In memoriam

• 
• Add new коментар

На 76 години почина АЛЪН ПАРКЪР. Знаменитият британски режисьор си отиде от този свят на 31 юли след продължително боледуване. Той остави 14 пълнометражни филма, които са отличавани общо с 19  награди „БАФТА”, 10 награди „Златен глобус”, 6 награди „Оскар” и много фестивални призове. В лично качество като режисьор е номиниран два пъти за „Оскар” за филмите си „Среднощен експрес” и „Мисисипи в пламъци”. 

   Редица ярки имена от филмовия и музикалния бизнес го почетоха с думи на признателност в специални обръщения, публикувани в световните медии или в социалните мрежи. По-долу помествам част от тях. [1]

Британският композитор Андрю Лойд Уебър, прочут по целия свят със своите мюзикъли, припомня за сътрудничеството си с Алън Паркър при създаването на екранната адаптация на „Евита” през 1996 г. „Много е тъжно да науча за смъртта на моя приятел и сътрудник във филма "Евита" и един от малкото режисьори, които наистина разбират мюзикълите на екрана." 

Американският актьор Бен Стилър препоръчва на всички да продължаваме да гледаме филмите на Алън Паркър, защото са сред най-доброто в световното кино от 1970-те и 1980-те години.

Певецът Питър Гейбриъл, работил през 1984 г. по създаването на музикалната партитура на филма „Пилето”, отбелязва, че покойният режисьор е повлиял сериозно върху живота му, тъй като е бил първият кинорежисьор, който го накарал да повярва, че може да създава филмова музика.

Актьорът Матю Модин, участващ в една от главните роли в „Пилето“ заявява също, че този филм е преобразил живота му, добавяйки, че Алън Паркър е „велик художник“, чиито филми "ще живеят вечно".

Антонио Бандерас, който заедно с Мадона блести в „Евита“, също определя Алън Паркър като „велик режисьор“, изказвайки му своята благодарност за неговата кинематографска мъдрост. 

Алън Уилям Паркър е роден през 1944 година в Ислингтън, близо до Лондон, в работническо семейство. След завършване на училище работи няколко години като копирайтър в рекламни агенции, а към кря на 1960-те години започва да се занимава с телевизионна реклама и скоро основава собствена компания, чиято продукция получава няколко престижни награди не само във Великобритания. 

В началото на 1970-те дебютира в киното и през 1976-та излиза първият му пълнометражен игрален филм „Бъгси Малоун” (Bugsy Malone),
който участва в конкурсната програма на фестивала в Кан и впоследствие печели пет награди Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (БАФТА).

Следващият филм на Алън Паркър, "Среднощен експрес” (Midnight Express, 1978), е удостоен с две награди „Оскар” - за най-добър сценарий в лицето на Оливър Стоун и за оригинална музика в лицето на Джорджо Мородер.  

През 1982 излиза култовият филм на 38-годишния тогава режисьор „Стената” (The Wall — Pink Floyd (1982), който предизвиква първоначално противоречиви реакции, макар че всички отдават дължимото на визуалните му достоинства, в частност, дължащи се и на оригиналната анимация. Критиките са предизвикани от представите за филма като за прекалено дълъг видеоклип или филм-концерт на „Пинк Флойд“, чиято музика звучи през цялото време.

Трябвало е да мине известно време, преди ярката кинотворба на Паркър да започне да се възприема адекватно — като своеобразна парабола за съдбата на поколението, родено по време и след войната, изпитало мъката по убитите на фронта бащи, жестокостта на образователната система, лицемерието на буржоазния морал и външно благопристойния начин на живот на власт имащите.

"Стената" е основан върху едноименния албум от 1979 г. на легендарната рок група Пинк Флойд, чиято най-прочута композиция „Още една тухла в стената” (Another Brick in the Wall, Part II) има ключова роля в екранната адаптация на режисьора Алън Паркър. В нея става въпрос за чудовищни издевателства на учители над техните ученици. Трудно е да си представим как ли са реагирали училищните преподаватели на Роджър Уотърс от мъжката гимназия в Кеймбридж, чувайки за първи път песента, прославила по целия свят бившия им ученик. А и какво ли са си помислили впоследствие, когато са видели вече и на екрана, че именно въз основа на тази песен е изграден един от най-силно въздействащите епизоди от филма.

"Стената"печели две награди на британската филмова академия (BAFTA) –
за най-добра оригинална песен (Another Brick in the Wall) на Роджър Уотърс и звук.

Прекрасната музика на Пинк Флойд, талантливите стихове на Роджър Уотърс и удивителната анимация на Джералд Скарф получават в този филм напълно адекватна и убедителна екранна визия. Тя показва невероятно въздействащо как учителите потискат още в зародиша им творческите проявления на Пинк (бъдещият фронтмен на легендарната група)[2], осмивайки първите му поетични опити. Училището е представено като зловещ механизъм, превръщащ възпитаниците си в безволеви кукли, отвеждани през сложен лабиринт до месомелачка, която ги смила на кайма, заличавайки и най-малките различия помежду им. Специално внимание заслужава текстът на песента, изразяващ анархистичния детски бунт против деспотизма и обезличаващата роля на образователната система:
„Нямаме нужда от образование
Не се нуждаем от контрол на мисълта
Не искаме сарказъм в класната стая.
Даскали, оставете децата на мира!
Хей, учителю, остави децата на мира!
Това е просто още една тухла в стената.
Ти си само поредната тухла в стената...”
Това е истински химн на протеста, призоваващ всички да слязат от конвейера, водещ към месомелачката, да свалят обезличаващите ги маски и да запалят училището си. Затова едва ли е случайно, че първата разбита стена във филма е именно стената на училището.

