Днес (29 септември) се навършиха 109 години от рождението на Микеланджело Антониони – италианският режисьор, чийто принос в световното кино е не само безспорен, но и необятен. Винаги съм си мислел, че това е истина, която не подлежи на съмнение. Затова, може би, бях толкова силно изненадан, когато открих, че уважаваният от мен български писател-дисидент Георги Марков е бил на друго мнение по въпроса.

Ето какво пише той за Антониони в прочутите си „Задочни репортажи за България”: „А в действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми.“ [1]

За разлика от него, при всяко ново гледане на филмите на Антониони, аз откривам нови, невидяни и непочувствани преди неща. Това важи може би в най-голяма степен за "Професия-репортер", от който се възхищавам най-силно. Всеки нов досег до този филм ме зарежда с усещането за изстрадана истина и копнеж по духовното, каквито много малко творби в историята на киното са ми предлагали. В него темата за невъзможната любов, блестящо разкрита в по-ранни шедьоври на Антониони като „Приключението”, „Нощта” и Червената пустиня”, получава ново развитие и по-дълбока философска обосновка.
За онези, които не са гледали филма или пък са го забравили (макар че това едва ли е възможно), припомням, че още в началото му главният персонаж (репортерът Дейвид Лок - Джак Никълсън) се поддава на спонтанното си желание да избяга от опротивелия му свят на лъжи и лицемерие.

Дълбоко неудовлетворен от ролята си на регистратор на събитията, той приема с готовност първата удала му се възможност да смени своята самоличност, надявайки се да намери основанието за живот, което винаги е търсил. Обзелото го отчаяние от самия себе си е едновременно следствие и причина за неговите екзистенциални терзания.

Той се чувства затворник в килията на своето „его”, защото не може да изпитва чувства към другите, но в същото време именно неговата отчужденост му пречи да обича. 

В „Професия-репортер“ или „Пътникът“ (The Passenger), каквото е англоезичното заглавие на филма, Антониони доразвива темата за необходимостта от вътрешна трансформация, засегната 15 години по-рано в „Приключението“ (1960, L'avventura). И наистина, какво друго е човешката душа, ако не ПЪТНИК (Passenger), призван да извърви мъчителното пътуване от „егото“ до висшия „Аз“?

Дейвид Лок, главният персонаж от "Професия-репортер", е именно един пътник, който е поел най-трудното пътуване към себе си, към онази човешка същност, скрита дълбоко във всеки от нас, до която достигаме, само когато се пожертваме за нещо по-голямо от нашето его! 
Аз не споделям широко разпространеното мнение, че героят от „Професия-репортер“ искал да избяга от себе си. По-скоро е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на мъчителното пътуване към себе си, но към своя висш „Аз“, зародишът на който живее у всекиго и го кара да копнее по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите. 
Чрез образа на пустинята, който е основополагащ за филма, е разкрита много убедително празнотата в душата на „героя“, достигнал крайната фаза на своята опустошеност, но която по парадоксален начин се превръща в така необходимата му благоприятна почва за ново начало - на чисто, така да се каже.
В „Професия-репортер“ Антониони успява да внуши чрез силата и дълбочината на кинообразите, че истинската любов е немислима за непробудения човек. Тя е невъзможна, докато сме пленници на „егото”. Пробуждането за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его. 

Във финала на филма камерата показва Дейвид Лок (Джак Никълсън) в хотелската му стая, наподобяваща килия, фокусирайки се върху тялото му преди да започне бавно да приближава решетките на прозореца, през които виждаме напечения от слънцето площад, след което се обръща на 180 градуса, за да ни покаже отново тялото на героя, проснато бездиханно върху леглото.

В началото на този прочут седемминутен кадър той все още диша, а в края му е вече мъртъв. Докато е било извършвано убийството му, ние сме наблюдавали случващото се в пространството пред неговата стая: хвърлящо камъни дете, старец с малко кученце и обезпокоеното момиче (Мария Шнайдер)...
За най-важното трябва да се досетите сами, призовава ни Антониони.
Иска ми се да направя това усилие в момента, защото вярвам, че този легендарен кадър-епизод съвсем не е самоцелна демонстрация на режисьорски (и операторски) перфекционизъм (каквито упреци имаше навремето), а гениално визуализиране на идеята за мистичното пробуждане за нов живот на помръкналия дух на героя от филма - репортерът Дейвид Лок.

Може да прозвучи странно, но, според мен, това е не само една от най-оптимистичните сцени в творчеството на Антониони, но и въобще в историята на киното. Защото разкрива безсмъртието на човешката душа и нейната уникална способност за превъплъщение или прераждане за нов живот. В рамките на този 7 минутен кадър е разкрита цялата мистерия на смъртта-саможертва, носеща безсмъртие. 

Не случайно следващата сцена ни прави свидетели на "идентифицирането" на трупа от съпругата на журналиста Лок и от приятелката на търговеца на оръжие Робъртсън. Първата заявява, че никога не е познавала мъртвия мъж, а втората потвърждава, че това е Робъртсън.

Актът на това парадоксално "разпознаване" на бездиханния Дейвид Лок като Дейвид Робъртсън е превъзходна метафора за възможната метаморфоза на човешката личност, чиято душа подобно на гъсеницата може да се преобрази в пеперуда и волно да полети в пространството, необременявана от оковите на егото. Оказва се, че освобождението от него, все пак, е възможно, но единствено в смъртта, само чрез която то действително може да бъде надмогнато. Еволюцията от предишния „живот в себе си“ към евентуалния бъдещ „живот за другите“ включва като задължително условие скъсването с егото, което е равнозначно на физическата смърт на човека. В битието си на журналист Дейвид Лок не е в състояние да преодолее неговите ограничения. Това става възможно само благодарение на насилствената смърт, застигнала го като възмездие за това, че влизайки в кожата на Робъртсън се е поставил в услуга на бунтовниците и от обикновен регистратор на събитията, какъвто е бил като журналист, се превърнал в пряк участник в тях!
Затова именно агентурата на диктаторския режим припознава в негово лице именно Робъртсън, снабдяващ с оръжие хората от съпротивата, рискувайки живота си. И чрез неговото убийство фактически допринася за личностната трансформация на Лок post mortem.

И тази невероятна метаморфоза е представена именно чрез великолепния 7-минутен кадър-епизод, за който вече стана въпрос. В него е уловен последния гърч на душата на заключения в себе си Лок (името му също говори!). Виждаме го да лежи сам в хотелската си стая, приличаща на килия, изпитващ дълбока погнуса от непонятността на своето съществуване и неосъзнаващ, че е налучкал верния път, който ще го превърне в личност, за която ще се говори и след смъртта му, защото ще бъде тълкувана като саможертва в името на справедлива кауза.

За мистерията на това чудно прераждане ни подсеща внушението, че смъртта му е настъпила точно в мига, в който камерата преминава през решетките на прозореца на хотелската стая и започва да панорамира пространството навън. Така по чисто визуален начин ни е подсказано, че душата на Лок се е освободила от затвора на егото и е заживяла нов живот, но вече във висшия „Аз“, тоест в безсмъртието.

Може казаното дотук да се стори на мнозина пресилено, но аз вярвам, че всеки непредубеден опит за вникване във великите филми на Антониони предоставя нови възможности за достигане до неподозирано дълбоки истини за човека и неговата участ на този свят. Просто споделих тук с вас само една от тях, провокирайки ви към откривателството на други... 
________________
Бележки:
1. Марков, Георги. Задочни репортажи за България, стр. 358.