КЛАСАЦИИ

• 
• Add new коментар

Международният ден на детето е добър повод да си припомним някои от най-силните филми в историята на киното, посветени на детството. Подреждането на заглавията в тази подборка е по реда на излизането им през годините.   

„ХЛАПЕТО“ (The Kid, 1921) – реж. Чарли Чаплин
Първият пълнометражен филм на Чаплин като режисьор и до днес се нарежда сред най-значимите кинотворби за трудното детство на сираците. Той е едновременно блестяща комедия и разтърсваща драма.
Изпълнителят на главната роля е петгодишният Джеки Кугън, когото Чаплин открива на сцената, където детето играе редом с възрастните. Малкият Джеки се оказва роден актьор и успява да предаде по изумителен начин всичко, което е искал от него гениалния режисьор.

"НУЛА ЗА ПОВЕДЕНИЕ" (Zéro de conduite: Jeunes diables au collège, 1933) – реж. Жан Виго.

Това е вълнуващ филм за не­щас­тни­те де­ца от бедни семейства, об­ре­че­ни на жал­ко съ­щес­тву­ва­не в про­вин­ци­ал­но държавно училище-ин­тер­на­т, прес­лед­ва­ни от тъ­пи и жес­то­ки учи­тели-са­дис­ти. Те вдигат стихиен бунт, свалят дър­жав­ния флаг от учи­лищ­на­та сгра­да и развяват зна­ме­то на анар­хи­я­та. Малките бунтовници ата­ку­ват събралите се за празник пред училището пре­по­да­ва­те­ли и важ­ни гос­ти, сред които са пре­фек­тът и све­ще­ни­кът. Ста­ри кни­ги, скъ­са­ни обув­ки и ка­мъ­ни политат вър­ху гла­ви­те на пред­ста­ви­те­ли­те на влас­тта, а че­ти­ри мом­че­та, подска­чай­ки безгрижно по пок­ри­ви­те, напускат за­ви­на­ги ин­тер­на­та, пише Тодор Андрейков във втория том на своята „История на киното“. Много скоро след премиерата на 7 април 1933 г. този филм е осъ­ден су­ро­во от ка­то­ли­чес­ка­та пре­са и заб­ра­нен от френ­ска­та цен­зу­ра. „Ка­но­ни­зи­ран” е ед­ва през 1950 г.  

"ДЕЦАТА НИ ГЛЕДАТ" (I bambini ci guardano, 1944) – реж. Виторио Де Сика.

Един от най-значимите представители на италианския неореализъм, който през 1940-те години вече е популярен актьор, е сред първите, насочили погледа си към детската проблематика в ранните си филми като режисьор. В „Децата ни гледат“ бъдещият създател на неореалистичните шедьоври „Шуша“, „Крадци на велосипеди“ и „Умберто Д." разкрива през очите на четиригодишно момче драмата на семейната разруха. Колкото и да е странно, но до този момент нито един италиански филм не е проявявал интерес към темата за децата и техните емоционални преживявания във времената на социални и военни катаклизми.  

"ГЕРМАНИЯ ГОДИНА НУЛА" (Germania anno zero, 1948) – реж. Роберто Роселини.

Последният филм на основателя на италианския неореализъм от неговата „военна трилогия“ е мрачна визия за детството в Берлин през първите години след Втората световна война. Заснет  с непрофесионални актьори сред руините на града, този незабравим шедьовър показва по най-безкомпромисен начин опустошителните последици от нацизма за най-невинните му жертви – децата.

„ЗАБРАВЕНИТЕ“ (Los olvidados, 1950) – реж. Луис Бунюел.

Трогателен и в същото време жесток разказ за детската престъпност, който е заснет също в стилистика близка до тази на италианския неореализъм. Макар и излязъл преди повече от половин век, проблемите, поставени в този мексикански филм, не са изгубили своята актуалност и острота ни най-малко в наши дни. За него Луис Бунюел е заслужено удостоен с наградата за най-добър режисьор на кинофестивала в Кан през 1951 г.

„ПЕСЕНТА НА ПЪТЯ“ (Pather Panchali, 1955) – реж. Сатяджит Рей.

