фестивали

• 
• Add new коментар

Сред победителите на 77-ия кинофестивал във Венеция се откроява поредното име на творец от Мексико, чиято кинематография подобно на южнокорейската, очевидно се намира във възход напоследък. Имам предвид по-конкретно 41-годишния режисьор, сценарист и продуцент МИШЕЛ ФРАНКО, който спечели „Сребърен лъв” (Голямата награда на журито, председателствано от Кейт Бланшет) за филма си „Nuevo orden” (Нов ред).

Преди две години във Венеция получи „Златен лъв” за филма си „Рома” прочутият АЛФОНСО КУАРОН, а преди него най-голямата награда във Венеция бе връчена на друг мексиканец – ГИЙЕРМО ДЕЛ ТОРО – за филма му „Формата на водата”.

АМАТ ЕСКАЛАНТЕ е удостоен с награди за режисура в Кан и Венеция – съответно през 2013г. за филма „Ели” (Heli) и през 2016г. за „Опасна зона” (La región salvaje). Да не забравяме и фамозния КАРЛОС РЕЙГАДАС, който пък e спечелил в Кан досега наградата на журито през 2007 г. за „Stellet Licht” и наградата за режисура през 2012г. за „Post Tenebras Lux”.

Списъкът може да бъде продължен, например с ЕМАНУЕЛ ЛЮБЕЦКИ, трикратен носител на „Оскар” за работата си във филмите „Гравитация”, „Бърдмен” и „Завръщането”, но и така си е доста внушителен, за да послужи като безспорно доказателство за големия творчески потенциал на съвременното мексиканско кино, което за огромно съжаление почти не е представено в разпространителската мрежа у нас.

Нека, все пак, да видим как е постигнала своите успехи мексиканската кинематография през последните две десетилетия, чрез статията на Карлос Агилар (мексикански журналист и кинокритик), публикувана преди 4 години в сайта на „Americas Quarterly”.

КАК МЕКСИКАНСКОТО КИНО
НАВЛЕЗЕ В СВОЯ ВТОРИ „ЗЛАТЕН ВЕК”

През 2015-та година честта да оповести най-добрия филм на 87-ата церемония по връчване на наградите „Оскар” се пада на Шон Пен, който след като изброява номинираните заглавия и отваря плика, на шега или сериозно възкликва: „Кой му даде на този кучи син зелена карта!” Неговата емоционална реакция е предизвикана от факта, че с това най-голямо отличие филмът „Бърдмен” на мексиканеца Алехандро Гонсалес Иняриту си осигурява пълен комплект от оскари в най-важните категории (най-добър филм, режисьор, сценарист и оператор).

Това се случва само година след като друг мексикански кинотворец, Алфонсо Куарон, бива удостоен с „Оскар” за най-добър режисьор за „Гравитация” (Gravity). Историята се повтаря и през 2016 г., когато Иняриту получава повторно „Оскар”-а за режисура – този път с филма си „Завръщането”. (Но и с това не свършва прекрасната мексиканска приказка, защото през 2018г. в триумфатор на холивудската церемония се превръща още един мексиканец – Гийермо дел Торо, чиято творба „Формата на водата” (The Shape of Water) е удостоена от Американската киноакадемия с още четири награди „Оскар”, включително за най-добър филм и най-добра режисура. По-миналата година пък дойде отново редът на Алфонсо Куарон да спечели с филма си „Рома” не само за втори път „Оскар” за най-добър режисьор, но и да донесе „Оскар” на Мексико в категорията „най-добър чуждестранен филм”, а и да прибави към собствената си колекция и отличието за най-добър оператор. Тук е мястото да изтъкнем уникалното постижение и на мексиканеца Еманюел Любецки, спечелил общо три награди „Оскар” за операторско майсторство с филмите „Гравитация”, „Бърдмен” и „Завръщането” – бел. моя).

Обяснимо е след всичко това мнозина да си мислят, че Холивуд едва ли не е завладян от Мексико. А възцаряването на Иняриту, Куарон и Гийермо дел Торо, наричани от американските медии „тримата амигос” да им изглежда като дошло отникъде. Но в интерес на истината и преди това те вече си имат стабилни позиции в Холивуд, което е донякъде обусловено от впечатляващото развитие на мексиканското кино през последните двайсет години.

Поразителният възход на Иняриту, Куарон и дел Торо започва в момент, в който киноиндустрията на Мексико се намира в своя преходен период: доста години след т. нар. „Златен век” и все още преди началото на онова, което мнозина определят като втори „златен век” на мексиканското кино.