В интервю с част от създателите на „Стената” американският диджей Джим Лед (Jim Ladd) напомня за ожесточените спорове, предизвикани от песента „Another Brick In The Wall. Part 2” след излизането на албума на Пинк Флойд през 1979 г. Хиляди писма от цял свят тогава осъждат нейния автор. Десетки вестникарски статии нищят съдържанието ѝ, а много учители са дълбоко засегнати, виждайки как учениците им гневно я пеят, марширувайки по училищните коридори [3]. Филмовата трактовка на тази песен, естествено, е много важна, поради което Джим Лед се интересува от мнението на Роджър Уотърс за нея. Неговият отговор е следният: „В Англия съществуват две системи на училищно образование… и, разбира се, в никакъв случай на трябва да се смесват. Едната е възглавяване от Род Бойсън, заместник-министър в администрацията на Тачър. Той вярва, че ако децата бъдат заставени да седят, да мълчат да слушат и да учат, ще се превърнат в прекрасни, послушни, продуктивни членове на обществото. Според него, това е много по-важно, отколкото да им се позволи да изразяват свободно или да мислят със собствените си глави. Аз прекарах своите училищни години в средно училище за момчета, в което методът на Рода Бойсън се прилагаше много широко; ние дори и не се надявахме, че бихме могли да се изкажем свободно за каквото и да било.” Знаменитият музикант добавя, че нито на „Happiest Days”, нито на „Another Brick. Part 2”, която излиза на сингъл, е нямало положителни реакции. Хората изпаднали в безумна ярост, решавайки, че след като е казано „не ни трябва образование”, това е тъп пънкарски протест – което, естествено, не е така, ако се вслуша човек в контекста на песента.

Прочутият английски карикатурист и илюстратор Джералд Скарф, който е един от създателите на анимационните епизоди и на декорите във филма, разказва в същото интервю, че за епизода в училището му хрумнало да представи интериора като лабиринт, защото смятал, че образователната система наподобява именно лабиринт, особено в Англия. Нещо повече, според неговото убеждение, всички образователни системи, през които преминава човек, са дефектни в едно или друго отношение, защото имат за цел да произвеждат еднакви хора отново и отново.

След първоначалното стъписване, „Стената” е високо оценен от професионалната кинокритика на Запад. Роджър Ибърт e сред най-горещите му почитатели. Той пише, че би било погрешно, ако възприемем този филм като "мюзикъл". Според него, „това е смела, безмилостна визуализация на отчаянието на Уотърс”, включваща тема, която е в резонанс с настроенията на широката британска публика относно образователната система в страната и вредата от тесногръди, но авторитарни учители, като представения във филма преподавател по математика (акт. Алекс Макавой). И той също изтъква значението на училищния епизод в него, който без съмнение се откроява и като най-яркият и най-въздействащият. [4]  

„Пилето” (Birdy, 1984), който е сред малкото филми на Алън Паркър разпространявани по кината у нас, е удостоен с Голямата награда на журито на фестивала в Кан и се нарежда сред най-стойностното от всичко, създадено от този режисьор.

"Ангелско сърце" (Angel Heart, 1987), "Мисисипи в пламъци" (Mississippi Burning, 1988) и "Евита" (Evita, 1996) утвърждават Алън Паркър като един от най-значимите режисьори в света.


С превъзходната психологическа драма "Животът на Дейвид Гейл", излязла през 2003 г., приключва блестящата режисьорска кариера на Алън Паркър, който в крайна сметка бе обичан много повече от широката публика, отколкото от критиката.

Но това съвсем не означава, че филмите му са комерсиални. Напротив, именно творчеството на този режисьор е сред малкото примери, опровергаващи тезата, че онова, което привлича по-широка публика, обикновено не се отличава с особена художествена стойност.

Алън Паркър е доказал, че е сред режисьорите, които прекрасно умеят да използват музиката в своите творби. Редица епизоди от "Бъгси Малоун", "Стената", "Слава" и "Евита" ще останат в историята на киното като най-ярки образци на музикалното кино. Но Алън Паркър е и сред най-значимите творци, умеещи да използват популярните жанрове (мюзикъл, трилър, неоноар и др.) за репрезентиране на сериозно социално съдържание и за изразяване на смислен протест против отвратителни прояви, допускани в образователната система, организацията на затворите, прилагането на смъртното наказание и пр.     

Бележки:
_________________________________
1. Stiller and Lloyd Webber pay tribute to Alan Parker, URL: bit.ly/30lGEf2.
2. Централният персонаж в "Стента" на име Пинк, е алтер его на Роджър Уотърс, представен на екрана като дете от Кевин МакКиън, а като възрастен – от ирландския музикант Боб Гелдоф. Филмът е частично основан и върху действителни факти от живота на Сид Барет.
3. Цит. по: Мухин, Олег. Pinк Floyd. Кирпич к кирпичу, М. Эксмо, 2004.
4. Ebert, Roger. Hey! Teacher! Leave them kids alone!, rogerebert.com, URL: bit.ly/39QbBLD. 

Alan Parker - Hollywood's Best Film Directors from Dirty Hands on Vimeo.