Това е първото заглавие от прочутата трилогия „Светът на Апу“ на най-големия индийски режисьор в историята на киното. Премиерата му е възторжено посрещната на кинофестивала в Кан през 1956г. Неподправената история за съдбата на обикновено селско момче от обедняло семейство на брамин получава специална награда за най-хуманен документ (Best Human Document). Филмът моментално прославя едва 34-годишния си създател, който впоследствие удивява света с още шедьоври, като „Музикалната стая“ (1958), „Богинята“ (1960), „Чарулата“ (1964), „Дом и свят“ (1984) и др.

„ЧЕРВЕНИЯТ БАЛОН“ (Lе balloon rouge, 1956) – реж. Албер Ламорис.

На връщане от училище малкият Паскал (Паскал Ламорис) намира червен балон, завързан за уличен стълб. Докато се прибира към дома си, момчето открива, че балонът го следва неотклонно.  Двамата си създават чудесно приятелство, но група буйни деца помрачават щастието им. И спукват балона, оставяйки Паскал да скърби над останките на най-добрия си приятел. Но траурът му не трае дълго, защото всички балони в Париж идват на помощ и го издигат в небето. 
"Червеният балон" е удостоен със "Златна палма" за най-добър късометражен филм на фестивала в Кан през 1956г., а впоследствие неговият създател получава и  "Оскар" за най-добър оригинален сценарий. Албер Ламорис е единственият, който е отличаван с тази престижна награда.

„400-те УДАРА“ (Les quatre cents coups, 1959) – реж. Франсоа Трюфо.

Дебютният филм на Трюфо му носи наградата за режисура от фестивала в Кан през 1959г. и моментално го нарежда сред майсторите на световното кино, проправяйки пътя и на неговите млади колеги (Годар, Ромер, Рене, Шаброл, Ривет, Варда и др.) с техните първи проекти.  "Този автобиографичен филм до голяма степен представлява дневник на едно детство, тъй като самият автор е бил „млад престъпник“ измъкнат от един много лош път, благодарение на приятелството му с Андре Базен (главен редактор сп. "Кайе дю синема" - бел. моя). Филмът изцяло е реализиран в естествен декор и с малко финансови средства. Неговият международен успех допринася за възхода на френската „Нова вълна“. Тази чувствителна, нежна и искрена творба разкрива един много интересен автор.“ (Жорж Садул)

"ДОБРО УТРО!" (Ohayo, 1959) – реж. Ясуджиро Одзу.

Две буйни момчета, които живеят в предградие на Токио, са решени на всяка цена да принудят родителите си да им купят телевизор, за да могат да гледат у дома своите любими борби по сумо и бейзбол. Баща им обаче, който предсказва, че „телевизията ще произведе 100 милиона идиоти“, отказва категорично, заповядвайки им да млъкнат. Той дори и не подозира, че това ще провокира техния бунт, изразен чрез ... мълчание. Великият японски режисьор Ясуджиро Одзу демонстрира за сетен път изключителното си кинематографично умение да разказва поучителни семейни истории. Този му филм доказва по убедителен начин, че по темата за взимоотношенията между бащи и деца той е ненадминат майстор.

"СЕРЬОЖА" (Сережа, 1960) – реж. Георгий Данелия и Игор Таланкин.

Майката на петгодишния Серьожа се омъжва и в семейството се появява "нов татко" (акт. Сергей Бондарчук). Серьожа предпочита да го нарича по фамилия – Коростелев. Може би, защото Коростелев скоро става за момчето не само истински баща и най-добър приятел, но и единственият възрастен човек, който разбира, че си има работа с човешка личност... Не е изключено именно от този филм да е дошла идеята на Валери Петров за прекрасния образ на вуйчо Георги (акт. Апостол Карамитев) в сценария му за "Рицар без броня". Филмът "Серьожа" е режисиран от все още начинаещия по онова време Георгий Данелия, познат на широката публика у нас с шедьоврите си "Не тъгувай" и "Мимино", както и от дебютанта Игор Таланкин, прославил се по-късно с "Отец Сергий" пак с участието на Сергей Бондарчук. 

„ДА УБИЕШ ПРИСМЕХУЛНИК“ (To Kill a Mockingbird, 1962) - реж. Робърт Мълиган.

