над тези от бъдещето в края на филма.
Даже лицата на актьорите са снимани от всевъзможни ракурси, а отвреме-навреме просто изчезват от кадровото пространство, изтласкани от панорамни ландшафти и неодушевени детайли като прозоречни рамки, клони на дървета, слънчеви бликове и други незначителни на пръв поглед образи, които странно защо носим в спомените си от детството през целия живот.

Режисьорът на този необичаен филм не само не се притеснява от липсата на динамика в разгръщането на историята (доколкото тя въобще съществува!), но и като че ли умишлено се стреми да я избягва, опитвайки се да постигне ефект на протяжност и медитативност.

Всички, които очакват динамичен сюжет и действие, наситено с неочаквани обрати, ще останат силно разочаровани от този филм. Но онези, които успеят да влязат в своеобразния му ритъм, няма как да не останат запленени от духовния екстаз на Терънс Малик, въплътен в неговия величествен химн за мирозданието.

„Дървото на живота“ не трябва, а и не може да се мери с аршина на традиционното киноизкуство. Това е поредното грандиозно (след „2001: Космическа одисея“ на Кубрик и „Огледалото“ на Тарковски) визионерско осмисляне не само на обкръжаващия ни свят, но и на необятния космос вътре в самите нас. Изводът, към който ни тласка неговият автор, прокарва идеята за невъзможността да бъде разгадан замисълът на Всевишния, поради което би следвало просто да му се подчиним. И едва тогава, евентуално, бихме могли да се надяваме и над нас да се спусне онази особена божествена благодат, която, според уверенията на всички мистици, може да ни помогне да се почувстваме като неразделна част от ДЪРВОТО НА ЖИВОТА.

Оценка на филма 8.5/10