Едва ли е случайно, че сред другите латиноамерикански страни именно Мексико може да се похвали с най-дълга история на своите традиции и успехи в киното. Нейният „Златен век”, който започва още през 1930-те и продължава до края на 1950-те години, води до появата на незабравими личности с феноменален актьорски талант, като Мария Феликс, Долорес дел Рио и Педро Инфанте. (През този период мексиканското кино си спечелва заслужено международна слава и благодарение на големи оператори като Габриел Фигероа, изключителни режисьори, като Фернандо де Фуентес, Луис Бунюел, Емилио Фернандес, Мигел М. Делгадо и др. – бел. моя).

Но съвременната киноиндустрия на Мексико се намира все още в етапа на своето изграждане, когато Иняриту получава първата си номинация за „Оскар” за „Кучешка любов” (Amores peros) през 2000 г. През същата година в Мексико са произведени едва 28 филма – по-малко от една пета в сравнение с 1950-те, които са смятани за върховите години на мексиканския „Златен век” в киното.

Недостатъчната държавна подкрепа за местните проекти – ключов елемент във финансирането на значими международни проекти в настоящия момент – е най-вероятната причина за този спад в националното филмопроизводство на Мексико в началото на 21-я век. С това може да се обясни защо водещите мексикански режисьори тогава масово напускат родината си и заминават за САЩ.

Именно по това време „тримата амигос” в известен смисъл вече са се откъснали от киноиндустрията на Мексико. „И твойта майка също” (Y tu mamá también), хитът на Алфонсо Куарон от 2001 година, прославил по целия свят актьорите Гаел Гарсия Бернал и Диего Луна, е последният филм, в който някой от това знаменито режисьорско трио е разказвал истински „мексиканска” история. Макар че, „Бютифул” (2010) на Алехандро Иняриту и „Лабиринтът на фавна” (2006) на Гийермо дел Торо частично са финансирани от мексикански източници, двата филма, все пак, разказват истории, чието действие протича в Испания, и актьорите в тях са предимно испански.

По същото време в самото Мексико се случва нещо невероятно: възобновените творчески течения започват постепенно да превръщат киноиндустрията на страната в един от най-значимите културни феномени на цяла Латинска Америка.

Към края на първото десетилетие от настоящия век мексиканската киноиндустрия се възражда за нов живот, благодарение на държавно стимулиране на филмопроизводството, както и на това, че образователните центрове и частните инвестиции стават по-общодостъпни. Опитни режисьори, например като Карлос Карера („Тайната на отец Амаро”), чиито първи филми излизат още през 1990-те, получават възможност и субсидиране да създават по-мащабни и изобретателни филми от преди. Поощрява се също формирането на ново поколение филмови творци, както на рискови, фестивални и арт проекти, така и на по-леки и комерсиални филми. Подобна сегментация допринася за творчески подеми и в други национални кинематографии, и Мексико съвсем не е изключение. Но растежът на мексиканското кинопроизводство е зашеметяващ: за по-малко от 15 години след големия спад в края на XX век, само през 2014 година в Мексико са произведени 130 игрални филма.
(По данни на Родриго Гарсия от неговата статия „The Mexican Film Industry 2000-2018. Resurgence or Assimilation?” през 2017 г. в Мексико са произведени 176 филма, от които 96 с подкрепата на държавата. От тази публикация става ясно още, че след 2014 г. филмопроизводството в Мексико надминава историческия си рекорд от 135 нови заглавия за година, поставен през 1958 г. Нещо повече, през 2019 г. пазарният дял на мексиканските филми е 9.2 процента, а реализираните приходи от посещаемостта им в киносалоните възлизат на $972.1млн. – бел. моя).

Докато Иняриту, Куарон и Дел Торо получават признание в САЩ, успехът спохожда и по-малко известни режисьори от Мексико. Благодарение на прямотата и безкомпромисността на тематиката, както и на особената чувственост в стилистиката, мексиканските арт филми бързо стават едни от най-високо котираните заглавия на най-реномираните фестивали по света, от Кан до Торонто, където нерядко се нареждат и сред победителите.