Атикус Финч е адвокат в малко градче, в което господстват расовите предразсъдъци. Той се опитва не само да отгледа здрави своите деца, останали рано без майка, но и да възпита у тях чувството на толерантност. Вниманието е фокусирано върху първите крачки на Джем и Скаут от света на фантазиите към трудния период на юношеството, през което който се формират разбиранията за жизненоважни понятия като благородството, състраданието, справедливостта и равенството. 
Филмът е екранизация по едноименната книга на Харпър Ли, обявена за най-добрия роман на XX век от американското списание "Library Journal" и за най-добрия роман на всички времена във Великобритания. Отличен е с 3 награди "Оскар" – за най-добър актьор в главна роля (Грегъри Пек), най-добър адаптиран сценарий и най-добра сценография. 

„ИВАНОВО ДЕТСТВО“ (СССР, 1962) – реж. Андрей Тарковски

Блестящият дебют в игралното кино на легендарния руски режисьор Андрей Тарковски е оригинална адаптация по разказа „Иван“ на писателя Владимир Богомолов. Освен, че е отличен със „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция, „Иваново детство“ получава възторжени оценки и от редица водещи западни интелектуалци. Един от тях е френският философ Жан-Пол Сартр, който пише следното за малолетния герой от филма:
„В действителност той е най-невинната и най-трогателна жертва на войната: това момче, което не могат да накарат да обича, е сковано от жестокост, тя е проникнала вътре в него. Нацистите са го убили тогава, когато са убили майка му и са разстреляли жителите на неговото село…”
Сартр е един от многото капацитети не само в областта на изкуството, оценили високо творбата на Тарковски, заради това, че успява да разкрие по чисто кинематографичен начин азбучната истина, че войната накърнява човешкото у всеки, който е станал свидетел на нейните ужаси – особено у децата, защото деформира безвъзвратно тяхната психика, заразявайки ги с вируса на омразата.

„РИЦАР БЕЗ БРОНЯ“ (1966) – реж. Борислав Шаралиев.

„На метър под нивото на нашия поглед съществува, живее, радва се и страда светът на децата, който има своите проблеми и закони. Често ли ние възрастните се вглеждаме в този свят с необходимата любов? Дали ние с вас сме добри възпитатели? По своя стил филмът е чужд на плакатността, стремим се да кажем най-важното в подтекста…“  (Валери Петров)
С "Рицар без броня" бе поставено началото в нашето кино на цяла поредица филми, разкриващи сблъсъка на децата и юношите с консуматорската стихия на възрастните, с грубия практицизъм и духовната ограниченост на повечето от тях.   

„КЕС“ (Kes, 1969) – реж. Кен Лоуч. 

Това е затрогващата история на малкия Били Каспър, който не намира топлина и близост нито у дома си, нито в училище, поради което се опитва да ги открие сред природата. В общуването си с едно соколче (по-точно керкенез), което нарича Кес, момчето получава онова, което най-много му липсва... до мига, в който брутално ще му го отнемат и ще трябва отново да се изправи съвсем сам срещу жестоката си съдба…
Филмът прославя шотландския режисьор Кен Лоуч, който впоследствие се нарежда сред най-ярките представители на британското социално кино и дори печели на два пъти „Златна палма“ в Кан – през 2006-а с „Вятърът в ечемичените ниви“ и през 2016-а с "Аз, Даниел Блейк".

"ХАРТИЕНА ЛУНА" (Paper Moon, 1973) – реж. Питър Богданович.

Прочутият актьор Райън О'Нийл си партнира със своята дъщеря Тейтъм О'Нийл в тази блестяща комедия под режисурата на Питър Богданович, съумял да разкаже по оригинален начин за нелекия живот на американците по времето на Великата депресия през 1930-те. Главният  герой е мошеник и аферист, също както и главната героиня.  Тя е очарователно 9-годишно момиче, а той привлекателен  мъж над трийсетте. Основното достойнство на филма, освен блестящата актьорска игра (Тейтъм О'Нийл става най-младата носителка на "Оскар" в историята на киното), е абсолютната липса на пошлост на фона на предизвикателното остроумие буквално във всяка сцена. За съжаление, съвременните кинокомедии не издържат никакво сравнение с остроумието и иронията на "Хартиена луна". 

"ДУХЪТ НА КОШЕРА" (El espíritu de la colmena, 1973) – реж. Виктор Ерисе.

Този филм, считан с основание за един от шедьоврите на испанското кино, е създаден в края на диктаторския режим, наложен от генерал Франсиско Франко още през 1939г. Той ни връща в самото му начало, за да разкрие по иносказателен начин чрез силно въздействащ магически реализъм вътрешния свят на седемгодишно момиченце на име Ана. Ролята изпълнява Ана Торент, която впоследствие ще се превъплъти дори още по-убедително във филма на Карлос Саура „Да отгледаш гарвани“. Филмът е удостоен със „Златна раковина“ от международния кинофестивал в Сан Себастиан през 1973г.

„ДА ОТГЛЕДАШ ГАРВАНИ“ (Cria cuervos, 1975) – реж. Карлос Саура.
„Темата за детството, което Саура никога не смята за "златна възраст" е централна в този му филм. Заглавието идва от испанска поговорка, която гласи: “Отгледай гарвани, та да ти изкълват очите”… Той е като рентгенова снимка на фантастичния свят на Ана, на нейната афункционална връзка с възрастните, а оттук и като рентгенова снимка на семейството, разгледано като микрокосмос на едно общество.” (Роман Губерн)

„ИЗВЪНЗЕМНОТО” (E.T. the Extra-Terrestrial, 1982) – реж. Стивън Спилбърг.
Това е един от трите най-известни филма на Спилбърг (заедно с "Челюсти" и "Похитителите на изгубения кивот"). В него се разказва за самотно момче, което се сприятелява с извънземно, изоставено на Земята. Елиът заедно със своите брат и сестра му помага да се върне у дома, опитвайки се междувременно да го скрие от майка си и правителството. Едва ли има друг филм в историята на киното, който да е оказал по-мощно въздействие върху въображението на децата по целия свят. Неслучайно британският вестник "Дейли телеграф" припомня, че той е обявен за най-добрия филм за деца на всички времена въз основа на анкета, проведена от  компанията за онлайн проучвания onepoll.com.
Шедьовърът на Спилбърг е и една от най-успешните в комерсиално отношение продукции в историята на киното. Приходите от неговото световно разпространение в кината възлизат на $792,9 млн., според данни на IMDB. А това означава, че надхвърлят близо 80 пъти сравнително скромните разходи за заснемането му от $10 млн.!   

„ФАНИ И АЛЕКСАНДЪР“ (Fanny och Alexander, 1982) – реж. Ингмар Бергман.

Един от най-прочутите филми на гениалния шведски режисьор. В него историята на семейство Екдал е видяна през очите на две деца (сестра и брат) на име Фани и Александър. Докато семейството е неразделно, те са щастливи и без страх се отдават на своите чудесни мечти. Обаче загубата на близките им хора пробужда чувства на печал и ненавист към света на възрастните. Но ако Фани успява да опази светлината в душата си, то Александър се загубва в тъмния и жесток вътрешен лабиринт…
Съвършеният в режисьорско отношение филм успява да пресъздаде изключително убедително на екрана не само външната атмосфера на една определена епоха, но и дълбоко скритите в детската душа мигове на очарование и жестоко душевно страдание.

„КЪДЕ Е ДОМЪТ НА ПРИЯТЕЛЯ?“ (Khane-ye doust kodjast?, 1987) – реж. Абас Киаростами.

Сюжетът на този ранен филм на един от най-големите ирански майстори на киното, е съвсем прост. Ученикът Нематзаде е предупреждаван вече три пъти от учителя си, че трябва да пише домашните си в тетрадка. Ако това се повтори още веднъж, момчето може да бъде изгонено от училище. Неговият съученик Ахмад, с когото стоят на един чин, открива, че е взел неволно тетрадката на Нематзаде. Той не иска да се чувства виновен за наказанието на приятеля си и решава да му върне тетрадката на всяка цена. Но живее в съседно село и дори не знае къде е домът му?

„СБОГОМ, МОМЧЕТА“ (Au revoir les enfants, 1987) – реж. Луи Мал.

„Филмът е вдъхновен от най-драматичния спомен от моето детство. През погледа на Жюлиен, момченцето, което много прилича на мен от онова време, се опитвам да се върна към първото, най-силно приятелство, брутално разрушено от внезапно нахлулия през стените на колежа свят на възрастните - с неговите предателства, предразсъдъци и насилие.“ (Луи Мал) 
"Сбогом, момчета" е отличен със „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция през 1987г. и с Европейска филмова награда за най-добър сценарий (на Луи Мал) през 1988г.