Макар че не са станали още любимци и на Американската филмова академия, автори като Карлос Рейгадас и Амат Ескаланте две поредни години печелят наградата за най-добра режисура в Кан съответно за филмите „Светлина след тъмнината” (Post Tenebras Lux, 2012) и „Ели” (Heli, 2013). Мишел Франко, който е поредната значима фигура на алтернативната кинематографична сцена на Мексико, излиза победител в програмата „Особен поглед” на фестивала в Кан през 2012 г. с филма „След Лусия” (Después de Lucía), отрезвяваща кинотворба за тийнейджърската жестокост. (Отново в Кан Мишел Франко печели наградата за най-добър сценарист с филма си „Cronic”, както и Специалната награда на журито в програмата „Особен поглед” с „Дъщерите на Абрил” (Las hijas de Abril) съответно през 2015-та и 2017-та година - бел.моя).

Що се отнася до комерсиалното кино, то мексиканските актьори също постепенно започват да доминират на испаноезичния пазар в САЩ. Еухенио Дербес, комик, станал и режисьор, който може да служи като пример и за големия зрителски потенциал на новото мексиканско кино. Дербес заменя успешната си актьорска кариера в мексиканската телевизионна мрежа Televisa с професията на режисьор, чийто дебютен пълнометражен филм „Не подлежи на връщане” (No se aceptan devoluciones, 2013), в който се изявява още и като сценарист, продуцент и актьор, става не само най-касовият в историята на мексиканския боксофис, но и най-успешният в зрителско отношение испаноезичен филм от всички, които са имали американско разпространение (Неговите приходи само от американското му разпространение възлизат на $44.4 млн. при производствени разходи от $5 млн. Общите приходи от разпространението на филма по света са $100,5 млн. – бел. моя по данни на IMDB).

Едва ли ще се задържи дълго този рекорд, като се има предвид, че в САЩ към момента (2016 г. – бел. моя) живеят 37 млн. испаноговорящи и търсенето на испаноезични филми тепърва ще нараства. От това несъмнено следва и предположението, че търговските перспективи за мексиканската кинопродукция на американския пазар не изглеждат никак лоши.

Като бизнес, и в резултат на демографските изменения, мексиканското филмопроизводство става все по-успешно не само в комерсиално отношение, но и в качеството му на независимо изкуство. Базираната в САЩ производствена и дистрибуторска компания Pantelion, съвместно предприятие на Televisa и Lionsgate, стои зад производството на няколко филма през последното десетилетие, които имат солиден боксофис и от двете страни на мексиканско-американската граница. Вървейки по прокараните пътеки от други техни колеги от различни страни, мексиканските актьори Диего Луна, Гаел Гарсия Бернал, Пабло Крус и Елена Фортес умело използват огромната си популярност, за да основат успешната независима производствена компания Canana, целяща разработването на различни истории, които не се вписват напълно в рамките на комерсиално ориентираните компании от типа на Pantelion.

В същото време, мексиканските анимационни филми също не само жънат успехи на международната сцена, но и носят значителни приходи. „Top Cat” (Don gato y su pandilla, 2011) на режисьора Алберто Мар и Anima Studios, базиран върху прочутия анимационен сериал „Hanna-Barbera Top Cat”, през 2011 г. получи широто международно разпространение.

Но, може би най-обнадеждващото постижение на мексиканското кино в последно време е увеличението на броя на жените-режисьори в индустрията, в която по традиция доминират мъжете. Имената на Мариана Ченильо (Mariana Chenillo), Клаудия Сейнт-Луче (Claudia Saint-Luce) и Андреа Мартинес Кроутер (Andrea Martínez Crowther) веднага ни идват на ум. Дисбалансът между половете все още буди безпокойство, но ситуацията е значително променена за твърде кратък срок.

На мексиканската киноиндустрия очевидно няма да са ѝ нужни повече оскари, за да се самоутвърди, нито пък таланта на неколцина отделни личности – дори и от гледна точка на Холивуд да е така. Защото докато Иняриту, Куарон и Дел Торо обират холивудските награди, много други мексикански режисьори, актьори и продуценти получават също високо признание в качеството си на истински художници и дейци на културата.

Остават, все пак, сериозни предизвикателства, каквито са недостигът на кинозали и липсата на ефективни дистрибуторски мрежи в Мексико, но пропуските бавно се запълват благодарение на нарастващия брой местни кинофестивали, като тези в Морелия, Гуадалахара и Лос Кабос. Те са не само място за представяне на най-новите таланти на мексиканското кино, но и служат като стимул за творческия прилив, който непременно ще изведе Мексико до една от водещите позиции в световното кино в близките десетилетия. „Тримата амигос” трябва да са горди. А пък на онези, които връчват наградите „Оскар”, ще се наложи да продължат да усъвършенстват своя испански.

Източник: Americas Quarterly