„БЕЛИЯТ БАЛОН” (Badkonake sefid, 1995) – реж. Джафар Панахи.

Това е дебютният филм на препатилия от ислямистката цензура ирански майстор на киното, достойно продължаващ делото на великите си сънародници Абас Киаростами и Мохсен Махмалбаф. Той разказва историята на едно момиченце, което мечтае да получи като подарък за персийската Нова година неголяма, но много красива златна рибка. Проблемът е в това, че тя не е никак евтина и му се налага дълго да моли майка си. Но на празниците се сбъдват желания и то получава нужната му банкнота, за да си купи мечтаната рибка. От този момент започва неговото трогателно и увлекателно пътешествие из квартала, по време на което момиченцето се среща с редица нелицеприятни страни от света на възрастните. Уникален филм – истинско малко бижу на великото иранско кино.

„ДЕЦА НА РАЯ“ (Bacheha-Ye aseman, 1997) – реж. Маджид Маджиди.
Простичката история, разказана в този филм (известен и под заглавието "Децата на рая"), препраща към прекрасните неореалистични творби на Де Сика „Шуша“ и „Крадци на велосипеди“. Но, както правилно отбелязва руският историк на киното Сергей Кудрявцев, в случая със съвременното иранско кино е най-поразително не толкова тематичното, стилово и естетическо сходство с италианския неореализъм, колкото духовното родство помежду им. Маджид Маджиди, който е сред най-известните ирански режисьори, се превърна и в мой любимец, след като гледах именно този му филм. А и може би не е без значение да се знае, че това е първата иранска продукция, номинирана за "Оскар" в категорията "най-добър чуждестранен филм". Впоследствие Иран спечели на два пъти престижното отличие с филмите на режисьора Асгар Фархади ("Раздяла" и "Търговският пътник").

"ЯБЪЛКАТА" (Sib, 1998) – реж. Самира Махмалбах

Децата често заемат централно място във филмите на иранското кино, създадени се след ислямската революция от 1979 г. Къде е домът на приятеля? (1987), „Белият балон“ (1995) и "Деца на небето" (1997) са безспорните шедьоври по темата.
„Ябълката”, който е режисьорски дебют на едва 17-годишната Самира Махмалбаф (дъщеря на световноизвестния режисьор Мохсен Махмалбаф), не им отстъпва в нищо. Историята, разказана в него, смесва реалния факт и измислицата. Става въпрос за две сестри, държани затворени в дома им от строг религиозен баща и сляпа майка, които вярват, че изкушенията на външния свят може да ги развратят. Не само, че описаната ситуация е реална, но и всеки от персонажите е представен от прототипа си в реалния живот. Филмът „документира” по невероятен начин първите впечатления на двете момичета при сблъсъка им с външния свят, след като социалните работници принуждават родителите им да ги пуснат на свобода.

"ГРАДЪТ НА БОГА" (Cidade de Deus, 2002) – реж. Фернандо Мейрелес

Този филм е обсипан заслужено с международни награди, включително и четири номинации за "Оскар". На режисьора обаче не му харесва, че някои наричат филма му бразилската версия на „Добри момчета“ на Скорсезе, макар и сравнението да не е за пренебрегване, според мен. 
Градът на Бога е едно от многобройните обиталища (фавели) за бедняци  в околностите на Рио де Жанейро. Едноименният филм разказва историите на деца и възрастни, живеещи в този най-опасен район на града. Въз основа на реални събития, филмът дава силно въздействаща представа за това какво е да живееш в подобно място, където равнището на престъпност е просто немислимо. При това в тази ужасяващо престъпна среда най-масово са въвлечени деца на тийнейджърска възраст, повечето от които рядко доживяват до своята зрялост. Казват, че децата са най-добрите актьори. Но в този филм на практика няма актьори – повечето от децата са истински обитатели на Рио, а дори и на самите фавели, където се развива действието на филма. Тези гениални непрофесионалисти играят толкова достоверно, че на моменти това е дори плашещо. Но в този квазидокументален филм няма нищо спекулативно, той е стопроцентово истински. 

"ЗАВРЪЩАНЕ" (Возвращение, 2003) – реж. Андрей Звягинцев.

С дебюта си режисьорът, който за мен е най-значимият руски кинематографист в наши дни, предизвиква основателни сравнения с Андрей Тарковски, доколкото  също като него се прочува с филм, посветен на темата за детството и получава "Златен лъв" от Венецианския кинофестивал.
Историята е привидно проста. В живота на двама братя, съответно на 12 и 14 години, неочаквано се появява непознат мъж, представящ се за техния баща, когото са виждали само на снимки отпреди десет години. Както те, така и ние, зрителите, не научаваме нито причината за неговото дълго отсъствие, нито причината за внезапното му завръщане. Появата на странния и чужд за двете момчета човек преобръща живота им, особено след онова, което се случва на изоставения остров, където ги води на екскурзия. 
Историята за бащи и деца, като всеки архетип, е неизчерпаема. Затова и Звягинцев се завръща постоянно към нея и в някои от следващите си филми  ("Изгнание", "Левиатан", "Нелюбов").

„ПОКАНИ МЕ ДА ВЛЯЗА“ (Låt den rätte komma in, 2008) - реж. Томас Алфредсон.

12-годишният Оскар живее в малко селце близо до Стокхолм. Той е подложен на системни унижения от своите съученици. Но приятелството със съседско момиче преобръща живота му. То го учи на смелост, а Оскар пробужда потребността му от любов. Но това не е достатъчно, защото момичето е измъчвано и от жажда за кръв.
"Това сияйно шведско арт съкровище, адаптирано за голям екран от Джон Айвиде Лидквист по собствения му роман и режисирано с въображение и сдържаност от Томас Алфредсон, освобождава вампирските филми от изхабените клишета като близки планове на трептяща гръд и кръвясали зъби и вместо това ни предлага хладнокръвно балансиран и напълно покоряващ разказ за самотата и любовта..." (Елена Умано) 
Филмът е заснет по мотиви от едноименния роман на шведския писател  Йон Айвиде Линдквист, издаден в родината му през 2004г.

„В ЦАРСТВОТО НА ПЪЛНОЛУНИЕТО" (Moonrise Kingdom, 2012) – реж. Уес Андерсън. 

„Никога не е късно да имаш щастливо детство“ – това парадоксално на пръв поглед изречение на прочутия психолог Милтън Ериксон, би могло да послужи като епиграф към тази чудесна носталгична комедия, пробуждаща спомена за отдавна изтсласкани в безсъзнателното детски желания и копнежи. 
Филмът ни предоставя уникалния шанс да се срещнем със скритото вътре в нас дете и с неговите умения да получава искрено и незамъглено наслаждение от живота.

"УАДЖИДА" (Wadjda, 2012) – реж. Хайфа Ал-Мансур.

Това е историята на десетгодишно момиченце от Саудитска Арабия, което мечтае да има зелен велосипед и преодолява немалко социални забрани, за да го получи. Така например, то се включва в състезание по рецитиране на части от Корана, за да спечели достатъчно пари, с които да си купи мечтаното колело, нарушавайки по този начин социално табу в кралството, където жените са лишени от редица права, включително и да карат велосипед. Това е първият пълнометражен филм, заснет от жена–режисьор от Саудитска Арабия. На Хаифа Ал-Мансур обаче ѝ се наложило да ръководи снимките от фургон, паркиран недалече от снимачната площадка, изпращайки указанията си чрез радиовръзка.

"КАПЕРНАУМ" (Capharnaüm, 2018) – реж. Надин Лабаки.

12-годишният Зейн не може да каже точно колко братя и сестри има, но вярва, че в семейството му би трябвало да има по-малко деца. Въпреки невръстната си възраст момчето работи нелегално, гледа по-малките, помага на по-големите, докато търси пари и документи за емиграция в Швеция. То гледа на света с неприкрита омраза. И има за какво да го мрази. Уличните деца на Бейрут просят, ядат лед, посипан със захар и чипс, момичетата са омъжвани възможно най-рано, а на него му се налага да яде каквото му попадне, за да не умре от глад, да спи, където намери, и най-главното – вече е с петгодишна присъда. От затвора Зейн съди родителите си за това, че са му дали живот.